Фирдоуси
Шах-наме (69)

Кей-Кавус разследва случая с близнаците

Повика много звездобройци шаха

и те пред трона славен се събраха,

посрещнати със думи благодатни.

Той ги покани на скамейки златни,

разказа им за своята жена,

напомни за последната война,

за да отсъдят мъдро и преславно

заслугите й в делото държавно.

И за децата той започна там,

ала с молба — да крият този срам.

Погледнаха те таблиците звездни

и седем дни летяха сякаш в бездни…

Но казаха: „Отровният нектар

понякога е най-добрия цяр

на мъката в препълнените чаши.

И все пак знай — децата не са ваши,

че лесно ний за всеки твой отрок

ще прочетем какво е казал бог,

ала за тези в Кумовата слама

дори една-едничка дума няма.“

А след това на шаха довериха

какво за другата жена откриха.

Но Судабе се спусна, зарида,

повтаряйки за своята беда:

„Не ме е страх от шахската присъда,

че жива или мъртва — аз ще бъда

пак негова жена, но ме боли

за тези два притихнали орли!“

„Млъкни най-сетне! — шахът се ядоса. —

Лъжи ти само сееш по въпроса…“

И той отдаде заповед за миг:

в града да иде не един войник —

да се надникне зад стени и двери

и подлата жена да се намери.

Проникна скоро стражата навред,

огледа всички кътчета подред

И бедната магьосница в уплаха

насила бе довлечена пред шаха.

Започна шахът с думи за пощада,

че може би ще й даде награда, ала —

до дъно слязла в подлостта —

за истината не прошепна тя.

И той тогава нареди веднага

да се постъпи, както се полага:

„Свържете я пред мене и накрая

я разсечете тук — по обичая.“

Палачът вдигна своя ятаган,

но младата магьосница без свян

повтаряше едно и също нещо:

„Невинна съм във делото зловещо!“

Мълчеше шахът в смутния дворец,

отправил взор към славния творец.

И Судабе повикаха отново,

пророците тогаз подзеха слово

за истинската майка на децата,

че техния баща е Сатаната.

Ала царицата повтори с плач:

„О, всяка тяхна дума е палач,

че Сиявуш, сина ти, с реч омайна

им нареди да пазят всичко в тайна!

С кого би могъл той да се сравни?

От своя път — и лъв ще отстрани,

и би сразил за час десетки слона,

дори и Нил би спрял под небосклона.

Сто хиляди бойци за него в бой

са нищо, че непобедим е той.

А аз какво ли можех да направя,

когато толкоз сила притежава.

И на кого, освен на Сиявуш,

е нужен този техен говор чужд?

Мълчиш. И пак си хладен към децата.

Сама ли ги създадох аз горката,

за да останеш равнодушен ти —

но има съд пред божите врати!“

И рукнаха сълзите и горчиви,

дори от нилските вълни по-диви.

Със нея зарида самия цар,

навел очи над мъртвите телца.

А след това я придружи в покоя;

и огорчен до дън душа от воя,

той си помисли тъжен, че комай

ще трябва всичко да реши докрай.

Затуй повика мъдрите мобеди,

разказа всичко — те седяха бледи,

когато най-добрият рече там:

„Спасение от бога аз не знам.

Щом истината търсиш — удари

със меча в камък, плам да заискри!

Душата ти се къса от въпроси:

кой лъже и кой истината носи

към тебе под сияйното небе —

дали сина ти или Судабе!

Не знаеш ли — изпитай ги тогава,

през огън този изпит преминава,

където няма да изчезне в прах

тоз, който не познава що е грях.“

И ето че веднага шаха каза

царицата да дойде и витяза.

„Аз нямам мира — той продума там, —

виновния от двама ви не знам.

Единствен изход само тук остава —

да ви изпитам с огън и жарава.“

Побърза да отвърне Судабе:

„Нали пред тебе истината бе

и сам видя в коритото децата:

по-страшно зло не знаят небесата!

Прати сина си в огъня, че той

ни хвърли грешен в мъките безброй.“

Обърна се към него властелина:

„Какво сега ще отговориш, сине?“

Витязът рече: „Докогато страдам —

готов съм в ада всеки ден да падам!

През огън ще премина аз и дим,

че този срам за мен е нетърпим.“