Фирдоуси
Шах-наме (71)

Сиявуш моли баща си да прости на Судабе

Взе шахът своя жезъл бикоглав,

приседна на престола величав,

повика Судабе, присви десница

и рече на коварната царица:

„Пред всички ме изложи ти безсрамно

със своето деяние измамно.

Ала какво преследваше, кажи!

Синът ми да загине във лъжи?

Ти го изпрати в огъня жестоко,

но твойто тъмно дело е безоко!

Дори да молиш — няма да простя.

Иди да се приготвиш за смъртта

след свойто престъпление, с което

единствено заслужи ти въжето!“

А тя му отговори с взор изплашен:

„О, твоят гняв от огън е по-страшен.

За причинената ми мъка с тежък меч

готов си да ме предадеш на сеч.

Добре, веднага ми вземи главата.

Не трябва шаха да е с гняв в душата,

да не гори сред яростта самин,

че всичко вярно каза твоят син;

и ти не бе към него тъй ядосан.

Но знаеш ли? Той май е омагьосан!“

„Ти пак хитруваш! — шахът промълви.

Но докога така да се върви!

Иранци — викна, — кой ще ме научи,

каква присъда трябва да получи

за злото и за черния позор?“

Прославяйки го, екна гърлен хор:

„Да се прости с живота, тя е длъжна,

друг край не знаем за играта тъжна!“

„Да се обеси — той завърши сам —

и да виси пред хората за срам!“

Пристъпи смаян страшният палач.

В покоя се разнесе тъжен плач.

Дори и шахът побледня смутено

от туй, което вече бе решено.

Отидоха си знатните мъже,

далеч от съдбоносното въже.

А Сиявуш помисли: „Зъл и яден

остане ли баща ми безпощаден,

след туй ще се разкае някой ден

и ще потърси отговор от мен.“

И той помоли шаха най-сърдечно:

„Прости й, татко, с чувството предвечно!

Повярвай, че след време най-добре

тя твоето сърце ще разбере!“

Да й прости, желаеше и шаха.

Добре, че тези думи прозвучаха,

за да отвърне: „Щом ме молиш, сине,

царицата не трябва да загине.“

Целуна Сиявуш престола в миг.

Изправи Судабе сияен лик и

тръгна към покоя пред витяза,

че с поглед точно туй им шахът каза.

И радостни, пред чудния й трон

робините се сведоха в поклон.

От нови чувства дните засияха.

Тя пак събуди любовта у шаха.

От нея той не свеждаше очи

и влюбен, не можа да различи

как в нощите на сладостни копнежи

тя го заплете в тъмните си мрежи

на злото към преславния витяз,

опиянена от безумна страст.

Така у него запламтя отново

потайното й, по горчиво слово…

Ако и ти изпаднеш във беда —

спасението е във честността!

Бъди разумен, честен, лъчезарен

и тъй ще победиш врага коварен.

Щом със отрова те посрещат вред,

не ще усетиш сладостния мед,

тъй както да роптаеш е напразно,

ако край тебе всичко е омразно.

Такъв е този своенравен ход

на синия и вековечен свод.

И прав е бил мъдрецът златоуст,

че най-добър е кръвният съюз.

Но пламне ли у теб внезапно чувство,

пази се от измамното изкуство

във любовта, че е добра, но ето —

не мисли като разума сърцето.