Фирдоуси
Шах-наме (79)

Герсиваз се завръща и клевети Сиявуш

Без сън и без покой, пришпорил коня,

пристигна бързо Герсиваз пред трона

на своя брат, що в трепетния час

бе драг от думите за славния витяз.

Когато той писмото му прочете,

в миг сякаш се преляха цветовете

на свода върху царското лице,

но беше Герсиваз със зло сърце.

Досадата го мъчеше сурово.

И щом потъна слънцето отново,

не мигна ни минута през нощта;

така остана чак до сутринта,

която мрака звездосин запали.

Тогава той през приказните зали

се втурна пак към своя славен брат

и ето как му заговори с яд:

„Внимавай в туй, което ще ти кажа

за Сиявуш, за истината вража,

и в туй, което аз разбрах добре:

държи той връзка с другите царе

от Рум и Чин и този славен мъж

за шаха пи до дъно неведнъж.

С юнаци той се обкръжава вещо:

страхувам се да не замисля нещо.

За Тур да си припомниш май е ред

и как невинен бе убит Иред.

Не знаеш ли, че няма на земята

покой за огъня и за вълната,

и няма никога да се сдружат

ни върху тоя, ни на оня свят.

Ако това не бих с теб споделил —

с позора само бих се примирил.“

Афрасиаб усети тежка мъка;

в сърцето му се втурна тя сторъка,

когато каза: „Братко, родна кръв

при мен те е довела в час такъв.

Три дни ми трябват, за да проумея

дали съм приютил в Туран злодея!

И ако в туй се убедя подред,

ще ми потрябва твоя скъп съвет.“

Три дни изминаха, и Герсиваз

при своя брат намери сгоден час

да се покаже уж за друго нещо,

но царя всичко продължи горещо:

„Юнако, от Пешенг велик филиз,

над мене твоя поглед свети чист.

И затова сърцето ми е твое;

но нямам мир от тежкото алое

на мъката — от оня смутен сън,

гърдите ми разкъсал като звън;

и все пак дадох царство на витяза,

защото той достойно се отказа

от трона на баща си и презря

на шаха недостойната игра.

Не ме подведе с нищо тук момчето,

и тъй го надарих, че под небето

сам да царува радостно и славно,

забравил с мен за злото стародавно.

Съюзът кръвен беше тъй скрепен,

че няма да настъпи черен ден,

защото с него поделих дома си,

а за жена му дадох дъщеря си.

И питам тук: след дарове такива —

пари, земи, любов, съдба щастлива —

за злото как да си помисля аз?

Не е достойно туй за мойта власт.

Нищожен повод, братко, не намирам;

а разбере ли, че го подозирам,

към мене ще отправи взор суров,

с презрение ще влезе в спора нов.

Нападна ли го аз невинен — даже

великият творец ще ме накаже.

Дори лъвът за малкото си лъвче,

обиден, би се разярил такъв, че

за своето безпомощно дете

като безумен всичко ще смете.

И затова ще свърши тъй бедата:

синът да се завърне при бащата.

И нека утре той да стане шах,

но днес Туран да не изпитва страх.“

„Велики боже — каза Герсиваз, —

какво от царя наш дочувам аз?

Завърне ли се Сиявуш в Иран,

не ще остане нищо от Туран —

че, като зет, държавните ни тайни

му довери в беседите безкрайни.

Съвет съм чувал: вятърът дори

в кафеза на стените затвори,

ако навънка може изведнъж

да те засипе с градоносен дъжд.

Нима ако отгледаш ти пантера —

ще бъде утре туй, що беше вчера.“

Замисли се Афрасиаб дълбоко,

това, що чу, изглеждаше жестоко;

за всичко сторено се той разкая

и тъй продума угнетен накрая:

„Не виждам, братко, вече път достоен

към радостите и света спокоен.

Да мине малко време, пък тогаз

ще снема аз привидния атлаз

от истината или от лъжата;

да ме събужда всеки ден зората,

за да узная със сърце ранено

какво от свода ми е предрешено.

Най-първо ще повикам моя зет

и всичко ще разкрия тук подред.

Щом разбера какво крои витяза,

ще мога по-добре да се предпазя.

Узная ли за заговор нелеп,

ще се надигне моят дух свиреп;

и няма да ме трогне дума блага

на злото вековечно върху прага.“

Но с мъст в душата каза Герсиваз:

„Ти, който над страната имаш власт

и си могъщ, правдив и благодатен,

а твоя жезъл ни огрява златен —

не смяташ ли, че иде вече ред

да те нападне твоят славен зет?

Нали ти казах: не е туй момчето,

което ти прие с любов в сърцето.

И няма да познаеш Ференгис,

приседнала на своя трон златист.

Ще тръгнат: всички след момчето младо,

а ти, какво — ще си пастир без стадо!

Съзряла мъдрост в неговата власт,

войската ще ти измени завчас

пред трона на могъщата му сила,

оставила за теб една могила.

И мигар вярваш ти, че щом узнай

за твоята покана, своя край

вълшебен… ще напусне в миг юнака,

да си превие тук пред теб гръбнака!

Дружат ли лъв и слон! В кои гори?

В кой край водата може да гори!

Вземи ти лъвчето новородено,

отгледай го, учи го вдъхновено,

със мляко и със захар го храни

и чакай после да настъпят дни,

когато ще направи лъвски скок

и слона да срази в двубой жесток.“

Смути се царят от речта лукава,

но да обмисли той реши тогава,

че е достоен само този мъж,

що не решава нищо изведнъж.

Напразно май разумността се хули.

Дали от някой старец сте дочули,

тъй както мен, че всеки ураган

не е от здраво чувство обладан.

И ако някой чака мир, разтуха,

ще ги намери в този, дето духа.

Сбогуваха се братята, но всеки

изгаряше от помисли не леки.

Пристигаше пак Герсиваз лукав

и все така твърдеше, че бил прав.

Стараеше се с думи безподобни

да изплете веригите злокобни

на старата вражда, и бавно дните

посяха тихо кълна на злините.

Повика брат си той веднъж отново,

освободи слугите и сурово

поведе с него разговор дълбок —

как да избягнат жребия жесток!

След туй продума: „Трябва на витяза

писмо да занесеш, но не с омраза.“

Написа той: „Забрави ти, уви,

тоз, който с всичко те ощастливи.

За вас се затъжих, сложи венеца

и с Ференгис ме навести в двореца,

че толкоз време в пирове и лов

не ме обгражда вашата любов.

И в нашите гори пасат кошути,

от чашите искрят вина прочути;

ела и пий, ловувай, поживей.

А спомниш ли си родния елей —

в обратен път се отправи доволен.

Нима при мен не ще се видиш волен!

Стани, за дълъг път бъди готов,

чул шепота горещ на моя зов.“