Фирдоуси
Шах-наме (117)

Афрасиаб затваря Бижан в царската тъмница

На Герсиваз Афрасиаб изрече:

„Окови здрави приготви, човече,

и този нечестивец от Иран

в тъмницата да бъде окован,

след туй открий на Маниже следите,

вържи я от главата до петите

и тъй в подземието я хвърли —

да плаче там и нека я боли!

Прати да се намери оня камък,

що падна от небето като пламък —

на слонове да се докара тук,

че стражник по-добър не трябва друг!

Ще ни избави мигом от несгода —

на пещера с дух зъл е пазел входа.

Ти затвори със него и Бижан,

да съхне и да вехне поруган!

А след това открий за миг и тая,

що пред греха съдбовен не изтрая,

лиши я ти от свита и дворец,

свали сам осквернения венец

със думите: «Такъв ли край мечта?

Да оскверниш баща си пред света!»“

Опозорен пред всички, аз тъгувам,

с отворени очи в нощта будувам.

Затуй до ямата я довлечи:

в капана вече птичката цвърчи!

Кажи й: „Бе за царя ти отрада,

но на Бижан сега се радвай млада!“

Отдалечи се Герсиваз веднага,

за него тази заповед бе драга.

Витязът бе с вериги окован,

повлякоха го тъжен, изтерзан,

върху ръцете — с тежки белезници,

що пееха като злокобни птици,

под ключ или в кафез несвестен.

Нещастника, що бе красив и честен,

захвърлиха надолу със главата

и с камъка затиснаха вратата.

След туй с дружината си Герсиваз

пое към Маниже; и в този час

дворецът и вълшебен бе разграбен,

че всеки беше зъл и безпощаден.

Наметната с халат и чернокоса,

пред Герсиваз тя се показа боса,

но скоро я повлякоха назад

под облака на пясъчния ад.

„Пустинята е твоя — той й каза, —

тук можеш да се грижиш за витяза.“

И ето че остана тя сама,

в очите — сълзи, а в гръдта — тъма,

понесена от мъката безока.

Отмина ден, течеше нощ жестока,

когато зърна царската тъмница,

пред входа й порови със десница

и си отиде с първата зора…

Изпроси хляб — кора подир кора, —

а през нощта се върна край затвора,

луната и показа с лъч отвора

и тя изсипа хляба с плач и стон…

Тъй мъката и стана вече трон.