Фирдоуси
Шах-наме (47)

Рустам убива Жандераз

Щом слънцето се скри в далечината

и се показа тайнствено луната —

пред шатрата на шаха бе Рустам:

душата му бе пълна с боен плам,

когато каза: „Царя на царете,

желая да се спра при враговете,

с очите си да видя всичко аз —

велможите им, техния витяз!“

„Юнако славен — шахът отговори, —

бъди единствен в сините простори!

И да те пази винаги Яздан,

от слава твоя път да е огрян!“

През стражата туранска исполина

от никого незабелязан мина

и тайно се промъкна в Крепостта.

Неспирен пир огласяше нощта.

Бе сякаш тигър сред сърни, когато

безстрашно се прокрадна през вратата

и се загледа, от възторг пиян:

пред него всичко бе като на длан.

Когато още бе Сухраб в дома си,

израсъл сред велможи беловласи,

повика брат си Тахмине за час.

Туй бе юнакът славен Жандераз,

що беше пил и ял с Рустам-героя

и можеше да го познае в боя.

Към Крепостта преди да тръгнат те,

заплака тя: „Пази това дете,

в Иран щом влезе той, за битки жаден!

Съгледаш ли баща му безпощаден

като орел пред строя да кръжи —

на неговия син го покажи!“

И пиеше Сухраб. Ала дошлия

разглеждаше край трона златен тия

юнаци: Жанд, отляво пък — Хуман,

известният със лъвски дух Барман;

но бе Сухраб над тях подобно слон,

заел самичък царствения трон.

Той имаше ръка с такава сила,

в нозете си що няма и камила.

От сто юнаци беше окръжен

и всеки сякаш бе от лъв роден.

А петдесет поднасяха смирени,

туй бяха роби, за слуги родени,

които често със витийна реч

прославяха победния му меч,

без да усетят, че Рустам ги гледа.

И всеки пи за близката победа,

когато ръст изправи Жандераз —

че бе видял зад тъмния атлаз

един юнак, какъвто не познава:

за китката го дръпна той тогава

и викна: „Кой си ти, кажи,

пред светлината я се покажи!“

Ала Рустам за шията го хвана

и върху пода той така остана,

без дъх и звук, внезапно повален,

със богове и пирове — простен…

Сухраб замислен чашата остави

и рече: „Где ли Жандераз се бави!“

Потърсиха го и бе той открит,

издъхнал край колоната, убит,

решил от битки да си отпочине;

ридаеше там всеки, който мине

край трона на Сухраб: „Загина той,

недоживял до своя славен бой!“

От тези думи побледня витяза,

съдбата ли сега го тук наказа!

Той стана, а слугите взеха свещи,

и спрял до Жанд, проля сълзи горещи,

потресен от бедата, изумен.

От воините си беше обкръжен,

когато рече: „Мъки многолики

ни чакат, но бъдете пак велики!

И с копие, и във ръката с нож

прекарайте без сън и тази нощ.

Вълк в стадото муцуна свря проклета,

додето спяха часови и псета.

Внезапно най-големия витяз

коварно беше победен край нас.

Но с помощта всевишна на твореца

и само щом ме понесе жребеца —

кълна се, с ласото ще полетя,

за славния юнак да отмъстя!“

При своя трон се върна той отново

и призова велможите сурово:

„Със вино да полеем Жандераз.

Не съм се още напирувал аз!“

А вече през завесите на мрака

се бе промъкнал тихичко юнака,

далеч от Крепостта, където Гив

за своя меч се хвана мълчалив,

че сянката огромна забеляза —

и като слон се спусна със омраза;

ала Рустам по войнствения вик

безстрашния боец позна за миг

и се разсмя във отговор среднощен.

Гив бързо приближи героя мощен

и го попита: „Хей, юнако славен,

къде по този край се скиташ явен:

ти истината само говори!“

Рустам на Гив със шепот довери,

че в стана на туранците е бил

и как с ръка един боец убил.

Възвеличи го Гив: „Да си навеки

със своя кон и със победи леки!“

Тогаз Рустам се устреми към шаха,

там пиеха и сякаш че уплаха

разляха думите му за Сухраб

и за това, че никак не е слаб.

„Не се е раждал — каза той — в Туран

такъв юнак, подобен на платан.

На него равен и в Иран не зная,

че е възкръснал Сам, реших накрая.“

Разказа след това за Жандераз,

как бе го удушил през оня час…

Но звънна руд — и с песента му тиха

отново много чаши се изпиха.