Фирдоуси
Шах-наме (93)

Фирдоуси се оплаква от старостта

На шестдесет съм… Небесата сини

надвесват меч над моите години.

С бастун, а не с юзда, с прегърбен стан:

и без да пия — вече съм пиян.

Угасва моят взор, подобно дните,

не може той да различи бойците,

да ми подскаже: „Коня извърни!“,

дори врагът да е от две страни.

Отказват да ми служат и нозете,

навярно ги задържат часовете.

Пресипна моят глас, до днеска пял —

лъв, славей ли съм, ти не би разбрал.

Щом петдесет и осмата… налея,

ще сетя — няма дълго да живея.

А где сте вие тридесет лета?

Тъгувам аз за вашите цветя!

О, гълъбът не се стреми в трънака,

на кипариса търси той клонака…

Едно аз само моля небесата,

да не отпускат още тетивата,

догдето не успея в стих и плам

далечните легенди да предам.

И нека всеки майстор на перото

да си припомни утре за доброто,

създадено от мен, а в оня свят

на правоверните да стана брат.

Звучи неспирно струната горчива

през радост или мъка мълчалива…

Но да потъна, праведен и чист,

отново в тази древна летопис.