Фирдоуси
Шах-наме (113)

Бижан пристига в шатрата на Маниже

Излезе той от сянката зелена,

след дойката пое с душа смирена

и на съдбата в миг благодари

за радостта, що тук го озари.

Пристегнат в златосърмен пояс боен,

спря в шатрата Бижан, висок и строен.

А тя пристъпи светла, сякаш ден,

прегърна го, сне пояса свещен.

И проговори: „Княже, как пътува?

През боя славен за какво жадува?

Та струва ли си този лик и стан

да носи шлем, да му тежи колчан?“

Със розова вода върху миндера,

нозете му умиха пред вечеря,

приготвена от ястия безброй;

край тях жените нямаха покой!

Звучаха струни, чезнеше тъгата

и раснеше насладата в душата,

че всеки миг бе нежен и крилат

със звън на чанг, със песен на барбат.

Сияеше броката като кожа

на барс, в степта прострелян от велможа.

Резбата златна около Бижан

бе с дъх на амбра, с мирис на шафран.

А чашите им, от кристал чудесен,

пригласяха на сладостната песен,

що три дни и три нощи там ехтя

в прегръдките, в милувките, в страстта.