Джонатан Келерман
Импулсивно (13)

Тринайсета глава

Долината Санта Инес е сгушена между две планински вериги и попива слънце и благодат. Благословен с температури за къс ръкав и покрити с лозя склонове, този район често е бъркан с райската градина. Там, където няма грозде, цъфтят ябълки. Хълмовете са заоблени и гладки, такъв е и океанският бриз, който омекотява утринта. Туристите се тълпят в долината за вино, храна, антики, коне и фантазии от рода на „какво би било, ако“.

Повечето от градовете, изпъстрили областта — Солванг, Бюлтън, Балард, Лос Оливос — процъфтяват от това внимание.

А ето го и Охо Негро, наречен на нащърбеното черно око на изоставена варовикова кариера.

Разположен върху негостоприемен триъгълник от безводна почва на юг от мястото, където шосе 101 се отправя към Лос Аламос, Охо Негро навремето е бил място за отдих на магистралата. Благоденствието си има недостатъци — пешеходци премазани от тирове, неприятности, предизвикани от мимолетността. Но хората живеели. Когато преместили магистралата няколко мили на север, Охо Негро умрял.

Същото се случило и с Уендъл Салми, шерифа, разследвал убийството на Брайт и Тран преди девет години. Майло установи това в полицейската база данни. Уреди ми и среща в единайсет с Джордж Карденас, новия шериф.

„Не очаквай кой знае какво, Алекс. Човекът е на тази работа от осемнайсет месеца. Ако надушиш нещо, добре. Може и да откриеш някоя самотна душа, която жадува да поговори.“

Охо Негро не фигурираше на нито една от картите ми, така че отворих интернет. Описанието на маршрута предупреждаваше за необозначен изход на седем километра след отбивката за Бака стейшън.

В десет Майло пак се обади. Седял си в колата, водел наблюдение от три часа, гледал как нищо не се случва в апартамента на Тони Манкузи.

— Жадуваш ли да поговориш? — попитах аз.

— Говоря си сам. Току-що се свързах с детектива в Санта Барбара, който е работил по случая Брайт-Тран заедно със Салми. Каза ми, че историята била неразкриваема още от самото начало. Само че е пенсиониран и скучае, така че ще ти направи услуга и ще се срещне с тебе. Доналд Брейгън, живее в Бюлтън. Бил е сержант и звучи така, все едно още държи на чина си. Следобед лети за Сиатъл, оттам хваща някакво самолетче за Аляска за риболовен излет. Ако стигнеш до Санта Барбара до девет, ще закуси с тебе в „Моби Дик“ на кея на Стърн.

— Ще си взема харпуна.

— Чао. Връщам се към моя „Ред бул“ и буритото.

— Да не би да споделяте една кухня с Тони?

— Не само това, една и съща мазна лъжица — рече той.

— Симпатия?

— Изискан вкус.

 

 

Тръгнах на другата сутрин в седем, изтърпях трафика между Енсино и Таузънд Оукс, проявих малко небрежност към ограниченията на скоростта след Камарило и бях преди Санта Барбара в девет без двайсет. Няколко километра преди отбивката Кабрило Майло ми се обади да ми каже, че Доналд Брейгън е хванал по-ранен полет и е отменил закуската.

— Няма желание да говори за стари провали? — попитах аз.

— Или сьомгата е решила да се покаже по-рано, заблудените му копелета.

— Рибите ли?

— Скачат нагоре по течението все едно ще впечатлят някого.

 

 

Вече бях на петдесет километра след крайбрежния град, където шосе 101 завива към вътрешността и на север, а всяка следа от синята вода изчезва. Отбивката за Бака стейшън не беше нищо особено. Необозначеният изход беше почти десет километра по-нататък. И хрътка би го изпуснала.

Като подскачах по зле поддържан път, напредвах покрай памукови насаждения, които свършиха внезапно като холивудски брак. Гледката и от двете страни беше висока до кръста дива трева с цвят на слама и разпръснати дървета със сиви, усукани дънери. На север планината Санта Инес показваше малко плът, но запазваше дистанция, като двоумяща се старлетка.

Старата варовикова кариера се показа и намалих, за да огледам. Телена мрежа с плоскости от гофрирана пластмаса закриваше мината, но през дупки в пластмасата успях да зърна черната паст. Предупредителни знаци с черепи и кръстосани кости създаваха приятелска атмосфера. Докато се канех да продължа пътя си, някакво движение привлече погледа ми.

Един крастав койот се промъкна в тревата, размърда плоскостите и изчезна.

След още няколко полета с памук и много повече с нищо, тревата отстъпи място на изоставен склад и нацапана от птиците зелена табела, която съобщаваше, че Охо Негро е на 70 метра надморска височина и има население от 927 жители.

Половин километър по-нататък забелязах слаба жена с черна коса, която вървеше край пътя и носеше голяма метална клетка. Мъкнеше я с две ръце, с гръб към мене. По грешния начин.

Шумът от двигателя ми я накара да се обърне, но продължи да върви към стар кафяв джип, паркиран няколко метра по-нататък.

Спрях и свалих прозореца от другата страна. Тя се обърна рязко, държейки клетката пред себе си. Капан за животни с пружина, достатъчно тежък, за да й откъсне ръцете. Решетката на дъното беше покрита с кафяви петна.

— Търсите ли нещо?

Двайсетинагодишна, латиноамерикански тип, с бяла каубойска блуза, джинси и ботуши. Гъстата й лъскава коса беше здраво опъната назад над широко, гладко чело. Имаше златистокафяви очи, силен нос, тънки устни. Изключително красива жена с остри черти, като хищна птица.

— Търся шериф Карденас.

Капанът се отпусна малко.

— Продължавайте нататък. В града е.

— Колко има до града?

— Веднага след първия завой.

— Благодаря.

— Вие да не сте онзи доктор от Ел Ей?

— Алекс Делауер.

— Той ви очаква — каза тя.

— За него ли работите?

Тя се усмихна.

— Аз съм сестра му, Рики.

Протегнах ръка.

— Не ви трябва да ме пипате, след като съм пипала това.

— Какво сте хванали?

— Поредният койот. Разпиляват боклука на една от възрастните жени, за които Джордж се грижи, но тя не си купува затваряща се кофа. На осемдесет и девет е, така че щом чуе шум или намери изпражнения, се обажда на Джордж. Това е работа на ветеринарната служба, ама я се опитайте да ги докарате тука.

— Вие доброволец ли сте?

— На гости съм за една седмица и нямам какво друго да правя. — Тя повдигна капана. — Беше малко койотче, много уплашено, издаваше жални звуци.

— Ей сега видях един по-голям до варовиковата кариера.

— Навсякъде са.

— И в Ел Ей ги имаме — казах аз. — Малки умни бандити.

— Ако бяха толкова умни, нямаше да влизат в капан, пълен с котешка храна. Джордж лови всичко тук. Рисове, еноти, гърмящи змии. Казвали са му и за пума, само че още не е виждал. Както и да е, трябва да почистя. Джордж си е в офиса. Карайте след мен.

Тя намести капана в джипа и потегли. Завоят беше половин километър по-нататък. След него се разкри главната улица, наречена „Охо Негро авеню“, с места за паркиране по диагонал от двете страни. Четири коли на две дузини места. Три пикапа и бял форд „Бронко“.

Рики посочи наляво и продължи да кара. Пътят изви нагоре към прашен хълм с няколко немощни чинара. Паркирах до форда.

Тротоарът беше напукан и пропаднал, между хлабавите плочки се бяха настанили плевели. Повечето от магазините бяха тъмни. Някои бяха заковани с дъски.

Действащи бяха бял блок от бетон и тухли, на който с ярки главни букви беше изписано „Шериф Охо Негро“, бар с яркозелена мазилка на име „Под прожектора“, бакалия, която извършваше допълнителни услуги като застрахователен брокер и пощенски офис, козметичен и фризьорски салон и един селскостопански магазин, украсен с надпис „Подкрепете нашите войски“.

Тази седмица специалната оферта на селскостопанския магазин беше овес, слама и живи зайци за разплод от „Белгия, Европа“.

В офиса на шерифа млад мъж с абсолютно гола глава в зелени дрехи седеше зад компютър. Зад гърба му имаше една затворническа килия, излъскана като главата му. Стените бяха покрити с обичайните обяви за издирване, бюлетини и съобщения. Бетонните тухли не бяха гостоприемни към тиксото и някои от хартиите се бяха отлепили.

— Доктор Делауер? Джордж Карденас.

— Добро утро, шерифе.

Братът се здрависа сърдечно и се усмихна открито. Кожата му беше чиста като на сестра му, очите му бяха в същото златистокафяво. Само че лицето му беше кръгло и меко, без онова излъчване на хищна птица. Бебешко лице, липсата на коса затрудняваше определянето на възрастта му.

— Кафе?

— Без захар, благодаря.

Карденас наля и на двама ни в стиропорени чашки, добави в своята „Кофи мейт“ и ми посочи един стол.

— Подранихте.

— Предишната ми среща отпадна.

— Детектив Брейгън си е променил мнението, а?

— Познавате ли го?

— За първи път говорих с него тази сутрин. Подозирах, че може да го направи.

— Защо?

— Разговорът за случая малко го изнерви. Каза, че е бил провал още от самото начало, сякаш не искаше да го разнищва.

До компютъра му имаше малка купчина хартия. Той взе горния лист и ми го подаде.

Докладът на шериф Уендъл Салми за убийството на Брайт и Тран.

Научих няколко факта, които DV Zapper не съобщаваше — салонът на Лионора Брайт се казвал „Стилна жена“. Тя била на трийсет и три по времето на смъртта си. Вики Тран, току-що пристигнала от Анахайм, била едва на деветнайсет. В салона нямало бъркотия освен двете мъртви тела и много кръв. И двете жени били с бижутата по себе си, а в касата бил оборотът за деня, което изключвало обир.

Правописът на Салми беше по-добър от този на хлапето, но не много.

— Само толкова — рече Джордж Карденас.

Той тръсна въображаема прашинка от панталона си.

— Когато постъпих на работа, всички документи на шериф Салми бяха в кашони в един склад в Лос Аламос. Започнах да ги преглеждам, опитвайки се да си създам някакво впечатление за града. Занимавал се е повече с дреболии — откраднати ябълки, изгубено куче, домашно насилие от време на време. Бил е почитател повече на дипломацията отколкото на строгостта.

— Разбирал се е с местните, така ли?

Палецът на Карденас посочи килията зад гърба му.

— Казвали са ми, че единственият път, когато е използвана, бил, когато някакъв преминаващ преспал в нея за изтрезняване. Жената на шерифа умряла преди единайсет години, една година по-късно и синът му, катастрофа на шосе 101 близо до Бюлтън. Общо взето, след това шерифът рухнал.

— Десет години е точно преди убийствата — казах аз. — Смятате, че не е бил много във форма?

Карденас се облегна и кръстоса крака.

— Не искам да говоря лошо за мъртвите, всички казват, че шерифът е бил добър човек. Но откакто магистралата се премести, Охо Негро е застинал като картина. Нямам нищо против, но не е за всеки.

— Спокойствието ви харесва.

— Понякога малко се изнервям и се обаждам на сестра си да ми погостува — близнаци сме, тя е сестра в болница „Котидж“ в Санта Барбара, има доста отпуска. Но през повечето време работя, така че спокойствието ми идва добре.

— По някакви случаи ли работите?

Той погледна компютъра.

— Ще ви прозвучи глупаво, но пиша. Или поне се опитвам.

— Художествена литература ли?

Той обърна лице и заговори на един плакат за пожарна безопасност.

— Започнах с разкази, после прочетох в едно литературно списание, че няма пазар за тях, така че сега опитвам роман. Още не съм го започнал, все още търся онова, което наричат собствена гледна точка.

— Полицейски роман ли?

— Зависи какво ще излезе, когато подредя историята в главата си — отговори той. — Завърших с две специалности университета в Ню Мексико. Английски и криминално правосъдие, не можех да си избера кое ми харесва повече, затова реших да натрупам малко полицейски опит, може би ще мога да разкажа нещо в книгата. Изкарах няколко години в щатската полиция, след това излезе Охо Негро, не са имали шериф пет години и получили субсидия от щата да назначат нов. Сестра ми и децата й са наблизо, тя е разведена и бившия й мъж го няма. Реших, че присъствието ми може да е от полза. — Той сви рамене. — Стори ми се добра възможност.

— Говорих с двама детективи от участъка в Санта Фе. Стив Кац и Даръл Две луни.

— Познавам ги по физиономия, но никога не съм работил с тях. Повечето време бях в Албъкърк, занимавах се с укротяване на банди. Така се сблъсках с няколко убийства, наблюдавах професионалистите и разбрах, че не е за мене. За съжаление няма да мога да ви помогна особено в този случай. Само този лист намерих.

— Мога ли да поговоря с някой друг, който е бил тук преди девет години?

— Почти всички, които още живеят в Охо Негро, са били тук преди девет години. Повечето от хората ми са възрастни, които не искат или не могат да си позволят да напуснат. Бакалията готви топла супа, когато има достатъчно желаещи, а големият ден е когато пристигат социалните помощи.

— С кого ще ми препоръчате да започна?

Той изправи крака.

— Лейтенант Стърджис наистина ли смята, че това може да е свързано със случай в Ел Ей?

— Трудно е да се каже. Основната връзка е открадната черна кола.

— Мерцедес и бентли, да, той ми каза. Кражбата на линкълна е регистрирана в Санта Барбара, защото е откраднат от там. Проверих, в архива е. Успях да открия само кратък доклад за намирането на колата. Когато са направили връзката с този тип, който прилича на Клинт Истууд, колата е била почистена, наета отново и изминала повече от сто километра. Не е имало причина да бъде изследвана втори път, така че това е всичко. По отношение на хората, които биха могли да си спомнят нещо, разпитах и, разбира се, всеки, който е още с ума си, помни случая. Това е първото убийство от четирийсет години. Никой обаче не помни подробности, освен че непознатият е бил висок бял мъж с дълго палто и каубойска шапка. А и не можах да намеря никого, който наистина да го е видял.

— Тайнствен непознат.

— Нямаме много посетители и не вярвам преди девет години да е било по-различно, защото вече е било след отклоняването. Всъщност нищо не свързва този човек с престъплението, освен че се е мотаел наоколо и никой не го е познавал.

— Палтото и шапката може да са били маскарад — казах аз.

— Сигурно.

— Възможно ли е да бил местен?

— Няма начин, докторе. Това наистина е малък град.

Той отпи от кафето си.

— Не ми е приятно да го кажа, но цялата работа ми се струва приключена. Може да измисля някакъв финал и да я включа в книгата си.

— По-добре е от действителността — рекох аз.

Той почука по клавиатурата си.

— Вашата работа звучи интересно. Може би мога да ви поразпитам някой път?

— Разбира се. Видях козметичен салон отсам улицата. Той ли е бил на Лионора Брайт?

— Не, „Хубави прически“ дойде на мястото на нещо друго… на един ресторант, струва ми се. Държи го семейство Рамирес. Естела и Рамон, нямат деца. Преместиха се от Вентура три години след убийството на Лионора. Толкова време отне на града да намерят някого, публикуваха обяви във вестниците из други градове. Преди това хората трябваше да ходят в Лос Аламос да се подстригват. Искате ли да хвърлите едно око? Една разходка ще ми дойде добре.

 

 

Излязохме от офиса и прекосихме улицата. Попитах го за управата на Охо Негро.

— Няма кмет, няма общински съвет, разчитаме основно на областта — каза той. — Общо взето, нашите проблеми са техни проблеми, ние сме нещо като доведено дете на Лос Аламос и на който ни припознае.

— Колко жители има?

— На табелата пише хиляда, но са много по-малко. Най-много двеста, предполагам. Както е тръгнало, скоро няма да остане никой… ето, стигнахме.

Той спря пред един от закованите магазини. Оригиналната розова мазилка прозираше под белещата се кафеникава боя отгоре, на петна и ярка, като някакво кожно заболяване.

— Кой е собственикът?

— Занемарено от областта, така и не успяха да го пуснат на търг, явно никой не го иска.

На вратата висеше катинар. Карденас завъртя бравата и вратата се отвори.

— Не е ли заключено? — попитах аз.

— Разбира се, че е — отвърна той. — Ама катинарът не е нищо особено. Сутринта го отворих с пиличка за нокти. Влизайте.

От „Стилна жена“ беше останало празно пространство, облицовано с изметната ламперия от фалшив палисандър, затъмнено от шперплата на витрината и мръсните мушамени щори, закриващи високо вдигнат заден прозорец.

Карденас остана на входа, подпирайки вратата отворена с тялото си.

— Иначе ще се затвори и ще се озовете в пещера.

Благодарих му и започнах да оглеждам. Под високия прозорец задната врата беше куха и тънка. Стъпките ми бяха приглушени. Бетонните подове заглушават много добре. Помислих си за зверски убитите жени, чиито викове никой не беше чул.

В слабите филми умните детективи научават много неща от отдавна изоставени местопрестъпления. Това беше мрачно мъртво място и аз не можех да изтръгна нито сричка.

— Накъде води задната врата?

— Нещо като алея. Вижте.

Зад салона имаше ивица каменист прахоляк, успоредна на „Охо Негро авеню“, едва побираща една кола. Запушена на юг, изход на север.

Влязох вътре и се върнах при Карденас.

— Предполага се, че Лионора вече е била затворила и е почиствала.

— Вероятно — каза той.

— След като градът е толкова спокоен, не е имала причина да заключва, преди да си тръгне.

— Хората продължават да не заключват, докторе. Миналата година, тъкмо бях дошъл, един рис влязъл право в кухнята на госпожа Уембли, успял да се намъкне в хладилника и изял всичката салата с риба тон. Тя е на осемдесет и девет, опитайте да я промените.

— Тя ли е жената с койота?

— Откъде знаете това?

— Срещнах сестра ви, докато идвах насам. Току-що беше пуснала един койот, заловен в имота на осемдесет и девет годишна жена.

— Къде е пуснала Рики проклетото нещо?

— На няколко километра извън града.

— Което означава, че ще се върне. — Той сви рамене. — Ако бях аз, щях да го застрелям. Рики е от природозащитниците. Да, това е госпожа Уембли. Животните я обичат, защото винаги държи открита храна наоколо.

— Тя ли е един от хората, с които сте говорили сутринта?

— Не, тя дремеше пред вратата, когато отидох да взема капана, а тази жена спи здраво. Можем да отидем у тях, ако искате. Госпожата има мнение по всички въпроси.

— Тъкмо моят тип.

— Бившата ми беше такава — рече той. — Първо го приемаш като предизвикателство. После ти омръзва да те предизвикват.

Засмях се.

— Рики и аз се разведохме през три месеца — каза той. — Родителите ни се разделиха, когато бяхме на девет, а сега малкият ни брат дава признаци, че и той се кани да го направи. Явно бракът не ни е стихия… ако това е всичко, ще заключа, докторе.

Качихме се във форда, той направи обратен завой и се отправи по пътя, по който пое сестра му през центъра на града. Стигнахме до няколко разпръснати жилища, повечето бяха сглобяеми къщи и каравани на трупчета.

Не се виждаше никой, но Карденас караше бавно и гледаше на всички страни, както правят ченгетата.

— Е — рече той, — някакви идеи от това местопрестъпление?

— Само колко лесно е било, особено след мръкване.

— Как така?

— Убиецът може да е влязъл през една от двете врати и да е излязъл отзад. Има ли някаква теория кой е бил основната цел?

— Имате предвид Брайт или Тран? Не съм чувал. Предполагам, че е била Брайт, защото непознатият е бил бял, не азиатец, а повечето откачалки убиват собствената си раса. Но може пък това да е ограничено мислене.

— Някаква идея защо Вики се е преместила тук?

Той се усмихна.

— Тоест защо от всички забутани места е избрала тъкмо Охо Негро? Не мога да ви кажа. Имаме имигранти от време на време, основно испанци. С всичките ранчо и лозя наоколо това е идеалното място за хора, които искат да работят здраво и да не ги разпитват много-много.

— Кой да ги разпитва?

— Имигрантската служба например. Вземете семейство Рамирес. Когато пристигнаха, почти не говореха английски, но някой да е проверявал визите им от Салвадор или някъде другаде? Правят хубави прически и всички са доволни, че са тук. — По бронзовия му череп се разля широка усмивка. — Не че съм специалист.

Зави с лекота, мина по алея от отъпкана пръст и посочи една сглобяема къща с две крила доста навътре от пътя, пред която имаше цял акър плевели.

— Това е домът на госпожа Уембли… ето я и нея, бодра и жизнерадостна.