Станислав Говорухин
Великата криминална революция (3)

Цената на изобилието

Видя ли на екрана лъщящото лице на бившия премиер, веднага изключвам телевизора. Днес този човек отново е на седлото. Как ли се радват дейците на изкуството и интелигентните дамички. Миличкият! Каква ерудиция! Колко аргументирано спори!

— Какво, Иван Иванович — обръща се той към телевизионния си опонент, — да не би да искате всичко да е както преди, при комунистите?

Сякаш тъкмо той (примерният комунист, заместник-редакторът на вестник „Правда“, а по-късно заместник-редактор на списание „Комунист“) е свалил ненавистния режим, а не ние с вас.

— Погледнете, Иван Иванович — продължава той, — всичко има по магазините. Скъпо е, но има.

Ама че загадка! Производството спада, народът се пропива, страната се разпада, а стоките са все повече и повече.

Но я да погледнем внимателно: що за изобилие е това?

Да се приближим, към която и да е търговска будка. По-добре да е с някого от санитарната инспекция — така обяснението ще е по-квалифицирано.

Всичко, изложено на витрината, е негодно за употреба. Тези стоки са предназначени за страните от третия свят — за народи, за които не ни е жал. Соковете, водата, бисквитите са с изтекъл срок на годност, бонбоните са изсъхнали от старост, а цигарите са действително вредни за здравето. В този случай поне не ни лъжат — на кутиите е написано „Пушенето е вредно“. Срокът на действие на антиникотиновата съставка отдавна е преминал.

И то поне тези щуротии да се внасяха в страната на безценица. Къде ти — скъпо и прескъпо. Нали вече ви давах пример какво ни струваха 18 тона дъвка? Точно 18 камаза.

Излиза така, че ние, купувачите, плащаме два пъти пакетчето дъвка. Първия път сме го платили, когато се строеше Камският автомобилен завод. Цялата страна се беше напънала тогава, помните ли?

Но да оставим будките и да влезем в магазин с хубави стоки. Не съм специалист по такива магазини, но съм влизал един-два пъти. Веднъж в един хотел видях във фоайето много такива магазинчета. Погледнах цените и занемях. Риза — 400 долара (половин милион рубли). Лятно костюмче — хиляда и петстотин — две хиляди. Попитах момичетата: „Чужденците купуват ли ги?“ — „Ами! Не, разбира се“. Пита се тогава: за кого докарват тези стоки?

За себе си!

Не е ли това върхът на цинизма: да ограбиш страната, да ограбиш населението и с натрупаните пари да си докараш стоки! Мебели, санитарна техника, дрехи, медикаменти, автомобили. На мерцедесите вече се наситиха, сега, казват, ролс-ройсите много се търсели.

Скътал съм една справчица — специално за Гайдар. Нека си я окачи над бюрото.

„През последните четири години потреблението на месо е намаляло с 14 процента, на млечни продукти — с 25 процента, на риба — с 24 процента…“ (вестник „Монд дипломатик“).

Ето и още една от тайните на „изобилието“.

Ако стане чудо и в Русия дойде на власт едно честно правителство, ако то действително поведе война с мошениците и сложи край на разграбването на страната, „изобилието“ ще изчезне само за един ден.

Впрочем то и така ще изчезне.

Щом разграбят окончателно страната — и „изобилието“ ще свърши. Това е азбучна истина.

А засега нашите прогресисти крещят на опонентите си с тържествуващ глас: „Какво приказвате! В магазините има всичко. Ех, скъпо е, но има!“.

Да, има. За сметка на децата.

Това, което изразходваме сега, вече не ни принадлежи. То принадлежи на нашите деца и внуци. Тях ще оставим с гол задник и гладни. Или образно казано — родителят пияница, като отишъл на оня свят, оставил на чадата си голите стени на жилището; изнесени са дори мебелите, а на вратата вече чука лихварят и настоява да му се върне дългът.

Ще оставим децата си без гори, без руда, без нефт, без високи технологии, без наука, с празни складове и съвсем ометени хамбари и отгоре на всичко те ще работят само за да изплащат лихвите по кредитите, които ние сме вземали. Кредитите, потънали в бездънна яма. Попитах Николай Иванович Рижков каква част от получените от износа средства предишното ръководство е изразходвало за хранителни продукти. Отговори ми, че двадесет процента. Останалата част е отивала за закупуване на високи технологии, заводи, стругове, прибори за научни изследвания, медикаменти… И само двадесет процента са били поглъщани и пускани в клозета (зле е казано, разбира се, но точно). А сега пускаме там всичките сто процента. Да не говорим пък за явния грабеж.

Ако Горбачов и Рижков толкова обичаха властта и толкова се бореха за нея, колкото я обичат и се борят днешните властници, нима не биха се досетили за простото решение да купуват хранителни продукти не за двадесет, а за стоте процента от печалбата от износа? Ами те биха затрупали страната с продукти!

Та ето ви ги всичките тайни на Гайдаровото „изобилие“.

Уверен съм, че ако попитам Егор Тимурович заради какво народът е длъжен да понася такива лишения, той ще ми отговори: заради щастието на децата.

Да, обичат го те този похват: „Но затова пък нашите деца…“ Спомням си, така говореха и прадедите им. И създаваха концлагери за децата на враговете на народа.

Отново пристигна познатият ни граф П. Всяка наша среща започва с неговото възклицание: „Е, Станислав Сергеевич, един сюжет точно за вас…“

Този път графът идваше от Швейцария. Беше на почивка там през трите новогодишни дни. В богатия швейцарски курорт в най-скъпите вили и хотели тази година почивали хора от Русия. „Не можете да си представите само как се държат! — възбудено разказваше Сергей Сергеевич. — Разкарват се с ролс-ройси и купуват всичко! Всичко най-скъпо. Немците и французите ги гледат със завист…“

Смая ме графът! Та такива разкази не са вече нещо ново за нас. Нека по-добре си зададем въпроса за чия сметка си пълнят гушите руските новобогаташи?

За сметка на нашите деца! Същите, които уж щели да живеят щастливо.

Според мен руските новобогаташи, когато тръгват да се развличат в чужбина, не мъкнат доларите си в чували през митницата. Изтеглят си ги от сметките в чуждестранните банки.

И колко ли са парите на руските граждани в чужбина? Тоест, какви са (поне приблизително) ограбените от Русия суми?

Едни експерти казват двадесет, други — четиридесет.

Милиарди долари!

Ежегодно!

Като слушаме такива предположения, смешно е да си спомняме цифрите на финансовата помощ, която се мъчим да измолим от Запада. Непрекъснато кънтят цифрите: 8 милиарда, 2,5 милиарда…

Достатъчно е да се поизтръскат десетина големи мошеници — и ето ти двойно повече.

Но нима никой не е предприемал сериозни опити да изясни този въпрос?

Предприемали са.

Същият този Гайдар е предприемал.

В ръцете ми е един любопитен документ: информация за резултатите от работата на Специалната комисия на Генералната прокуратура.

Чета: на 2 февруари 1992 година Гайдар е подписал споразумение с американската частна детективска фирма „Крол асошиейтс“. Детективите е трябвало да проверят сметките на частни лица и предприятия в чужбина. Или по-просто казано — да намерят откраднатите от народа пари. През март на фирмата „Крол“ са били изплатени като аванс милион и половина долара.

Цитирам справката:

„Комисията така и не успя да открие резултатите от работата на фирмата «Крол» нито в правозащитните органи, нито при правителството.“^[1]

Я гледай ти! От държавния джоб могат да се измъкнат милион и половина долара и изобщо да не се отчетат. Ама и американските детективи си ги бива — взели парите и се изпарили.

Но, разбира се, не всичко е толкова просто. Милион и половина долара и за американците са много пари. Целият обем на работата на фирмата „Крол“ е 50 милиона. Американците се отнесли добросъвестно към тази поръчка. Детективите си свършили работата — надникнали в сметките, открили фамилиите и сложили списъка на бюрото на Гайдар.

Добре си представям неговото лице, когато е видял кои са фамилиите в този списък! Представям си колко дълбоко е скътал този убийствен документ. И как, след като въздъхнал, отново се е заловил за работа.

Да воюва за щастието на нашите деца.

Да, забравих! Забравих да добавя, че Гайдар, разбира се, не би замислил никога подобна подлост срещу своите другари. Говори се, че е търсел парите на партията.

Търсили са парите на партията, пък намерили себе си!

За да не си помисли читателят, че тази глава е посветена изключително на Гайдар, ще цитирам следния документ:

13 февруари 1991 година

До министър-председателя В. Павлов.

Вашите предложения за реформа на ценообразуването са абсолютно неприемливи, тъй като понижават рязко жизненото равнище на населението в Русия.

Б. Елцин, председател на Върховния съвет на РСФСР

Правителството на СССР по това време, за да изравни търсенето и предлагането, беше замислило да надуе цените. С един-два процента!

Борис Николаевич размахваше дълго след това този документ.

Обираше овации.

Колко е различен обаче стремящият се към власт човек от човека, докопал се до властта!

Наскоро ми донесоха статията на английския икономист Джон Рос. Изгълтах я на един дъх — като детектив. А после я препрочетох още няколко пъти.

Руският читател непременно трябва да се запознае с основните твърдения на това изследване.

Годините 1992 и 1993 (периодът на икономическата катастрофа в Русия) станаха най-благоприятните години за страните от Голямата седморка. Инфлационните процеси спаднаха почти до нулата, нарасна инвестиционната активност, намаля безработицата. С цената на какво се плаща това благополучие, вероятно читателят се досеща и без помощта на английския икономист.

Плаща се с Русия.

До такъв извод стига и Джон Рос. И бърза да отбележи: „Тъй като подобно твърдение е взривоопасно (и още как!), принуден съм да го докажа с цифри“.

И го доказва.

Ще избегнем цифрите, но същността на Гайдаровите „реформи“ (в изложението на Джон Рос) е следната:

През последните две години Русия увеличи твърде много износа на енергоносители и метали. При което и едните, и другите се произвеждат все по-малко в страната. Тогава за сметка на какво е нараснал износът? За сметка на рязкото намаляване на обезпечаването им за собствените промишлени отрасли, на повишаването на цените им и на стремителното спадане на промишленото производство в самата Русия. Тук не е нужно да ни се обяснява нищо, виждаме го със собствените си очи — много от предприятията са изцяло закрити.

Износът се е увеличил, а приходите от него са намалели. Естествено — сами си подбихме цените. Сега Западът може да си спести собствените находища на нефт, въглища и метали — те ще бъдат пазени като в банка. Виж, когато секнат запасите на Русия, тогава…

Това е първият стадий на изтичане на капитал. Вторият са крадените пари. Според Джон Рос към Запада всеки месец изтичат до два милиарда долара. Тези пари подпомагат увеличаването на западния капитал, инвестират се в западната промишленост.

И накрая, третият.

През април 1993 година, когато се провеждаше референдумът, страните от Голямата седморка заявиха, че ще предоставят на Русия помощ в размер на 43 милиарда долара. Спомняте ли си? Това широко рекламирано обещание на Запада изигра голяма роля: народът на Русия гласува за Елцин и Гайдаровите реформи. Но „лесно се обещава, мъчно се дава“. Та има дълго да чакаме. В действителност Международният валутен фонд и Световната банка изплатиха на Русия само два милиарда долара!

„Затова твърдението — пише Джон Рос, — че Русия помага на Голямата седморка, а не обратното, не е изявление на екстремистки настроени руски националисти. Това е обективната констатация на факта.“ И по-нататък: „Русия понася чисти щети, и то в много голям мащаб. Русия претърпя най-големия промишлен крах през историята на своето съществувание, фактически това е най-големият крах на промишлена икономика в мирно време, който е ставал някога в историята“.

Та затова на Запада толкова му харесват именно Гайдаровите „реформи“, а не някакви други.

Не Западът помага на Русия, а измъчената, обезкървената страна храни благополучния западен свят Картината е от ясна по-ясна. Разбира се, наличието на огромно количество „Сникърс“ и мерцедеси, на коктейли и отрупани с чуждестранни стоки красиви магазини замъглява малко тази картина. Един неопитен и непрозорлив ум може да възприеме това като подобряване на живота. Но това е фалшива измама само една лъскава обвивка и нищо повече. А вътре — „среден пръст“.

И последният цитат от Джон Рос:

„Накратко казано, в Русия не съществува нито криза на бюджетния дефицит, нито криза на обменния курс на рублата. Кризата е само поради това, че в пълно противоречие с националните си интереси и икономическата логика Русия допусна да се изнесе огромен капитал в един момент, когато самата тя има голям международен дълг и изключителна нужда от ресурси за капиталовложения в собствената си икономика.“