Фирдоуси
Шах-наме (131)

Рустам освобождава Бижан от царската тъмница

Рустам облече тежката стомана,

завърза своя пояс, взе колчана.

Погледна свода със душа честита,

от бог Яздан помоли за защита.

Той рече: „Искам да спася Бижан —

да ослепее всеки враг незван!“

И седемте юнаци той повика

да се подготвят за борба велика.

Поеха към нечуваното зло,

седеше всеки върху трон-седло.

Отпред — Рустам, пред погледа му — пламък,

огрял пред входа оня тежък камък,

захвърлен от небето изведнъж;

тъмницата съгледа този мъж

и промълви на своята дружина:

„За славния венец на властелина

ще стане камъкът на прах и дим,

от него входа ще освободим.“

Юнаците напуснаха седлата

и всеки се насочи към скалата.

Подхванаха я със ръце злочести,

но камъкът дори не се отмести.

Застанаха те, плувнали във пот,

пред чудото на този черен вход.

Тогава и Рустам остави коня,

със пояса пристегна свойта броня,

отправи към небето пак лице,

повдигна камъка като перце

и във леса на Чин го той запрати,

учудил и небето, и земята.

А след това извика към Бижан:

„Витязе, как си в черния зандан?

Ти можеше да имаш богослова,

ала взе чаша, пълна със отрова!“

Бижан отвърна тъй от полумрака:

„Дали бе труден пътят за юнака?

Но вече свърши моята беда:

вселенската отрова е вода!

Живях без хляб, без вяра във сърцето,

земя — желязо, камък груб — небето.

Единствено очаквах тук смъртта,

че беше непосилна в мен скръбта.“

Рустам продума: „Не тъгувай, стига!

Яздан разкъса твоята верига.

Сега, витязе, вдигнал рамена,

молбата ми към тебе е една:

бъди към своя враг великодушен

и винаги бъди ти благодушен.“

Бижан изрече: „Ти си тъй грижовен,

ала Горгин пред мене е виновен!

Не знаеш ли, юнако величав,

как ме подведе с хитрия си нрав!

Но само да съгледам аз лъжеца,

не ще го отърве дори твореца!“

Рустам възкликна: „Щом не слушаш ти

и твоята ръка ще отмъсти —

ще те оставя в тази черна яма.

Възмездието е беда голяма.“

Чул тези думи, тъжният витяз

от дън земята се разплака с глас:

„Забравих аз какво е светлината,

о, кой е по-нещастен на земята:

защо, невинен, да простя самин

жестокото коварство на Горгин!

Ала какво — прощавам му тогава

под сянката на твоя щит и слава.“

Тогава метна ласото юнака

и го изтегли — окован — от мрака:

той бе брадясал, гол, във прах и кал,

със дълги нокти, сякаш подивял.

А тялото му — в кръв и рани гнойни,

опасан от вериги многобройни.

Рустам разсече тежките халки

и те се пръснаха като трески.

И ето — пред търговеца омаен

Бижан и Маниже със взор сияен

се спряха тръпни, във поклон дълбок,

прославяйки го като господ-бог.

Слугите трепетно Бижан измиха,

със злато и коприна премениха.

След всичко туй в нозете на Бижан

Горгин се просна блед и изтерзан

и го помоли тъжно за пощада,

за този грях, що вече той изстрада.

Бижан усети жалост и тревога

и му прости, поглеждайки към бога.

Кервана натовариха за път,

че бе далече родният им кът.

Рустам възседна Рахш, след своя вожд

и другите се извисиха с мощ.

Керванът се понесе тих и плавен —

но беше вече час за бой преславен.

Камилите предвождаше Ашкаш,

в такова време той бе верен страж.

А на Бижан така Рустам продума:

„И вие с Маниже хванете друма,

а аз — забравил, що е сън, покой —

с Афрасиаб в нощта ще вляза в бой.

Такава битка тук ще оживее,

че утре цял народ ще му се смее!

След толкоз мъки в тази чужда степ

ще мине боят славен и без теб.“

Витязът каза: „Аз ще си замина,

ще отмъсти за мене исполина.“