Фирдоуси
Шах-наме (58)

Запей сега за други дни, поете,

що носят красота от вековете.

И щом е мъдро сътворен стихът,

певецът ще е горд по своя път.

Но, ако той се в нещо заблуждава

или от празен шум се съблазнява —

дори на кръст да се разпъне — пак

за умния човек ще е глупак.

Но кой съзира в себе си порока?

Страстта е силна, а честта — висока.

Над твоя труд щом разцъфти венеца,

чуй честната оценка на мъдреца

и доловиш ли в нея извор благ —

сред хората ще бъдеш ти най-драг.

За повестта ми нека звънне саза,

на мен един дехканин я разказа.

Предания най-древни пази тя —

и те ще оживеят в песента,

ако почака моята могила.

И щом сред радостта усещам сила,

аз ще създам такива цветове,

що няма да увехнат векове

в градината на дните звездосини.

На петдесет и осем съм години,

но все така съм жаден за живот

и чакам всичко аз от този свод…

Веднъж се вслушах как шепти мобеда:

„Не в старостта е твоята победа!

Твори безсънно, докато си жив,

бъди добър, по ум пък — прозорлив.

За твоите дела ще бъде съд

това, което създадеш на път.

Каквото си посял — ще жънеш, братко.

Щом поздравиш — ще ти отвърнат кратко.

Единствено на мъдреците верен,

ти няма да изпиташ срам най-черен.“

Но да се върна пак към повестта,

послушай за какво разказва тя.