Фирдоуси
Шах-наме (59)

За майката на Сиявуш

И ето го преданието чудно:

щом първия петел сам ранобудно

пропя в съня на Тус, Гударз и Гив —

те тръгнаха и всеки бе щастлив

от своя лов по хълмовете голи,

последван от палаши и соколи

и от войници, що през дол и рид

събираха там дивеча убит.

А той бе толкоз много, че тогаз

за шест недели стигаше в запас.

Изчезнаха туранските предели,

осеяни от шатри избелели.

Наблизо, до граничната земя,

далечен лес внезапно зашумя.

И тъй, с прохлада Гив и Тус привлече,

преди да дойдат другите, и вече

под сенките му всеки бе готов

да полети за по-разкошен лов.

Но в миг… една девица там ги сепна;

плачът й тих в сърцата им потрепна,

че под дървото като цвят красив

тя ги следеше с поглед мълчалив,

по-ясна от луна и по-красива

от кипариса в пролетта щастлива.

„Кажи ни, лунолика — каза Тус, —

кой те захвърли в тоя лес най-пуст?“

А тя: „Напуснах вчера аз дома си,

обидена жестоко от баща си:

от пир се беше върнал той пиян

и щом ме зърна, грабна меча в длан,

готов — не знам защо — да ме убие;

и тъй — бездомна — ме открихте вие.“

„От кой си род?“ — след туй подзе юнака,

а тя отвърна тъжно в гъсталака:

„Роднина близък ми е Герсиваз,

от Фаридуновия род съм аз.“

„Пеша ли тук — отново Тус попита —

пристигна ти и при това — без свита?“

А тя отвърна: „Да, дойдох пеша,

че падна моят кон, не издържа.

А имах и корона от рубини,

блестяха те под небесата сини,

но в моя бяг от всичко се лиших,

изгубена сред тоя лес най-тих,

където, в тази пустош тъй трънлива,

оплаквам аз съдбата си горчива.

Но знам, ще се свести баща ми в миг,

когато падне майка ми със вик

за дъщерята, що от тях избяга…

И подир мен ще литнат те веднага.“

Тя им допадна някак изведнъж,

и тъй продума оня славен мъж:

„За мене е, сега разбрах, сърната,

че пръв я зърнах аз от стремената.“

Но Гив му възрази: „Водачо смел,

и аз пред теб летях като орел?“

А Тус бе упорит и непреклонен:

„Насам от вихър сякаш бях подгонен!“

„Не е така — отвърна Гив тогава, —

в лова аз пръв се озовах тъдява!

И не прилича на такъв юнак

за хубавица да ми стане враг.“

Така достигнаха те в препирнята,

че трябва да й отсекат главата.

Седяха страшни славните велможи,

но в този миг един мъдрец предложи:

„Защо ще вършите ненужен грях?

На съд идете при самия шах.“

Послушаха тогава те мъдреца,

пристигнаха и тримата в двореца

и щом видя прекрасния й лик,

усети властелинът оня миг,

във който той им промълви едвам:

„Напразно вий сте бързали насам.

Дали сърна или кошута плаха —

такава хубавица е за шаха!

Сега да слушам, нямам време аз

кой слънцето е уловил от вас.“

А след това й рече: „Чудна пери,

кой е родът ти, от кои си вери?“

„От царски род е мама — каза тя, —

роднина с Феридун съм по баща,

а Герсиваз е моят дядо славен,

що по богатства не познава равен.“

Той продължи: „Защо ли сред леса

да чезнеш като утринна роса?

Ти си родена за любов в двореца,

да бъдеш сред жените ми венеца.“

Тя каза: „Още във мига най-пръв

аз те харесах, няма друг такъв!“

Тогава шахът двамата велможи

обдари със жребци, венци и кожи,

а с нея спря сред женския покой;

престол сияен й предложи той,

а още и рубинена корона,

що заблестя неземно върху трона,

и дрехите й чудни от брокат,

обкичени с топази и ахат.

На трона тя седеше лъчезарна,

красива и до смърт на шаха вярна.