Фирдоуси
Шах-наме (65)

Сиявуш за втори път пристига в покоя на Судабе

Отново сводът звездочел изтля

и засияха ширните поля.

Омайната царица върху трона

изгря като рубин на небосклона.

Дойдоха дъщерите й красиви

с венци от злато и очи щастливи.

И други млади хубавици там

се появиха с изумруден плам.

И тя продума на Хирбед предрага:

„Иди, предай на Сиявуш веднага:

О, мъж-топола, в женския покой

ще те съгрея с радости безброй.“

Тя бързаше, пламтеше й душата,

към Сиявуш за миг пое слугата;

ала от тази огнена покана,

объркан, той към бог издигна длани

и го попита как да се спаси

от нейните божествени коси,

които го примамваха навън…

Пое към нея той като насън

и я видя с елмази и с корона.

Опиянена, слезе тя от трона,

почете го с поклон и след това

до нея Сиявуш се озова.

Красиви и неземни — на витяза

тя чудните си дъщери показа.

И рече: „Виж, дали си срещал ти

такива поднебесни красоти,

каквито има само във Тараз,

създадени от прелести и страст.

Избирай ненаситно сред покоя

и ми кажи — коя ще бъде твоя?“

Седеше той, а те му се дивяха,

и всички думи все за него бяха,

изказани наоколо със жар:

„Какво е месецът пред този цар!“

И всяка си мечтаеше, че тя е

вълшебницата, що ще го омае.

Щом двамата останаха сами,

повтори пак царицата: „Вземи,

която искаш, че и аз не мога

да задържа сърцето си пред бога,

готова да те прилаская в миг,

изгаряна от пламък най-велик.

Сърцето си послушай и кажи:

Коя царкиня ще те утеши?“

Не каза нищо в отговор витяза,

че тя с тревожни думи го наказа,

но си помисли: „Нека да умра,

ако жена от друг род избера,

че много мъки е познал Иран

от властелина на Хамаверан —

и аз съм слушал как е мъчил шаха,

и колко наши храбреци умряха

единствено по негова заслуга:

едва ли дъщеря му е по-друга.“

Изгаряше в мълчание витяза,

а тя свали от своя лик атлаза

и каза: „Виж, до чудната луна

и слънцето във образ на жена,

която се прелива в светлината

на пламъка горещ, роден в душата.

Подобен си на бисерна корона,

що ме обагря шеметно на трона —

и към коя сега ще тръгнеш ти?

О, не към тях сърцето ти лети.

Решавай, хайде, закълни се тука,

ела до мен по-близо, че сполука

с най-младата във женския покой

ти обещавам в миг, витязе мой!

Устата си за клетва отвори,

че твоя поглед ще ме изгори.

И шахът ще умре, превит от слава —

за него ще ми спомняш ти тогава,

над мен надвесил пламнало чело,

чак до смъртта ми сигурно крило.

Седя и слушам на сърцето воя,

и нямам сили да не бъда твоя.

Признавам, че потънах в твойта власт

и в пропастта спокойно падам аз.“

Витязът си помисли, че сънува,

но тя започна тъй да го целува,

че той смутен почервеня от срам,

със страст в гърдите, а в очите с плам,

„Това е бяс — досети се момчето, —

но, боже, запази ме под небето!

Баща си мигар аз ще оскверня,

прегръщайки се с шахската жена!

А мога ли да я отблъсна диво?

Тогава тя към мене завистливо

ще хвърли гневно своите ласа,

и много горести ще понеса…

Вдъхни ми, боже, сила във душата,

да се предпазя нежно от бедата.“

Отвърна Сиявуш: „Царице славна,

на тебе по земята няма равна.

Какво е даже светлата луна

пред блясъка на шахската жена!

И затова ще взема за съпруга

една от дъщерите ти, не друга.

Решението донеси на шаха

и му кажи, че със надежда плаха

ще чакам отговор, тук клетва дал:

догдето тя под свода засиял

не стигне до сегашните ми дни —

дори не ще помисля за жени.

Затуй не говори така омайно,

че те изгарят пламъците тайно

на любовта… Ще мине този ден.

Какво да правя, тъй съм сътворен!

И всичко ще остане в мене скрито,

незнайно, съкровено, но честито.

Царица на цариците си ти,

и само майка нежна ми бъди.“

И си отиде Сиявуш в почуда,

а тя от страст пламтеше като луда.

Нощта настъпи. В женския покой

пристигна шахът, воден от безброй

желания за радост и забрава,

и Судабе го срещна с вест такава:

„Днес ни гостува младият витяз,

и дълго, сред рубини и атлаз,

подлунните красавици оглежда —

но никоя не възроди надежда

в сърцето му за щастие и мир:

той мойта дъщеря избра подир.“

Така просветна на Кавус в душата,

че сякаш беше във съюз с луната.

И не един сандък отвори той,

събра венци и пояси безброй,

и стремена, достойни за царете,

и знамена, достойни за царете,

доспехи и съкровища цял връх,

пред който от почуда губиш дъх…

И нареди: „Пази това имане

за Сиявуш, жених когато стане.

Кажи му, че за бъдещето златно

готов съм да го умножа стократно.“

Това бе незапомнен царски дар,

но Судабе си мислеше със жар:

„Ако витяза аз не завладея,

то по-добре ден да не живея!

Открито или тайно — всеки миг

аз ще се готвя за часа велик,

когато ще го милвам без умора —

ако ли не — ще види той позора.“