Фирдоуси
Шах-наме (67)

Судабе изнудва Кей-Кавус

Лицето си издраска пред витяза,

разкъса на гърдите си атлаза

и вик нададе в женския покой,

където изумен стоеше той.

Внезапен смут изпълни всяка стая,

че сякаш на света дошъл бе края.

Щом чу и шаха този страшен вик,

иранския престол напусна в миг

и тръгна към покоя на жените,

потискан от тревога във гърдите.

Видя кръвта по нейните страни

и всички, що шумяха отстрани…

Но нейното коварство не го трогна.

Миг само… и гнева си превъзмогна.

Ридаеше пред него Судабе

за туй, което беше и не бе.

„О, твоя син — тя викаше горчиво —

така в прегръдка ме заключи диво,

повтаряйки: «Изгарям от любов.

Ти няма ли да чуеш моя зов!

И тъй към тебе се стреми душата,

че вече нямам думи за молбата!»

И той разкъса златния венец

и дрехите ми в царския дворец!“

Внимателно я слушаше там шаха

и други страшни думи прозвучаха,

но той си рече: „Ако туй е вярно

и не замисля нещо тя коварно —

главата му веднага бих отнел,

че иначе как всичко бих разплел?

Какво би казал за това мъдреца?

Наместо пот — кръв капе във двореца.“

Той даде знак и верните слуги

си тръгнаха, обзети от тъги.

А сам, замислен за честта велика,

пред себе си и двамата повика

и след това спокойно продължи:

„Тук всичко точно, сине, разкажи.

Не ти, а аз те пратих към бедата,

защото ме погуби слепотата

да ти покажа женския покой!

И ето как се мъчиш, сине мой.

Разказвай от началото до края,

та истината ясна да узная.“

И шахът чу как славния витяз

е бил примамен от греховна страст,

какво е казал, изумен от тия

прегръдки там, подобни на магия.

А тя отвърна: „Лъже озлобен!

Не дъщеря ми иска той, а мен.

Разказах му за твоя дар и злато,

с които ти го награди богато;

за всеки меч и царския венец,

и дъщеря ми в чудния дворец!

О, не по-малко бих и аз му дала

и всичко с радост бях му обещала,

когато промълви: «Не искам аз

ни дъщеря ти, ни пари и власт.

От теб, царице, само имам нужда,

а всяка друга тук за мен е чужда.»

Пристъпи той, обзет от пламък скрит,

и ме прегърна с две ръце-гранит.

Но аз не се предавах, виках диво,

а той ме мъчеше немилостиво,

и то когато в царския дворец

аз нося твоя бъдещ младенец!

И можеше от страх да го изгубя;

кажи кого тогава щях да любя!“

„Не виждам истината — шахът каза —

ни в тези думи, нито във витяза.

Опасно е да се отсъди бърже

кой е невинен тука и кой лъже.

Ще вникна по-дълбоко в този спор,

за да разкрия срамния позор,

и ще узная кой е прав, кой — грешен

и кой ще бъде утре безутешен.“

От трона слезе Кей-Кавус за миг,

към Сиявуш наведе скръбен лик

и неговите дрехи помириса.

Тогава пред жена си се стъписа,

че само тя, извила кръшен стан,

ухаеше на амбра и шафран,

а юношата бе лишен от тия

ухания за всяка гиздосия!

Със гневни думи той я оскърби,

макар че бе му тъжно може би,

и си помисли: „Трябва на парчета

да се разкъса тази твар проклета!“

Но си припомни за Хамаверан,

где пак ехтеше битката-вулкан,

и още там — объркан от интриги —

как той лежеше окован с вериги;

а само тя тогава нощ и ден

го мислеше, в гърдите с дъх стаен.

Освен това — обичаше я шаха

и сладки с нея нощите им бяха!

За малките деца си спомни той

и нямаше от мисълта покой,

при все че беше той благонамерен:

не е синът му в нищо лицемерен…

И той му каза: „Всичко забрави,

бъди разумен и не се гневи.

И да не плъзне покрай нас мълвата,

ти всичко лошо запази в душата.“