Пристигна тя до царския затвор,
наведе се над малкия отвор
и бързо спусна Маниже бохчата
на този, който носеше в душата.
Бижан бе изненадан и печален,
гласът му идеше унил и жален:
„Любима, откъде пристигаш ти?
Кой иска с таз храна да ме свести?
За твойта мъка станах аз причина
и по-добре ще е, ако загина!“
А Маниже: „Търговец от Иран
с кервана свой пристигна във Хотан.
Докара той рубини и ахати,
килими и коприни, и брокати,
че мъдър е, веднага се познава —
каквито искаш бисери, продава.
Човечен е, изглежда вече стар,
той край двореца построи пазар.
И сам ми даде блюдото вълшебно
и рече свято: «То ще е потребно
за твоя изгладнял страдалец млад,
щом иска още — пак тръгни назад.»
Бижан разчупи питата заветна
и сякаш пред очите му просветна.
Разтроши той и птицата варена —
и засия тъмницата стъмена,
че пръстен чуден се търколи там,
на който бе написано «Рустам»
със нежни букви, тънки като косъм.
Витязът беше като омагьосан:
дървото на света ли се разлисти,
или изгряха поривите чисти!
И се разнесе смях щастлив и громък,
ликуваше затвореният момък.
Побърка ли се изведнъж Бижан?
Та кой така се смее окован?
И Маниже реши: «Безумец само
така се смее в злото най-голямо.»
Попита тя: «Какъв е този смях?
Така да се държиш — това е грях!
Как може да се смееш в този трап?
Или забрави за Афрасиаб?
Кажи ми ти, дали пък не видя
на хоризонта радостна звезда?»
Бижан отвърна: «Всичко ще премине!
Иранският витяз не ще загине!
И ако ти сега се закълнеш,
че няма тайната да издадеш
и да ме хвърлиш във беди отново —
ще ти разкрие всичко мойто слово.
Известно е, че женската уста
не се затваря, не търпи юзда.»
Обидена княгинята изрече:
«Как туй да понеса? Не мога вече!
Защо ме мъчи още този свод?
Скръбта ми няма край, не виждам брод.
Аз ти отдадох всичко съкровено,
а ти все още се съмняваш в мене!
Роднините, баща ми, цял Туран
с презрение ме гледат за Бижан.
Венец от злато имах аз по-рано,
но зарад теб бе всичко поругано.
На тебе се надявах само аз —
но виждам, нямам нищо в този час.
О, боже, що ми повече остава:
Бижан във любовта ми се съмнява!»
«Така е, мила — рече той смутен, —
изгуби всичко ти заради мен.
Но всичко дава бог и бог го взима!
Сега ме чуй, страдалчице-любима:
в тъмницата изгубих своя ум,
ала със теб ме чака светъл друм.
О, този стар търговец на ахати,
що със храната чудна те изпрати,
е тук — да ме изтръгне от смъртта,
а всичко друго там е в хитростта.
Навярно бог над мен се е смилил —
и пак ще ми възвърне свода мил.
И ти, от грижите освободена,
ще се смириш с душа успокоена.
Иди и му кажи със радост плаха:
„Юнако! О, приятелю на шаха!
Бижан ти само можеш да спасиш.
Не си ли ти героя с коня риж?“»
Политна тя с поръка от витяза;
Рустам намери, всичко му разказа.
Разбрал, че във тъмницата Бижан
със нея споделил е тоя план,
че ден и нощ в неволя твърдо чака
ръка да му протегне някой в мрака —
той рече: «О, незнайна красота,
да бъде вечна в тебе любовта!
Ти за Бижан изпита много мъка,
повехна твойта младост във разлъка.
Кажи му ти: „Тъй бог е наредил,
владетелят на Рахш се е явил.
С добри дела той беше увенчан
в Забулистан, в Иран и във Туран.“
Но тайната със него споделила,
бъди все тъй внимателна и мила.
Дърва ти много струпай на грамада
и през нощта ги запали на клада.»“
Сияеха над нея висините,
изсъхнаха сълзите по скалите.
И тя със трепет полетя назад,
където той лежеше като в ад.
И рече нежно на Бижан: "До дума
изслуша ме Рустам и тъй продума:
"Рустам стои пред тебе в този час,
Бижан когото е зовял на глас.
А ти защо така скърбиш горчиво,
и гаснеш в нищетата мълчаливо —
кажи му: „Няма да изгниеш в гроба,
че като тигри ний горим от злоба.
Сега, когато те намерих тук,
от меча ми ще се отрони звук.
В земята ноктите си ще наточа,
ще хвърля камъка, при теб ще скоча.“
И още: „Щом нощта, подобно звяр,
се отърве от слънчевата жар —
огромен огън запали в простора,
за да не сбъркам пътя към затвора.“„“
От думите, що чу Бижан в тъмата,
по-радостно му стана на душата.
И към небето той нададе вик:
„О, всепрощаващ истински съдник!
Ти ми помогна тук да оживея.
Със праведна стрела срази злодея,
от подлеците с щит ме защити,
че колко аз се мъчех — знаеш ти.
Навярно ще се върна в края роден
и ще се видя най-подир свободен…
А ти, любима, планина от скръб
понесе зарад мен на своя гръб.
Отдаде ми сърцето си, душата
и най-последна стана на земята.
Заради мен остана без дворец,
без майка и баща, престол, венец.
Но ако аз от тази паст изляза
и видя пак на свода син елмаза —
ще правя туй, което каже бог,
ще вляза смело в боя най-жесток
и ще ти служа като шах достоен,
под сянката на любовта спокоен.
Вдигни отново тежкия товар,
но знай — сърцето ми ще имаш в дар.“
… Тя се запъти за дърва в гората,
пращяха сухо клони в тишината.
Бе още ясен слънчевият свод,
но сенките извиха хоровод.
До хоризонта слънцето достигна.
Войската на нощта напред се вдигна.
И сякаш че вселената безкрайна
се преобърна и превърна в тайна.
Подгонен бе денят от мрака чер,
остана само лунният фенер.
Проблесна огън в нощната мъгла
и запламтя нощта като смола.
В миг — звън — не бе ли чаша медна?
Или пък Рахш се носеше победно!
