Фирдоуси
Шах-наме (43)

Сухраб превзема Бяла крепост

Щом слънцето отново се показа,

за битка вече бе готов витяза,

издигнал пред бойците рамене.

Блестяха мечове и цвилеха коне.

Той бе решил, каквото и да стане,

иранците като овце да хване.

Ала мълчеше каменния зид.

Дружините превзеха рид след рид

и с вик победен литнаха в полето,

и като смерч откачиха резето,

но воин не съгледаха, че сам

с бойците бе далече Гождахам.

Под кулата откриха проход таен,

останал за туранците незнаен,

през който всички, и самия княз,

спасение намериха без глас.

Останалите — вече престарели —

пред гордия Сухраб се бяха спрели

и молеха пощада от дете —

със клетва, че ще му слугуват те.

Но той мълчеше бледен и изпит

от мъка, че не вижда Гурдафрид

и цяла нощ повтаряше словата:

„О, скръб, зад облаци се скри луната!

Постигнах тук дори самия бог,

а моя жребий бе така жесток.

Наместо дивната сърна да хвана —

излъган, сам попаднах във капана,

оплетен от магия този ден:

не срещнах меч, а кръв тече от мен.

Тя се яви по-хубава от фея

и ме плени, но ето — вест за нея

не чува моя слух. Тежи скръбта.

Къде ли надалеч изчезна тя,

изгубена като в мъгла голяма…

От мойта участ по-жестока няма!“

Тъгува дълго славният герой,

скрил своята любов от чужд и свой;

но как ще скриеш мъката, когато

сърцето ти от сълзи е залято,

а щом си тъжен — в твоите очи

скръбта не може да не проличи.

И ден след ден увяхваше момчето

от таен огън, пламнал във сърцето.

Дори, от други мисли завладян,

не знаеше що става и Хуман;

но в оня миг, когато забеляза

как нежно чувство пепели витяза,

той се досети, че е бил сразен

Сухраб от нечий поглед и пленен,

сега се мъчи като из долина,

затънал ненадейно в блатна тиня…

За да насочи към война Сухраб,

Хуман се приближи и с шепот слаб

така му каза: „Ни един владетел

не е приел страстта за добродетел,

не е изгарял глупав пред плътта,

до дъно не е пил от любовта.

Лови навред газела след газела,

но се пази от примката умела,

витязе превелик, че на война

пред теб какво е някаква жена!

Десницата ти да е само смела —

небето е достойно за орела!

С нас отначало беше доблестта,

без бой превзехме даже крепостта,

но не завърши битката с това,

едва започва тя сега, едва…

Могъщия Рустам рат силна има,

тя търси славата неповторима,

и тръгнала — помита и земята…

Кой знае как ще протече войната!

Единствен ти — безстрашен и герой

героя можеш да посрещнеш с бой.

И затова — скрий мъката в гърдите,

не са за тебе дадени сълзите.

Щом угасиш безумната си жар,

ще удържиш победата, макар

че с меча в исполинската десница

ти ще дочакаш своята девица.“

Той се събуди от съня лукав и викна:

„О, юнако, ти си прав!

Навек ме излекува твойто слово —

съюзът ни е нерушим отново!“

За всичко бе научил вече шаха

от Гождахам: край трона се събраха,

повикани, най-храбрите герои

да им разкаже за бедата той,

че много битки помнеха отдавна

и водеха без страх войската славна.

Гударз бе там — баща му е Гошвад, —

храбрецът Гив, Горгин, след туй — Фархад,

Бахрам и Тус… Когато властелина

прочете как се бие исполина,

над всички сякаш се надвеси мрак.

„Юнаци — каза шаха, — иде враг

с безмерна сила. И не е далече.

Не виждам радост, сън изгубих вече.

Кой смел иранец ще го победи!

И как да се измъкнем от беди?“

За доблестния Гив решиха там,

че трябва да замине при Рустам.

И да разкаже всичко на юнака

каква опасност от Туран ги чака:

самичък нека да реши тогава

как да спаси иранската държава.

Пристигна писар и самия шах

писмото съчини, обзет от страх.