Фирдоуси
Шах-наме (12)

Робините на Рудабе се срещат със Зал

Робините си тръгнаха веднага

и всяка бе решена да помага.

Облякоха се в сърмени брокати,

накичиха се с рози и позлати

и пролетни поеха към брега

на чудната под слънцето река.

Дошла бе вече новата година;

разтворил шатра в китната долина,

Зал чуваше звънливия им смях,

със името си беше той при тях;

те късаха цветя, редяха китки

и грееха смолистите им плитки.

Лицата им — подобни на цветя;

дойде наблизо тази красота.

Видя ги Зал от трона и попита:

„Кой толкова цветята тук почита?“

Един слуга отвърна с шепот слаб:

„От замъка са те на цар Мехраб,

берат букети и плетат жасмина,

изпратени от младата княгиня.“

Дастан потръпна и напусна трона,

по-ведър му се стори небосклона

и към брега пое със своя роб;

попаднал като че ли във въртоп.

Те го видяха, радост ги обхвана;

но той поиска своя лък, колчана,

че стадо гъски мамеше за лов;

приготви се, наведе взор орлов.

Избра слугата в този миг стрелата,

подаде я на Зал със тетивата.

Витязът викна и с ръка изкусна

стрелата точно в ятото отпусна.

Надолу полетя един гмурец,

пронизан в миг от младия стрелец.

Дастан към своя роб направи крачка:

„По-скоро се върни със мойта плячка.“

Красавецът се хвана за веслата,

понесе го покрай брега реката.

Но ето че една робиня млада

го закачи от росната ливада.

„Какъв е, кой е този исполин

и на коя страна е властелин?

Щом той така владее тетивата,

кой негов враг би си спасил главата!

До днеска в този край не сме видели

витяз, що толкова добре се цели.“

Но робът пръст на устните си сложи:

„Така не се шегуват със велможи.

На Сам е син, Нимруз той има в дан

и го наричат приказно Дастан.

Под слънцето не зная княз по-славен,

по знания и хубост няма равен.“

Засмя се тя и весело му каза:

„Напразно ти ми превъзнасяш княза!

В двореца наш княгинята-луна

блести със по-красива светлина.

От слоновата кост тя по̀ сияе;

топола — с мускусни коси ухае.

Очите и — два нарциса, и вежди,

що сеят в мъжкото сърце надежди.

Лице — омайно, взор — опиянен,

страните и — лале през майски ден.

Устата — малка, как да я опиша,

когато тя едва през нея диша.

Къдриците и сякаш са ласа;

тя е върхът на всички чудеса.

Дойдохме неслучайно от Кабул

да видим властелина на Забул

и някой ден към устните-корал

да се докоснат устните на Зал.

Решено е и няма участ друга:

Зал Рудабе ще вземе за съпруга.“

И щом замлъкна нежната уста,

слугата засия от радостта

и промълви, прехласнат от цветята:

„Ще се ожени Слънчо за Луната.“

Така е бог решил от памтивека,

в любов голяма да гори човека.

Но щом замисли да ни раздели —

два пъти повече да ни боли!

Той къса всичко и го връзва тайно

и любовта се ражда пак омайно.

Но този, що не се ожени — сам

прекъсва своя род, изчезва в срам,

а онзи — само дъщери създал —

ще слуша присмех и ще му е жал.

Дори веднъж орелът якокрил

пред своята орлица заявил:

„Ако излюпиш само женско пиле,

ще го нахраня със отровно биле.“

Слугата се завърна засиял.

Тогава го запита нежно Зал:

„От що се радваш и какво им каза,

че ме огря на зъбите с елмаза?“

И юношата драг от край до край

разкри пред него сякаш земен рай.

Витязът мигновено заповяда:

„Кажи да дойдат в моята ливада!

Към техните букети аз ще сложа

и бисерите от един велможа.

Все още грее синьото небе —

ще ги почака малко Рудабе.“

Загреба той динари и елмази,

поиска и пет рокли от атлази

и заповяда кратко — на петте

дарът вълшебен да се предаде.

След роба млад потеглиха слугите,

атлазът ослепяваше очите.

И юношата пак започна с жар:

„Витязът Зал ви праща този дар.“

Тогаз една робиня се обади:

„Благодарим за царските награди —

но може би ще бъде по-прилично

да чуем всичко от витяза лично.

Що трима знаят — знае го и друг.

Не е ли по-добре да дойде тук!“

И те започнаха да си шептят:

Във клопката попаднал е лъвът.

Зал мил й е, и тя на Зал е мила,

съдба щастлива ги е осенила.

Завърна се любимецът на княза,

и — черноок — подробно му разказа,

каквото беше чул, видял, разбрал

за Рудабе, за устните-корал.

И се отправи Зал тогаз самичък

към девите, към този свят едничък,

роден в Тараз, като цветята свеж,

що пълнеше сърцето му с копнеж.

Пред него и петте се поклониха,

а той попита със усмивка тиха

за чудната княгиня на Кабул —

и вярно ли е туй, що беше чул?

„Една след друга всичко ми кажете,

ала с измислици не ме лъжете.

Ако са верни думите благати,

ще ви отрупам с дарове богати.

Но видя ли неправдата у вас,

пред слоновете ще ви хвърля аз.“

Страните им внезапно побледняха

и пак се поклониха с радост плаха.

Най-младата робиня в този миг

пред Зал изправи ненагледен лик.

И каза: „Вредом в царските палати,

сред майките от родове богати,

нито една не би родила син,

подобен на баща ти исполин.

Не съществува и герой прославен,

по сила и по ум на тебе равен.

И нашата княгиня Рудабе

е несравнима под това небе.

Същинска роза, момина сълза е;

подобно йеменска звезда сияе

и всичко покрай себе си опива;

косата и дъх мускусен разлива.

Ще кажеш, че на ласо тя прилича,

що в плен сърдечен всеки мъж обрича.

Блестящите къдрици — до земята —

като във ризница стои снагата.

Ухае тя на амбра от години

и грее от сапфири и рубини.

Най-чудната девица от Китай

ще бъде само сянка в този край.“

Чул всичко туй, по-светло от елмаза,

опиянен и тих, витязът каза:

„Красавице, как път да се намери

към тази нежна и вълшебна пери,

че огънят на любовта гореща

гори, бушува, предвещава среща!“

Робинята отвърна: „Дай ни дума,

и ще поемем ний назад по друма,

за да разкажем как изглеждаш ти,

за огъня, що в твойта гръд пламти —

и туй ще бъде мрежата, която

ще я плени на трона и от злато.

Попаднала в капана най-изкусен,

до устните ти тя ще вдигне устни.

А ти, когато слезе вечерта,

ела покрай двореца, до зида,

и ласото метни с ръка трептяща…

Така лъвът сърната тръпна хваща.

Прекрасна ли е — сам ще разбереш,

когато пред очите и се спреш.“

Завърна се във шатрата си Зал,

нетърпелив, за ласки зажаднял.