Фирдоуси
Шах-наме (60)

Рождението на Сиявуш

Летяха дните в пролетта най-чудна

и шахската жена бе вече трудна.

Но след там… деветмесечния срок,

чиято тайна знае само бог,

зарадваха слугите властелина:

„Ликувай, господарю, за рубина,

със който любовта те награди!

Днес чудо, славен син ти се роди.

Подобен младенец светът не знае:

като звезда среднощна той сияе.“

За неговата царска красота

мълвата из двореца полетя,

че предостоен беше за небето.

И Сиявуш нарекоха момчето.

Погледна звездоброец белобрад

нагоре към звездите и нерад

очите си отвърна той смутено,

че много зло му беше предрешено.

И мигом бе от мъка обладан.

Обрече той детето на Яздан,

а след това разказа на бащата

за свода безсърдечен на съдбата…

Година след година там летяха.

Забулският юнак дойде при шаха

и проговори: „Дай ми своя лъв,

сред първите да го направя пръв.

Бавачки тука — цял рояк край трона;

но той при мен ще има небосклона.“

Замисли се дълбоко властелина,

да му откаже — не видя причина.

Сина си млад, със трепет най-голям,

той повери на славния Рустам,

що го отведе в своите чертози

и му издигна бял дворец сред рози.

Научи го да хвърля ласо, с лък

да стреля и да язди с майсторлък

в лова подир гепарди и соколи,

как да пирува, никой да не моли,

войска да води и да управлява,

и злото и доброто да познава —

на всичко тъй го учеше Рустам,

не малко сили той отдаде сам.

И Сиявуш така израсна славен,

че нямаше по сила вече равен.

Дори за него, полетял със стръв,

играчка беше да запримчи лъв.

Веднъж се той обърна към юнака:

„Аз мисля, че баща ми вече чака.

Ти ме научи как да бъда шах,

усърдно се труди, но аз разбрах,

че време е да види и баща ми

пред него как достойно се отсрами.“

Изслуша го юнакът от Забул,

със думите, които беше чул,

изпрати вестоносци из страната —

там всеки мъж да встъпи в стремената,

сребро и злато да се събере —

войската да се облече добре.

Дори и в най-далечните предели

такива вести бяха долетели.

И даровете нямаха там чет.

Когато тръгна момъкът напет —

бе съпроводен от безброй витязи,

да не скърби самотен… и от тази

човешка обич, що от две страни

по пътя го обграждаше със дни.

Обсипваха го с амбра и със злато,

за хората бе той с лице познато

в мига, изпълнен с радости и смях —

самото слънце плуваше над тях.

Вървеше неговия кон юначен

през купища пари. И бе удачен

за всички този божи ден в Иран,

дъхтящ на вино, мускус и шафран.