Фирдоуси
Шах-наме (23)

Сам пише писмо до шаха и го изпраща по Зал

Повика писаря юнакът стар

и много думи там изрече с жар.

Но бяха първо към Яздан словата:

„Той бил е и ще бъде в небесата.

На всичко той е вечен властелин,

ний много роби сме, Изед — един.

Той управлява цялата природа;

върти над нас неуморимо свода.

Звездите пали, гони мрака чер,

о, вечно да закриля Менучер!

По времето на пир си ти омаен,

във битката гневът ти е безкраен.

Рушиш прегради, вдигнал боздугана

за нас си ти закрила и охрана.

Развял високо славния ни стяг,

кръвта смразяваш ти на всеки враг.

А метнеш ли и копие с ръката,

превръща се на прах и планината.

Навред ти справедливо управляваш,

дори сърната с тигъра сближаваш.

Бях млад, когато шаха ме привлече,

сто двадесет години имам вече.

И — камфор — свети моята коса,

като венец от тези небеса.

Твой роб, летях безумно в битки люти,

сражавах се с магьосници прочути.

Кой конник като мене бе видял,

от храброст и от слава засиял?

Не се ли покори Мазендеран

под силата на тежката ми длан!

Ако не бях роден с такава сила

и славата не бе ме извисила —

то би загинал този свят лукав

от змея, плаващ във река Кешаф.

Огромен беше змеят великан,

подобно път — от град до град прострян.

Трепереха от него всички хора,

на стража те стояха без умора.

Той изпотреби птиците в небето,

затри и зверовете из полето.

От неговия огнен дъх сокола

изгаряше върху земята гола.

Разтапяше с дъха си и орела:

мощта му даже кита би помела.

Разбягаха се хората, стадата,

той беше господарят на земята.

И в оня миг, когато аз разбрах,

че змеят е посял у всички страх —

ръце издигнах към Яздан смирено,

да подкрепи сърцето ми ранено.

Във името на неговия трон

възседнах коня, едър като слон,

взех боздугана бикоглав в ръката,

лъка и щита взех на рамената

и се понесох смело, пълен с жар,

да смажа в боя тоя огнен звяр!

Прощаваше се тъжно с мене всеки,

решил, че си отивам аз навеки.

Достигнах змея великан без страх:

обрасъл с косми, страшен го видях.

Езикът му чернееше отровно,

подобен беше на дърво вековно.

Очите му — потънали във кръв:

щом ме съгледа, ревна като лъв.

Изтръпнах, господарю, аз тогава,

че сякаш ме заля гореща лава.

В мъгли и дим потънах изтерзан:

то сякаш бях сред страшен океан.

От този рев изтръпна и земята,

като морето чинско се замята.

Извиках аз, нададох лъвски вой,

тъй както подобава на герой.

Избрах една стрела със връх елмазен

и се прицелих в змея тъй омразен.

И тъй се мерех точно в него аз,

че да зашия гнусната му паст.

Стрелата я заши и пред кръвника

все тъй остана да лежи езика —

за втори път опънах тетивата

и го приших безжалостно в земята.

Отпуснах пак натегнатата връв —

от змейовата паст изригна кръв.

Той се съвзе — обзет от ярост, стана…

Но аз замахнах смело с боздугана,

пришпорих слоновидния си кон

и с помощта на моя небосклон

така по темето ударих змея,

че сякаш канара сломи злодея.

Огромната глава бях съкрушил,

бушуваше кръвта, подобно Нил.

А той лежеше див и безотраден,

бе мозъкът му като хълм грамаден.

Препълнена от кръв Кешаф потече

през този край, спасен от злото вече.

Народът се завърна от горите;

прославяше ме всеки до звездите.

Светът от мен се беше изумил,

узнал, че змея страшен съм убил!

Единодушно бях наречен там

от всички: Едноударният Сам.

Завърнал се, доспехите ми бойни

се свлякоха на късове безбройни

и бронята на коня се разпадна,

че тази битка беше безпощадна.

А край Кешаф до делото голямо

единствено бодил растеше само.

Но ако трябва всичко да предам,

това писмо е късичко за Сам,

че много пъти сред полето бойно

косях главите вражи неспокойно.

Където литнех с коня устремен,

дори лъвът се криеше от мен —

намерил във седлото славно трона,

поставен не в дворец, а върху коня.

Цял Горгсаран и цял Мазендеран

получи ти чрез моя боздуган.

Забравях аз за дълг и за родина,

когато те прославях по чужбина.

Но някак си десницата корава,

що дълго с боздугана се сражава,

уви, не е с предишната си мощ;

на рамото ми сякаш тегне кош,

за ласото ръката ми е слаба;

изгуби свойта прежна сила раба.

И мисля, че настана вече време,

Зал пояса и скиптъра да вземе.

Като баща си ще се бие той,

със нова чест ще те покрие той.

Ала едно желание Зал има,

към теб една молба неповторима,

която и великия Изед

би чул, добър и праведен навред.

Слугите най-покорно молят шаха

за радостта, що се заражда плаха.

До теб навярно е слухът дошел,

че някога пред Зал съм се заклел;

когато слезе той от планината,

аз произнесох клетва пред страната —

каквато и да каже той молба,

да я изпълня с радостна съдба.

И ето, плаче той сега пред мене,

сърцето му кърви, пламти и стене:

«Обесен да ме видят в град Амол,

ако сломиш кабулския престол!»

Ти знаеш, че израсна при орела,

самотен, тъжен и с душа несмела.

Но изведнъж кабулската луна

го ослепи с омайна светлина;

по нея своя разум той изгуби.

О, нека твоят гняв не го погуби!

Покой не знае той по цели нощи

и заприлича тук на живи мощи.

Невинен, колко сълзи е пролял —

затуй и тази клетва съм му дал.

Изпращам ти го с тежките неволи.

Когато пред престола те помоли —

ти постъпи достойно с моя син,

тъй както би постъпил властелин.

Синът ми е отрада и отмора,

сред мъките — едничката опора…

Привет на шаха и бойците там

от Сам-юнака, със баща Нейрам!“

Писмото бе написано, бащата

на Зал го връчи, с трепет във душата.

На стремето синът постави крак,

за път тръбите затръбиха пак.

Последва го и свитата — витязи,

готов бе всеки туй писмо да пази.

Когато с радост се понесе Зал,

остана Сам сред края разцъфтял.