Фирдоуси
Шах-наме (129)

Маниже пристига при Рустам

Щом Маниже научи за кервана,

тя в град Хотан пристигна изтерзана.

И пред търговеца, прочут навред,

спря гологлава, тъжна, с образ блед.

С ръкав изтри сълзите си солени

и тъй продума с мъки спотаени:

„Труди се безпогрешно всеки ден,

от злато и ахати озарен!

Да те повика в час добър съдбата,

да не изпиташ в този свят бедата!

Купувай и продавай тук и там,

дано не видиш загуби и срам

на разума по стръмните пътеки!

Да бъде твоят край щастлив навеки!

Как е войската славна на Иран?

Къде е Гив, Гударз?… А за Бижан

известно ли е, че лежи в тъмница?

Кой воин ще му подаде десница?

Та мигар този момък превелик

тук ще изгние като мъченик?

Той страда, окован с вериги тежки,

подхвърлен там на мъки нечовешки,

в подземието черно на скръбта.

Угасва за очите му света,

от скръб по него вече сън не зная,

и може би ще дойде скоро края.“

Изплаши се Рустам от реч такава

и се развика, вдигна страшна врява:

„Поемай пътя си обратен пак,

аз не познавам никакъв юнак,

за Гив и за Гударз не съществувам

и, както виждаш, мирно си търгувам!“

Тя го погледна с укор и омраза,

заплака и такива думи каза:

„Дойдох при теб в най-скръбния си ден,

ала защо си толкоз груб към мен?

Щом не разбираш мойта несполука,

не ме гони сега поне оттука!

О, кой на нищия отказва дан?

Нима такъв се е родил в Иран?“

Рустам отвърна: „Дъщеря на злото,

хей, сатана, отивай си, защото

ще ми объркаш с приказки кантара,

всецяло съм погълнат от пазара.

Не ме засяга тъжен ли, суров

е твоят жребий. Страдай от любов!

А моята ръка ще си търгува.

И нека Кей-Хосров да си царува

далече, сред робините щастлив.

Аз не познавам ни Гударз, ни Гив.“

Но се смили над бедната жена,

слугите и донесоха храна.

Рустам със нея насаме остана,

и каза: „Разкажи за свойта рана.

Защо ми ти говориш за Иран?

За Гив и за Гударз? И за Бижан?“

А Маниже: „О, не бъди жесток!

Ще разбереш ти изворът дълбок.

Оставих за минута аз витяза,

че ти като надежда се показа.

Дойдох да те попитам за Хосров,

дали насам замисля поход нов!

Но ти като надзорник беше строг.

Или не се боиш сега от бог?

На цар Афрасиаб съм дъщерята.

Все още мойта плът е непозната,

дори и за деня, и за нощта —

а ето че линея в нищета

и прося тука хлебеца ечмен…

Защо ли бог е тъй жесток към мен?

Дали си срещал жребий по-нещастен?

И чува ли ме тоз, що е най-властен?

Бижан лежи във царската тъмница

и не съзира ни една звездица.

Лежи, в желязо тежко окован,

очаква в мъки своя край Бижан.

И затова сърцето ми линее,

а на сълзите ручеят се лее.

Ако се върнеш някой ден в Иран

и срещнеш ти Гударз, тоз вожд призван,

или отидеш на Хосров в двореца

и видиш Гив или Рустам храбреца —

предай им, че Бижан лежи в неволя,

за този славен воин аз се моля

на помощ да му дойдат през степта

и го спасят най-сетне от смъртта.“

„Княгиньо — каза той, — ти си елмазна,

но нека твойта скръб не е напразна.

Защо не пратиш знатните мъже

при царя със молба от Маниже?

И може би баща ти ще се трогне,

и на Бижан — витяза — ще помогне!

Страхувам се, че той ще се обиди,

ако замесен в делото ме види.“

Рустам повика своите готвачи

и им възложи само две задачи:

Да изпекат едногодишна дропла,

да я загърнат със лепьошка топла.

Като вълшебник, пръстен със ахат

положи там, бе пръстенът с печат. И каза:

„Отнеси сега храната,

че ти на страдащите си звездата.“