Нора Робъртс
Наташа (7)

Шеста глава

— Дребна шарка — замислено повтори Спенс пред леглото на спящата си дъщеря. — Страхотен подарък за рождения ден, скъпа.

След два дни тя навършваше шест години, а според детския лекар точно тогава по коремчето и гърдите й щял избие характерният обрив.

Педиатърът обясни още, че в градчето имало много случаи, но епидемията постепенно щяла да затихне. Лесно е да говори така — помисли Спенс. — Нали неговата дъщеря не е с насълзени очи. Нито има трийсет и девет градуса температура.

Помисли си, че Фреди никога не бе боледувала сериозно и разтърка уморените си очи. Е, от време на време имаше хрема и кашлица, но нищо, което не може да се оправи с тусирол и детски аспирин. Прекара ръка по косата си. Момиченцето простена насън и се размърда. Опитваше се да намери прохладно място на възглавницата.

Обади се на Нина, но и това не му помогна особено. Едва успя да я спре да вземе следващия самолет и да цъфне на прага на дома му. Сестра му не пропусна случая да го обвини, че детето се е разболяло, защото го записа в държавно училище. Пълни глупости, разбира се, но всеки път, когато погледнеше малкото си момиченце, изгарящо от треска, Спенс се чувстваше виновен за всичко.

Логиката му подсказваше, че дребната шарка е неотменима част от детството. А сърцето — веднага да намери начин да я прогони.

За пръв път осъзна колко искаше да има до себе си близък човек. Не за да поеме нещата в свои ръце. Просто да бъде при него. Да го разбере как чувства, когато детето е болно и нещастно. Някой, с когото да си говори през нощта, когато стои буден до креватчето му.

Докато мислеше за този някой, винаги си представяше Наташа.

Пак избързвам — напомни си и се върна при Фреди. Не беше сигурен, че е много разумно.

Постави на челото й студената кърпичка, която му подаде Вера. Момиченцето отвори очи.

— Татко?

— Кажи, смехоранке. Тук съм.

Долната й устничка потрепери.

— Пие ми се вода.

— Сега ще ти донеса нещо студено.

Болна или не, тя знаеше как да го върти около малкия си пръст.

— А може ли малко сиропче?

Целуна я по бузката.

— Разбира се. От кой вид искаш?

— От синичкото.

— От синичкото. — Отново я целуна. — Готово, сега идвам.

Докато слизаше по стълбите, едновременно прозвъняха звънецът на входната врата и телефонът.

— По дяволите. Вера, нали ще вдигнеш проклетия телефон? — Вбесен отвори със замах вратата.

Усмивката, която Наташа беше репетирала цяла вечер, бързо угасна.

— Съжалявам. Изглежда идвам в неподходящ момент.

— Аха. — Въпреки това протегна ръка и я дръпна навътре. — Чакай малко. Вера — понечи да извика, но икономката вече идваше към тях. — Фреди иска сироп, от синичкия.

— Сега ще направя. — Вера скръсти ръце над престилката си. — Обажда се госпожа Баркли.

— Предай й… — избухна Спенс и Вера подви устни. Не обичаше да предава на Нина каквото и да било, а най-малко съобщенията на брат й. — Добре, сам ще говоря с нея.

— Трябва да тръгвам — обади се Наташа, той като се почувства неловко. — Отбих се, защото не дойде на лекцията и си помислих, че си болен.

— Не, Фреди е болна. — Спенс погледна към телефона и се замисли дали не би могъл да удуши сестра си от разстояние. — Има шарка.

— О, горкичката. — Наташа потисна импулсивния порив веднага да се качи при детето. Това не е твое дете — напомни си — нито се намираш в собствения си дом. — Тогава няма да ви се досаждам повече.

— Съжалявам. Малко сме объркани.

— Няма нищо. Дано по-скоро да се оправи. Обади се, ако мога да помогна с нещо.

В същия момент Фреди повика баща си с прегракнал и нещастен глас.

Безпомощният поглед на Спенс към стълбището накара Наташа да промени решението си.

— Искаш ли да се кача при нея за малко? Докато говориш по телефона.

— Не. Да. — Той въздъхна дълбоко. Ако веднага не постави Нина на място, тя щеше да го побърка с обажданията си. — Ще ти бъда много задължен, ако ми помогнеш. — Грабна слушалката и каза: — Нина…

Наташа тръгна към слабата светлина на нощната лампа, която показваше къде е стаята на Фреди. Момиченцето беше седнало в леглото, заобиколено от куклите си. По бузите му се стичаха две големи сълзи.

— Искам моя татко — проплака нещастно.

— Ей сега ще дойде. — Със стегнато от тревога сърце Наташа седна на леглото и взе Фреди в прегръдките си.

— Лошо ми е.

— Зная. Ето, издухай си носа.

Детето се подчини, след което отпусна главичка на гърдите й. Въздъхна доволно. Беше много по-приятно, отколкото на коравите гърди на баща му.

— Докторът ми предписа лекарство и утре няма да мога да отида на гости у сестрите Брауни.

— Ще отидеш друг път. Когато лекарството ти помогне да оздравееш.

— Имам дребна шарка — обяви Фреди, разкъсвана от противоречиви чувства дали е нещастна или имаше повод да се изфука. — Горещо ми е и всичко ме сърби.

— Глупаво нещо е дребната шарка — утеши я Наташа. Прибра един непослушен кичур зад ухото й. — Само не зная защо й казват шарка.

На устните на Фреди се появи бледа усмивка.

— Миналата седмица Джо Бет беше болна, а после се разболя и Майки. Сега няма да имам тържество за рождения ден.

— После ще го отпразнуваме, когато всички деца оздравеят.

— И татко казва така. — От очите й капнаха още две сълзи. — Но няма да е същото.

— Вярно е, но понякога нещата, които не са същите, са много по-хубави.

Фреди се загледа в отражението на светлината в златната обеца на Наташа и любопитно попита:

— Как така?

— Защото имаш повече време да се подготвиш. Искаш ли да те полюлея на ръце?

— Вече съм голяма за такива бебешки неща.

— А аз не съм. — Наташа уви момиченцето в одеялото и го занесе до белия люлеещ се стол. Разчисти го от плюшените играчки и подаде на Фреди един опърпан заек. — Когато бях малка и боледувах, мама винаги ме люлееше в големия скърцащ стол до прозореца. Пееше ми песнички. Така се чувствах по-добре.

— А моята майка никога не ме е люляла. — Болеше я главата и Фреди тайно копнееше да си посмуче палеца. Но нали вече бе голямо момиче. — Тя не ме обичаше.

— Не е вярно. — Наташа инстинктивно притисна момиченцето към себе си. — Убедена съм, че много те е обичала.

— Искаше татко да ме махне.

Окончателно объркана, Наташа се наведе към главичката й и я целуна. Как да реагира? Изглежда Фреди не си измисляше.

— Понякога хората казват неща, които не мислят сериозно и после съжаляват. Татко ти изпрати ли те някъде?

— Не.

— Ето, видя ли?

— Обичаш ли ме?

— Разбира се. — Нежно я залюля напред-назад. — И то много.

Фреди започна да се унася от ритмичните движения и нежния глас на Наташа.

— Защо и ти не си родиш дъщеричка?

Веднага я прониза болка — силна и тъпа. Затвори очи, за да я прогони.

— Един ден и това ще стане.

Момиченцето се успокои и уви пръстчета в къдриците на Наташа.

— Искаш ли да ми попееш, както ти е пяла твоята майка?

— Добре. А ти се опитай да поспиш.

— Не си отивай.

— Няма.

Спенс ги наблюдаваше, облегнат на вратата. На приглушената светлина на нощната лампа двете изглеждаха ослепително красиви — малко момиченце с лененоруси коси, отпуснато в ръцете на тъмнокоса жена с матова кожа. Столът проскърцваше в тон с украинската народна песен, която Наташа помнеше от детинство.

Гледката го зашемети по същия начин, както когато държеше тази жена ръцете си. И същевременно го трогна и успокои. Остана на мястото си и продължи да ги наблюдава, скрит в полумрака.

Наташа вдигна поглед и го видя. Имаше толкова измъчен вид, че му се усмихна.

— Заспа.

Краката му омекнаха. Надяваше се, че се дължи на многократното изкачване и слизане до втория етаж през последните двайсет и четири часа. Реши да си почине и се отпусна на леглото.

Погледна притеснено зачервеното лице на дъщеря си, спокойно облегнато на ръката на Наташа.

— Предупредиха ме, че отначало ще е много зле, а след това рязко ще започне да се оправя.

— Така е. — Тя погали косата на Фреди. — Всички сме боледували от шарка като деца. И както виждаш, оцеляхме.

Спенс въздъхна дълбоко.

— Сигурно ти изглеждам като пълен идиот.

— Напротив, много си мил. — Продължи да люлее детето и го погледна. Представи си колко му е било трудно да я отгледа без майчина любов. Заслужаваше уважение, че се бе постарал дъщеря му да расте щастлива, заобиколена от грижи и обич. Отново се усмихна. — Когато бяхме малки и някой от нас се разболееше, баща ми първо хукваше да търси лекар, след това палеше свещ за здраве в църквата и накрая произнасяше старо циганско заклинание, което бе запомнил от баба ми. Казваше, че го прави за всеки случай, да приложи всички възможни средства срещу болестта.

— А аз само хукнах да търся лекар. — Спенс най-после се усмихна. — Да помниш случайно онова заклинание?

— Разбира се. — Внимателно се изправи с Фреди на ръце. — Да я сложа ли в кревата?

— Благодаря ти за всичко. — Заедно я увиха с одеялото. — Говоря напълно искрено.

— Няма защо. — Внимателно погледна спящото дете и се почувства някак неудобно. — Време е да си вървя. Бащите на болните деца също имат нужда от почивка.

— Най-малкото, което мога да направя за теб, е да ти предложа нещо за пийване. — Вдигна чашата. — Какво ще кажеш за едно сиропче? От синичкото.

— Ще мина без него. — Наташа се запъти към вратата. — Когато спадне температурата, ще започне да скучае. Ето кога наистина няма да имаш време за нищо.

— Ами ако й купя флумастери? — Хвана Наташа за ръка, докато слизаха по стълбите.

— По-добре цветни моливи. И то нови. Като правило, най-хубави са обикновените неща.

— Странно, как една жена като теб няма поне десет деца. — Усети как тялото й се напрегна и разбра, че беше казал нещо излишно. Видя и мъката в очите и. — Извинявай.

— Не е необходимо да се извиняваш. — Възстанови самообладанието си и свали палтото си от закачалката. — Ако нямаш нищо против, пак ще се отбия да видя как е Фреди.

Спенс взе палтото от ръцете й и отново го окачи на закачалката.

— Щом не искаш от синьото сиропче, какво ще кажеш за чаша чай?

— Добре.

— Сега ще… — Спенс се обърна и почти се блъсна във Вера.

— Аз ще направя чая — съобщи тя и изгледа многозначително Наташа.

— Икономката ти мисли, че те преследвам.

— Надявам се, че няма да я разочароваш — отбеляза Спенс и я заведе в музикалния салон.

— Страхувам се, че ще разочаровам и двама ви. — След тези думи се засмя и отиде до пианото. — Но и без мен нищо не губиш. Всички жени в колежа говорят само за доктор Кимбъл. Привличаш ги като магнит, Спенс. Общественото мнение е раздвоено между теб и капитана на футболния отбор.

— Много смешно.

— Не се шегувам. Но ми е приятно да те дразня. — Седна пред пианото и пръстите й пробягаха по клавишите. — Тук ли пишеш музика?

— Да, преди време.

— Глупаво е да не работиш. — Изсвири няколко акорда. — Изкуството е нещо повече от дарба. То е отговорност. — Опита се да налучка някаква мелодия, след което нетърпеливо завъртя глава. — Не мога. Много късно започнах да уча пиано.

Беше му приятно да я гледа как седи пред инструмента, на който свиреше от дете. Косата й се спускаше по раменете и почти закриваше лицето й; пръстите леко докосваха клавишите.

— Ако искаш, мога да ти давам уроци.

— Предпочитам да напишеш някоя пиеса. — Не го каза формално. Тази вечер той приличаше на човек, който има нужда от приятел. Усмихна се и протегна ръце към него. — Аз бях дотук.

Влезе Вера с поднос и той вдигна поглед.

— Вера, остави го на масата. Благодаря ти.

— Искате ли още нещо?

Спенс погледна Наташа. Да — помисли си. — Искам, и то много.

— Не, можеш да си лягаш. Лека нощ. — Заслуша се в провлечените стъпки на икономката. — Защо го правиш?

— Защото имаш нужда от малко смях. Ела, измисли някоя мелодия специално за мен. Не е задължително да стане хубава.

И той наистина се засмя.

— Искаш да ти посветя някоя грозна песен?

— Е, не чак грозна, защото Фреди ще ти се смее.

— През последните дни съм в състояние да пиша само грозни мелодии. — Но му стана интересно и се настани до нея. — Добре, хайде да опитаме. Но искам тържествено да се закълнеш, че няма да ме издаваш пред студентите.

— Честна мускетарска.

Спенс започна да си играе с клавишите, а Наташа от време на време се вмъкваше със собствени идеи. Не е толкова лошо, колкото очаквах — реши той, след като изсвири няколко акорда. Мелодията не беше блестяща, но определено притежаваше някакво примитивно очарование.

— Дай сега аз да опитам. — Наташа отметна глава и се опита да я повтори.

— Ето така. — Също както правеше с дъщеря си, Спенс сложи ръка върху пръстите й и започна да ги води по клавиатурата. Но усещането, както осъзна след малко, беше съвършено различно. — Отпусни се — прошепна й в ухото.

Много й се искаше наистина да се отпусне.

— Мразя, когато нещо не ми върви — накрая призна Наташа, като се опитваше да се съсредоточи.

— Защо, добре се справяш — успокои я той. Меката й коса докосваше страните му.

Както се бяха свели заедно над клавишите, той дори не се замисли, че от години не си бе играл с пианото. О, разбира се, че бе свирил Бетовен, Гершуин, Моцарт и Бърнстайн, но не просто за удоволствие.

— Не, не така. Опитай в до минор.

Наташа упорито продължи в си мажор.

— Така повече ми харесва.

— Много е рязко.

— Но звучи по-добре.

Накрая Спенс се засмя.

— Значи не искаш да си обединим усилията?

— Без мен се справяш по-добре.

— Не мисля. — Усмивката му се стопи и той хвана брадичката й с ръка. — Наистина. Убеден съм, че без теб не се справям по-добре.

А това вече не влизаше в плановете й. Искаше само да му повиши настроението, да му бъде приятел. Но не и да раздвижи онези чувства, на които и двамата не биваше да обръщат внимание. Въпреки това, те съществуваха. Колкото и да й се искаше, не можеше да го отрече. И най-лекото докосване на пръстите предизвикваше у нея копнеж и болезнени спомени.

— Чаят ще изстине — напомни Наташа, но не се отдръпна. Той се наведе към устните й и тя притвори очи. — Така доникъде няма да стигнем — промърмори.

— Вече сме стигнали донякъде. — Ръката му се премести нагоре по гърба й — силна, собственическа, за разлика от леката игра на устните му. — Непрекъснато мисля за теб. Представям си, че сме заедно и те докосвам. Никого никога не съм желал така, както желая тебе. — Бавно я погали по шията, после по рамото, докато пръстите й се впиваха в клавишите. — То е като жажда, Наташа. Постоянна жажда. И когато сме заедно, както сега, зная, че и ти изпитваш същото.

Тя понечи да възрази, но устните му бавно се движеха по лицето й и я накараха да тръпне от желание. Наташа наистина копнееше да бъде докосвана, да бъде желана. В миналото никак не бе трудно да се преструва, че няма нужда от това. До момента, в който срещна Спенс.

А сега, най-неочаквано, всичко се бе променило. Като че ли се бе отворила неизвестна врата или се бе появила някаква нова светлина. Наташа жадуваше за него и само при мисълта, че той също я желае, кръвта й се движеше като разтопен метал в тялото й. Дори да трае само миг — каза си тя и впи пръсти в косата му, за да го привлече по-близо. — Дори всичко да свърши след този един-единствен миг.

Отново ги сграбчи онзи вихър от усещания, който избухваше всеки път, когато оставаха сами. Шеметен, изгарящ и прекалено истински, за да могат да му устоят.

Имаше чувството, че той е първият й мъж, макар да не беше така. И единственият, въпреки че и това не беше вярно. Потопи се в целувката му, като отчаяно копнееше животът й да започваше сега, в този миг и с него.

Зад страстта й Спенс усети нещо много по-силно. Беше замаян от урагана от отчаяние, страх и безкрайно благородство. За тях повече нямаше да има лесни пътища. Разумът му подсказваше да изчака и още веднъж да премисли желанията си. Но след като я вкуси веднъж — гореща, силна — вече не можеше да се отдръпне от пламъка й.

— Почакай малко. — За пръв път Наташа беше признала слабостта си и облегна глава на гърдите му. — Стана прекалено бързо.

— Не. — Прокара пръсти по косата й. — От години те чакам.

— Спенс. — Изправи се, за да се успокои и да възстанови самообладанието си. — Не зная какво да правя — каза бавно, без да сваля поглед от него. — А за мен това е много важно.

— И двамата знаем какво да правим. — Но когато отново протегна ръце към нея, тя се отдръпна.

— За мен не е толкова просто. — Нервно отметна назад косата си с ръце. — Представям си какви си мислиш, заради начина, по който ти отвръщам. Зная, че за мъжете е много по-лесно. Или поне не е така лично.

Той също се изправи — много бавно, но решително.

— Обясни ми какво имаш предвид.

— Само че мъжете много по-лесно си намират оправдание за подобно поведение.

— Оправдание — повтори той и се олюля на пети. Как успя да го вбеси толкова, след като само преди миг бе като омагьосан от нея? — Говориш като че ли сме някакви престъпници.

— Невинаги успявам да намеря най-подходящата дума — бързо отвърна тя. — Не съм професор в университета. Проговорих английски чак на осем години, а да чета се научих още по-късно.

Спенс овладя гнева си, докато я наблюдаваше. Очите й потъмняха, но не само от гняв. Стоеше много изправена и с вдигната брадичка и той не можеше да определи дали стойката й беше израз на гордост или самозащита.

— Какво общо има всичко това?

— Нищо. И всичко. — Объркана и смутена, Наташа се втурна в коридора да си вземе палтото. — Мразя да се чувствам глупава и да се държа като глупачка. Мястото ми не е тук. Изобщо не трябваше да идвам.

— Но все пак дойде. — Той толкова силно я сграбчи за рамото, че палтото й се свлече на пода. — Защо?

— Не зная. Няма значение.

Нетърпеливо я стисна за ръката.

— Имам чувството, че водиш едновременно два диалога — вътрешен със себе си и на глас — с мен. Какви мисли се въртят в главата ти, Наташа?

— Желая те — пламенно обяви тя. — Но не го искам.

— Желаеш ме. — Здраво я привлече към себе си, преди да е успяла да се отдръпне. В целувката му нямаше и следа от търпение или молба. Той вземаше и вземаше, докато накрая тя усети, че няма какво повече да му даде. — И защо това те притеснява? — промърмори, притиснал устни до нейните.

Неспособна да се съпротивява, тя прокара ръце по неговото лице, опитвайки се да запомни чертите му.

— Имам си причини.

— Кажи ми ги.

Наташа завъртя отрицателно глава и този път той я пусна.

— Не искам животът ми да се промени. Ако между нас нещо се случи, твоят няма да се промени, но моят — определено, да. Не го искам.

— Това има ли някаква връзка с твоята теория, че мъжете и жените разсъждават по различен начин?

— Да.

Спенс отново се замисли за човека, който така жестоко бе разбил сърцето й, но не се усмихна.

— На пръв поглед ми се стори по-интелигентна. Нима не виждаш, че животът ми вече се е променил от това, което изпитвам към теб?

Думите му я изплашиха, защото много искаше да им повярва.

— Чувствата идват и си отиват.

— Да, вярно е. Някои от тях. Какво ще кажеш, ако призная, че съм влюбен в теб?

— Няма да ти повярвам. — Гласът й трепна, докато се навеждаше да вдигне палтото си от земята. — И ще ти се разсърдя, ако го кажеш.

Спенс реши засега да изчака, докато я убеди, че може да му вярва.

— А ако ти кажа, че преди да те срещна, изобщо не подозирах колко съм самотен?

Наташа сведе очи. Това я трогна много повече, отколкото любовните думи.

— Вероятно щях да се замисля.

Нежно я погали по косата.

— Всичко ли обмисляш толкова внимателно?

Погледна го с изразителните си очи.

— Да.

— Тогава помисли за следното. Нямах намерение да те съблазнявам — не че не съм го искал — но не и когато дъщеря ми лежи болна на горния етаж.

— Не си ме съблазнявал.

— Внимавай, нанасяш непозволени удари върху самочувствието ми.

Това я накара да се усмихне.

— Не беше точно съблазняване, което предполага съзнателно преследване. А и аз не искам да ме съблазняват.

— Ще го имам предвид. Във всеки случай не искам да правя разбор на това, което се случи, както музикалните критици правят дисекция на концертите на Бетовен. Така се унищожава цялата романтика.

Тя отново се усмихна.

— И романтика не искам.

— А жалко. — Освен това не е вярно — помисли той и си спомни как го беше погледнала, когато й подари розата. — През следващите една-две седмици ще бъда зает с дребната шарка, така че ще имаш достатъчно време да помислиш. Нали ще дойдеш пак?

Наташа си облече палтото и кимна.

— Да, за да видя Фреди. — Поколеба се и допълни: — И тебе също.

 

 

И наистина го направи. Реши да се отбие за малко, за да занесе ободряващ подарък на момиченцето. Посещението обаче се превърна в прекрасна вечер, в която тя утеши едно нещастно, покрито с обриви дете и неговия изтощен баща, който се намираше на ръба на нервен срив. За своя изненада, Наташа също прекара приятно. През следващите десетина дни свикна да минава или през обедната почивка, за да отмени изпълнената с подозрения по неин адрес Вера, или след работа, и по този начин да осигури на Спенс поне един час мир и спокойствие.

Що се отнася до романтиката, временно забравиха за нея, докато се занимаваха с къпането и пудренето с нишесте на покритото със струпеи дете. Въпреки това Наташа все повече се влюбваше и в Спенс, и в дъщеря му.

Видя го как се стараеше да достави радост на нещастната болна на рождения й ден. Лично му помогна да избере за подарък две котенца — най-голямата мечта на Фреди. След като обривът избледня и настъпи периодът на голямата скука, Наташа отново помогна на Спенс да обогати изтощеното си въображение с нови приказки.

— Разкажи ми още една приказка.

Наташа зави момиченцето и му напомни:

— Нали още преди три приказки се договорихме, че това ще е последната.

— Много интересно разказваш.

— Нищо няма да постигнеш с подмазване. Отдавна е време да си лягам. — Наташа погледна големия червен будилник. — А и ти също.

— Лекарят каза, че в понеделник мога да отида на училище. Вече не съм заразителна.

— Заразна — поправи я Наташа. — Сигурно много ти е домъчняло за приятелките ти.

— Да. — Фреди се замисли и подръпна одеялото. — Когато оздравея, нали пак ще идваш да ме видиш?

— Разбира се. — Наведе се и вдигна мяукащото котенце. — А също, за да видя Луси и Деси.

— И татко.

Наташа предпазливо почеса котенцето по ухото.

— Да, и него.

— Харесваш ли го?

— Да, той е много добър преподавател по музика.

— И той много те харесва. — Фреди не спомена, че предишната вечер беше видяла баща си да целува Наташа, когато и двамата мислеха, че е заспала. Докато ги наблюдаваше, изпита странно чувство. След малко разбра, че чувството беше много хубаво. — Ще се омъжиш ли за него? Тогава можеш да живееш при нас.

— О, ама ти да не ми правиш предложение? — Наташа се опита да се усмихне. — Много съм поласкана, но ние с баща ти сме само приятели, също както аз и ти сме приятелки.

— Ние пак ще си бъдем приятели, ако дойдеш да живееш с нас.

Наташа забеляза, че момиченцето беше умно като баща си.

— Няма ли да бъдем приятели, ако остана да живея в собствената си къща?

— Да. Ама… — пухкавата долна устничка на Фреди трепна нещастно. — Ако живееш с нас, като майката на Джо Бет, ще е много по-хубаво. Тя им прави курабийки.

Наташа се наведе и допря нос в нослето й.

— Значи ме искаш заради курабийките!

— Обичам те! — Фреди я прегърна и се притисна към нея. — Ако дойдеш, обещавам ти, че ще бъда много послушна.

Потресена, Наташа също прегърна момиченцето и го залюля.

— О, миличка. И аз много те обичам.

— Тогава защо не се омъжиш за нас?

Наташа не знаеше да плаче ли или да се смее.

— Защото не е необходимо. Обещавам, че винаги ще ти бъда приятелка, ще ти идвам на гости и ще ти разказвам приказки.

Фреди въздъхна дълбоко. Отдавна знаеше, че възрастните обичат да се отклоняват от прекия отговор, но прецени, че засега може да отстъпи. Особено след като всичко беше решено. Искаше да има майка като Наташа. Тя имаше и допълнително предимство, защото разсмиваше баща й. Най-съкровеното желание на Фреди за Коледа бе, Наташа да се омъжи за баща й и да й роди сестричка.

— Наистина ли обещаваш? — попита момиченцето.

— Честна мускетарска. — Наташа я целуна по бузките. — А сега заспивай. Аз ще сляза да повикам баща ти да те целуне за лека нощ.

Фреди затвори очи и изви устнички в щастлива усмивка. Никой не подозираше за нейната голяма и лична тайна.

Наташа слезе по стълбите с котенцето в ръце. За да дойде при Фреди тази вечер, беше отложила попълването на счетоводната книга. Но това не е най-страшното — помисли си и потърка пухкавата котешка главичка до бузата си.

Занапред трябваше повече да внимава както с детето, така и със себе си. Едно беше да обикне момиченцето, съвсем друго — то да поиска да му стане майка. Как можеше да очаква от едно шестгодишно дете да разбере, че възрастните си имат свои проблеми и невинаги избират най-лесния път?

Къщата бе притихнала, но в музикалния салон светеше. Наташа остави котенцето на земята и то безпогрешно се насочи към кухнята.

Намери Спенс в музикалния салон, полегнал на късото канапе и краката му висяха от облегалката. Облечен с размъкнат пуловер и бос, той изобщо не приличаше на известен композитор и още по-малко — на професор по музика. Даже не се бе избръснал. Наташа си помисли, че с наболата брада беше още по-привлекателен, особено в съчетание с разбърканата коса, която отдавна плачеше за подстригване.

Беше заспал дълбоко, прегърнал една възглавница. Вера бе споделила, че две нощи не бил мигнал, тъй като Фреди пак вдигнала температура.

Освен това Наташа знаеше, че Спенс си беше променил разписанието в колежа, за да може по-често да прескача у дома. На няколко пъти го бе заварвала затънал в работа.

Преди го мислеше за галеник на съдбата, получил своя талант и високо обществено положение едва ли не по рождение. Сега вече знаеше, че макар и талантлив, той работеше много. А трудолюбието беше качество, което тя високо ценеше у хората.

Започвам да се влюбвам — призна си Наташа, — в неговата усмивка, характер, всеотдайност и сила. Може би — но само може би — двамата биха могли да си дадат нещо един на друг. Но много предпазливо и без излишни обещания.

Вече искаше да стане негова любовница. Никога преди не бе пожелавала подобно нещо. С Антъни то просто се бе случило, без да разсъждава. Тогава Наташа бе обсебена от силата на чувствата си, но накрая бе отхвърлена и пречупена. Със Спенс нямаше да завършат по този начин. Никой и нищо вече нямаше да я нарани толкова дълбоко. А с него имаше шанс — само шанс и нищо повече — за щастие.

А дали си заслужаваше да рискува? Тихо пристъпи напред, измъкна под главата му мекото сиво одеяло и го наметна с него. Отдавна не бе поемала никакъв риск. Може би сега беше настъпил моментът. Наведе се и леко целуна Спенс по челото. А това беше мъжът, който го заслужаваше.