Фирдоуси
Шах-наме (50)

Двубой между Рустам и Сухраб

Полето бойно бе една поляна.

Там копието късо всеки хвана,

но всичко се превърна на трески,

Далеч над изумените войски

индийските им мечове блестяха

и искри като облак полетяха

от ударите. Сякаш сред прахта

бе в миг настанал краят на света.

Ала и те се счупиха веднага.

Дойде редът на бойните тояги,

но — двете се огънаха за миг.

И всеки се опечали без вик,

макар че в бой пак своя кон подгони;

колчани изпопадаха и брони

от набезите до последен дъх —

а никой не успя да вземе връх.

По скулите им капеше потта.

С прах бяха пълни техните уста.

Измъчен бе синът, въздишаше бащата —

и двамата накрая спряха на тревата.

Съдба, как странно твоят кръг лети!

Строиш и разрушаваш всичко ти.

Защо не пламна чувството, което

със радост щеше да ги спре в полето!

И рибата, и степната онагра

потомството си ще познае в багра —

единствено човекът, с корист пак,

не вижда кой е син и кой е враг…

Замисли се Рустам: „Дори сред Нил

не срещнах толкоз страшен крокодил.

Пред Дива Бял не се изплаших в боя,

но нямам просто сили аз за тоя

неопитен и страшен младенец.

Не знае никой друг такъв боец.

Страхувам се — наблизо е позора,

че две войски ни гледат сред простора!“

Отдъхнаха си те. И в миг отново

бе всеки със сърце за бой готово.

Взе своя лък юнакът беловлас —

не се уплаши младият витяз,

че тежката му броня бе корава.

Остана барсовата кожа здрава.

Тогава пламна ръкопашен бой,

и беше страшен, бе невиждан той,

такъв, в какъвто и скалата даже

Рустам спокойно можеше да смаже.

Ръка могъща спусна великана,

за пояса Сухраб внезапно хвана,

но той не трепна в своето седло;

ръката му се сви като крило

и той витяза пусна угнетен,

от неговата сила изумен.

Наситиха се вече те. Но ето

отново пламна битката в полето.

Сухраб усети, че кръвта му пари —

с тоягата си той Рустам удари

и клюмна той, ала дори и стон

не излетя под този небосклон.

„Юнако, хей — надсмя му се Сухраб, —

за удара ми ти изглеждаш слаб!

Макар топола, с твоите години

не си за боеве и за дружини.“

Да продължат, им беше невъзможно.

Един след друг те стихнаха тревожно

над оросените от кръв треви

и с тежки мисли сведоха глави.

Но изведнъж Рустам, подобно тигър,

туранецът нападна сам, че мигар

се бе уплашил вече! И Сухраб

иранците подгони като сляп;

под яростния вой на боздугана

един иранец ли без дъх остана,

че бе витязът в битката свиреп

и нямаше покой сред тази степ.

„Дори и Кей-Кавус — Рустам си каза —

е може би пострадал от витяза,

от този лъв, освирепял съвсем,

облякъл броня и издигнал шлем.“

С такова подозрение голямо

Рустам обърна исполинско рамо

и се уплаши: бе като река

кръвта под разярената ръка

на младия юнак, що безпощадно

разкъсваше сам свойта плячка жадно.

Той се навъси страшно. Стана блед

и като лъв се устреми напред

със думите: „Убиецо, върни се!

Кой тук ти е виновен? Опомни се!

Победа търси твоето сърце,

подобно вълк сред стадото овце!“

Дочу се вик: „А кой те застрашава

от нашите туранци, че с такава

открита ярост ги избиваш в страх,

защо започна да се биеш с тях?“

Рустам отвърна: „Вече се смрачава…

Да се покаже слънцето, тогава

ще почнем пак. И мечът най-добре

ще каже кой ще трябва да умре.

Макар че още си дете, но — браво —

държиш ти смело боздугана здраво

и ще се срещнеш утре пак със мен.

Да те закриля бог през този ден!“