Фирдоуси
Шах-наме (30)

Шахът пише на Сам, че раз решава женитбата на Зал и Рудабе. Сам известява и Мехраб

Написа Менучер писмо до Сам.

С най-топли думи се обърна там:

„Юнако, вредом славен от мълвата,

що с лъвска смелост влизаш във борбата!

Не е видял човешкият всемир

на теб подобен, в бой или във мир.

Зал, този воин, силен не от вчера,

пред който би отстъпила пантера,

герой, що с кон и меч сияе всъде,

чиято светла слава ще пребъде,

през тези дни ми беше гост желан

и всичко ми разкри като на длан.

Разбрах добре молбата му заветна:

благослових го, момъкът просветна.

От лъв, роден сганта да победи,

по-страшен лъв в света ще се роди.

Изпратих го със думи благонравни —

небе, пази го там през дните славни!“

Чак доземи се поклони витяза,

замина по-сияен от елмаза.

Написа до баща си: „Татко скъп,

от шаха се завръщам аз без скръб,

с подаръци нечувани, брокатни:

венец и трон, коне, динари златни.“

Прочел вестта, Сам трепна белобрад,

от старец беловлас той стана млад.

По вестоносец той писмо изпрати

до цар Мехраб със думи най-благати:

как Зал е бил приет от Менучер

и как се е разсеял мрака чер.

„Щом се завърне тука Зал, веднага

ще се подготвим, както се полага.“

Пристигна вестоносецът в двореца,

по-ярко грейна на Мехраб венеца.

Кабулският владетел беше драг,

че сват му става вчерашният враг:

мъртвец възкръсна сякаш от смъртта

или се върна старец в младостта.

Танцьорки надойдоха и свирачи,

потънаха в игрите куп ездачи

и цар Мехраб започна да пирува,

разбрал, че целият Кабул ликува.

Синдохт да влезе — царят даде знак,

така й каза, радостен и благ:

„Премъдра моя, чуден е елея —

ОТ твоя ум тъмата се разсея.

От теб съюза чуден е скрепен,

от трона шахски той е осветен.

На нишката тъй хвана двата края,

че ги завърза здраво ти накрая.

Вземи и ключа от хазната ти

разтвори вълшебните врати.“

Сипдохт се върна радостна в покоя,

На Рудабе продума: „Дъще моя,

щастливо ще посрещнеш скоро тук

любимия избраник и съпруг.

Щом девата и момъкът са чисти,

ще бъдат утре дните им лъчисти.

Към щастието ти вървя щастливо,

и ето го — пристигна доверчиво.“

„Прекрасна майко — каза Рудабе, —

земя си ти за мене и небе!

Прахът от твоя път, не в сън — наяве,

да бъде под главата ми възглаве.

Да те отминат грижи и беди,

живей, край мене винаги бъди!“

Синдохт, след думите на дъщерята,

отдаде знак да украсят палата.

Донесоха елейните потири,

що дъхаха на мускус и чемшири.

Широк килим разстлаха най-напред:

рубинен бе втъканият букет.

И перли там посипаха омайни,

що бяха като капчици сияйни.

Издигнаха в двореца златен трон,

с резба китайска върху кост от слон,

ала изкусна и неповторима.

То просто — със ръка неотразима

вълшебният художник бе забол

елмази по кеянския престол.

А като райска дева сред покоя

невестата изгаряше от зноя

на чувствата към чудния витяз;

настъпваше жадуваният час.

Празнуваше и цял Кабулистан,

на радостта от слънцето огрян.

На слонове — свирачи на барбати,

певци и музиканти непознати

прииждаха, понесли светъл дар

за своя поднебесен господар.

Очакваха се сватовете славни:

безброй слуги пред портите държавни

разляха благовония за час,

постлаха пътя със най-скъп атлаз —

и трябваше от градските дувари

да ги поръсят с рози и динари.