В далечен път се устреми витяза,
ала Горгин бе пълен със омраза.
Подобно слънце грееше Бижан;
взел лъка и над коня вдигнал стан —
той два дни със гепарди и соколи
ловува, прелетя край хълми голи
до оня лес, где младата княгиня
празнуваше със своите робини.
И подир всичко, що Горгин изрече,
Бижан отправи поглед надалече
със думите: „Ще ида аз напред,
да видя всичко, както му е ред,
да зърна тази приказна поляна,
осеяна на радостта с шафрана.
Разбрал как славно се празнува тук,
луната ще задена аз без звук,
и ще ти кажа вече думи други,
но не за стари битки и заслуги.“
След туй допълни: „Донеси венеца,
с чест носен от баща ми във двореца,
когато е пирувал в славни дни —
и мене нека той да осени.
Да не забравиш обеци и гривни,
че сигурно робините са дивни.“
Горгин изпълни всичко най-прилежно
и се завърна със сърце метежно.
С пера от птицата Хума, блестящ,
Бижан облече румския си плащ.
Да му подготвят коня заповяда,
препаса се и със осанка млада
върху седлото той изправи ръст,
и коня го понесе с равен тръс.
Достигнал вече чудната поляна,
томление сърцето му обхвана.
Ту зноен, ту потръпващ като лист,
застана той зад строен кипарис.
И се загледа в шатрата красива —
обгарян от страстта нетърпелива.
Красавиците бяха като кукли.
Сияеха смолистите им букли,
а покрай тях шумеше пролетта,
като безсмъртен химн на младостта.
И ето, Маниже го забеляза,
бе чуден пред очите й витяза:
лицето му — йеменска звезда
или жасмин сред нежна резеда;
а дръжката на меча — във позлата, —
блестеше на гърдите му броката.
Отметна тя завесата за миг,
че пламна цяла в огъня велик.
И дойката я чу: „Иди, където
се вдига кипариса към небето.
Виж кой пристигна в този край най-глух:
защо? Дали не е небесен дух?
Попитай го: «Витязе, кой те води?
И за какво гората ти преброди?
Ти Сиявуш ли си, или дойде от рая,
да ни смутиш със своята омая?
Или си тук пред оня Страшен съд,
да възвестиш за мъките отвъд?
Аз всяка пролет в този край пирувам,
на свежата природа се любувам.
И беше всичко в тайна туй, догде
ти като слънце огнено дойде!
Човек или пък чуден син на пери —
с любов сред тази пустош ни намери!
Ела със мене в шатрата чудесна,
за да усетиш радостта небесна!»“
И дойката застана пред витяза,
почете го с поклон и му разказа
на Маниже сърдечните слова.
Бижан изправи радостен глава,
за да отвърне със осанка властна:
„О, нека знае феята прекрасна,
че аз не съм възкръснал, ни дух божи —
а съм от знатен род, род на велможи.
Бижан съм, син на Гив, роден в Иран,
глигани много тук посякох с длан,
телата им в леса се разпиляха,
а зъбите отнасям аз на шаха.
Щом само чух за този рай голям,
обърнах мигом своя кон насам
и тръгнах по неведома пътека,
която ме доведе тук полека,
потънал като че във унес сляп
по дъщерята на Афрасиаб.
Аз тук стоя с душа ощастливена,
от храм китайски сякаш осветена!
И щом разпалиш мойто чувство-жар —
ще ти отвърна с най-достоен дар.
Но… запали в гърдите й омайни
на любовта рубините сияйни.“
На дойката витязът се хареса,
отметна тя китайската завеса
и каза: „Той е еди си какъв,
такъв на ръст и на лице такъв.“
А тя отвърна: „Тука неслучайно
намери той, що си желаел тайно.
С походка горда приближи до мен
и моят свят ще бъде окрилен,
разбирайки, че само щом те зърна,
пустинята в оазис ще превърна.“
От тези думи пламна в миг Бижан,
загледан с трепет в образа желан.
