Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- شاهنامه, 994 (Обществено достояние)
- Превод отперсийски (фарси)
- Йордан Милев, 1977 (Пълни авторски права)
- Форма
- Поема
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- sir_Ivanhoe(2013 г.)
Издание:
Автор: Фирдоуси
Заглавие: Шах-наме
Преводач: Йордан Милев
Година на превод: 1977
Език, от който е преведено: Фарси
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1977
Тип: поема
Националност: Иранска
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1678
История
- —Добавяне
Рустам и Сухраб се връщат в своите станове
И те се разделиха. А росата
се разпиля навред под небесата,
Сухраб що бе ги вече изумил;
то сякаш не от плът се бе родил
витязът, който, уморен от боя,
с железния си кон дойде в покоя
на необгледния турански стан.
С такива думи срещна той Хуман:
„От страх дори небесното светило
над нашите глави се беше скрило.
Видя ли ти иранския герой,
що като лъв жадуваше за бой
и имаше той меч, на моя равен —
как в строя ни се беше спуснал славен?
И много ли юнаци тук уби?
Той не познава милост може би!
Юнак не срещнах аз на шир и длъж,
по-силен и велик от този мъж.“
Така Хуман отвърна на витяза:
„Без теб успях войската да запазя,
тъй както заповяда: беше тя
готова да се понесе в степта —
ала с внезапен набег великана
над нас размаха страшно боздугана
и ни разпръсна, сякаш че — пиян,
а беше само капка в океан.
Но както бе дошъл — той тъй замина
към шатрите на своята дружина.“
„И ни един — Сухраб го спря сърдит —
под неговия бяг не бе убит?
А аз довърших не един и двама,
кръвта им се смеси с прахта голяма,
а той, погледнал само и — назад!
Смелчак не срещнах в оня страшен ад.
Да бях съгледал лъвове свирепи,
бих ги сразил сред пламналите степи!
И птици бих сломил като скала,
от мълния ще изкова стрела.
Щом моя гняв в бой страшен ме подгони
не ще ме спрат ни ризници, ни брони.
Но в утрешния полет многолик
ще видим кой от нас е по-велик.
И всички там — кълна се във твореца —
ще победим — от шаха до боеца,
а тук е време да започнем пир:
за вино е нощта, страстта — за мир.“
Дошъл за отдих в своята дружина,
така на Гив продума исполина:
„Видя ли как се би витяза днес,
той е безстрашен и е воин с чест.“
Отвърна Гив: „Наистина, така е,
такъв герой сърцето ми не знае.
Той като вихър тука долетя,
иранците изтръпнаха в степта,
че ту в седлото бе се хванал смело,
ту до звездите рееше той чело…
Когато зърна Тус, възседнал коня,
със копие и във желязна броня,
така го сви с индийския си меч,
че шлемът му отхвръкна надалеч.
И нашият юнак от страх избяга,
а никой друг не се реши веднага
към неговия кон да полети.
По сила си му равен само ти.
А аз, с войската ни, по обичая
все чаках някой да го спре накрая
в единоборство. Ала ни едни
от нас не се яви под свода син,
поне за час да укроти витяза.
Като стрела той между нас се вряза
и застраши Кавусовия трон,
понесен от крилатия си кон.“
Размислиха се двамата, замряха.
Рустам пое към шатрата на шаха,
почете властелина със поклон
и бе поканен на самия трон,
където думи чудни за витяза
на своя шах с вълнение разказа:
„Едва ли някой може да рече,
че е живял такъв витяз-момче.
На кон ли е — пръстта потъва леко,
главата му се вдига надалеко;
дланта му е широка и навява страх,
щом вдигне той като камила прах.
И боздуган, и меч, дори тояга
опитах аз — но нищо не помага.
Тогава се досетих в миг за оня
мой начин — да го смъкна там от коня —
и златния му пояс хванах аз;
напрегнах всички сили и тогаз
желаех да го грабна от седлото
и да го просна сред прахта, защото
така съм хвърлял други… Но — гранит
бе сякаш във седлото конско впит!
А беше нощ, когато разделени
си тръгнахме към шатрите стъмени,
но утре пак под слънчевия зной
ще влезем ние в ръкопашен бой.
И ще се види в ранната тревога
каква ще бъде волята на бога —
всесилен в радост и мъдрец сред скръб,
понесъл своя странен свят на гръб.“
Така Кавус отвърна на юнака:
„Туранците позорна гибел чака.
Ще падна но очи през тази нощ
и ще се моля до последна мощ
Яздан да се смили — за нас опора, —
да не усетиш нито миг умора,
когато ярко твоята звезда
изгрее пак победно над света.“
„Край тебе само — той поде смирено —
ний можем да живеем вдъхновено.“
И се сбогува късно с Кей-Кавус.
Покровът нощен бе надвиснал пуст,
когато го попита Заваре:
„Премина ли и този ден добре?“
Но той, нехапнал нищичко от вчера,
помоли да му поднесат вечеря,
а след това отвърна откровен:
„Ще бъде труден утрешният ден,
но ти се дръж, когато искрометен
със своя враг започнеш боя сетен.
Щом само зърнеш слънчевия диск,
пред мойта шатра приготви без риск
и стяга, и обувките ми златни —
престолен символ, — и бойците ратни.
Ако в полето победя за час,
без бавене ще се завърна аз.
Но друго ли е писано от бога —
да няма нито миг у теб тревога.
От страшните туранци — настрана.
Избягвайте ненужната война!
С дружината иди в Забулистан,
където е премъдрият Дастан,
и мойта майка утеши със нещо,
че тя ми даде туй сърце горещо,
но предрешено от едно небе.
За нищо да не плаче Рудабе,
че край такъв и на Рустам се пада
като съдбовна радост и награда!
Нали навред прославях аз смъртта
сред лъвове и тигри и в света
превърнах много крепости в руини.
Могъща бе ръката ми с години.
Но който е на кон и води бой,
и сее смърт — ще чака смърт и той.
И хиляди лета да бъдем живи —
пак ще ни видят бледно-мълчаливи.
Великият Джемшид къде е днес?
Кой споменава вече Тахмурес?
Юнаци славни и царе могъщи,
а краят им е все един и същи.
И толкова са минали след тях,
но пак е побеждавал този прах…
Повтарям: да не ме оплаква мама,
Дастан да пази дружбата голяма
със властелина — даже на война
да вее неговите знамена,
че всички тук сме за смъртта родени.
И дните ни са точно преброени.“
До полунощ разказваше героя,
а над бойците чезнеше покоя —
но никой своя пояс не бе снел,
че всеки чакаше да литне смел.
Щом слънцето разкъса сънно мрака —
чер гарван, — в миг очи откри юнака
и се облече с тежкия кафтан:
замислен беше този великан,
когато се понесе върху коня,
навъсил чело и затегнал броня.
Щом иска слава — всеки вдига меч;
от алчността да бъдем ний далеч!