Фирдоуси
Шах-наме (49)

Сухраб напада Кей-Кавус

Щом чу такива думи от Хаджир,

в Сухраб помръкна целия всемир.

И той, извърнал орлов взор сурово,

не му продума вече нито слово —

над тайната замахна със ръка,

иранецът прегази и с тъга

сред шатрата си влезе умълчан…

Велик от сила и от гняв пиян,

сам той си беше през нощта мъдреца,

сне рано от главата си венеца,

облече свойта броня и без шум

положи златния си шлем от Рум.

Взе копието след това, колчана

и тънкия си лък, и боздугана —

Сухраб възседна своя кон със стръв.

По-бърз от огън, по-велик от лъв

изглеждаше, когато без покой

в полето бойно се понесе той.

Лавина страшна сякаш там се свлече,

ей шатрата на шаха стигна вече

и копието извиси без страх;

чак до небето се издигна прах,

но никакъв герой не се показа —

там всеки бе побягнал пред витяза

като сърна пред тигъра свиреп.

Иранец нямаше сред тази степ,

че неговият меч, ръка, осанка

се спускаше като огромна сянка

и бързо над объркания строй

се чу: „От тигър е по-силен той!“

„О, кой пред него би изправил рамо?

Безсилен си, щом го погледнеш само.“

Удари гръм над близката земя —

така Сухраб над шаха се изсмя:

„Хей, властелине, где е твойта слава?

Какво от гордостта ти тук остава?

Мълва е празна, че си като лъв!

Защо се казваш Кей, щом си такъв

страхливец, който мигновено мога

да хвърля със войската му в тревога.

В нощта, когато беше Жанд убит,

аз се заклех, издигнал златен щит,

да няма капка милост в мен, догдето

самият шах не видя на въжето.

И мигар имаш ти юнак, готов

да тръгне срещу моя войнствен зов?“

Замлъкна той, а нито звук отсреща

не долетя след тази реч гореща

и затова, ядосан, шатрата на шаха

удари тъй, че в миг се разпиляха

седемдесет подпори и се свлече тя,

и тръбен рев се чу по тез места.

Но шахът се съвзе и викна с власт:

„За славен бой, мъже, настана час!

По-бързо конник на Рустам да каже,

че този млад туранец ще ни смаже.

Не виждам между нас ирански син,

готов да срещне този исполин.“

Стремително се втурна Тус от прага,

предаде всичко на Рустам веднага,

а той отвърна: „Аз едно разбрах,

че който и в Иран да бъде шах,

за царски пир или пред напаст чужда —

еднакво той от мене има нужда!“

И Рахш да оседлаят нареди.

Изправиха редиците гърди,

а той навъси вежди мълчалив;

до него мигом доблестният Гив

седлото върху Рахш за миг завърза,

че бе подканян от Горгин — да бърза;

когато Тус го с бронята облече,

Рохам държеше копието вече.

Те си повтаряха сами: „По-живо!“

У всеки той видя сърце страхливо

и си помисли: „Този великан

изплаши всички… Май е Ахриман!“

Кафтанът тигров взе Рустам и строен,

по-здраво стегна своя пояс боен,

възседнал Рахш, намести се добре

и тъй поръча той на Заваре:

„Ти думата ми изпълнявай тука,

додето вест дочуеш за сполука!“

Той се понесе като вихър там.

И ето че видя за миг Рустам

витяза горд: ръката му бе мощна.

Гръдта му беше гръд на Сам — разкошна.

И затова му рече: „Само двама

да влезем с тебе в битката голяма!“

Потърка длани момъкът напет,

редиците напусна и отпред

така отвърна: „Сред полето бойно

за двама ни това е най-достойно,

не ни е нужна чужда помощ тук:

за нас какво ли ще направи друг!

Ала напразно си издигнал щита.

От моя удар — никаква защита

не ще те съхрани през този бой,

че твоите години са безброй.“

Изгледа го Рустам и се почуди

на неговия ръст и мисли луди.

Така му каза той: „Момче, по-леко,

ще видим кой ще стигне по-далеко.

Нали е хладна тази земна пръст,

а въздухът е свеж околовръст!

Да, аз съм стар, но паметта ми помни

победи много над войски огромни.

И диви аз съм побеждавал с чест,

но поражение не знам до днес.

Ако останеш жив, все пак накрая

и морското чудовище, аз зная,

не ще те устраши. Едно море

ли помни — с някой хребет — как се мре

под моя боздуган сред кръв и слава!

И моята звезда над мен остава.

Но ти си млад и просто ми е мило

да паднеш тука със сърце унило.

Над теб подобен не видях в Туран;

такъв, кълна се, няма и в Иран!“

Чул думите му, младият витяз

усети нежно чувство и тогаз

отвърна тръпно: „Аз не съм известен,

но все пак чакам отговор най-честен

да ме зарадва в миг под този свод.

Открий ми свойто име, своя род!

Аз мисля, че пред мене е Рустам,

прадядо на когото е Нейрам.“

„Не съм Рустам — чу трепетния момък, —

на славния Нейрам не съм потомък!

Рустам е пръв юнак, аз съм боец,

венец не нося, нямам и дворец.“

И във душата на Сухраб изчезна

надеждата, макар че като в бездна,

взел копието, си припомни той

за майчиния страх. И влезе в бой.