Нора Робъртс
Наташа (14)

Епилог

За Наташа Бъдни вечер беше най-хубавият празник. Ден на новия живот, любовта и семейството.

Влезе в притихналата къща. Веднага забеляза изненадата — украсената елха и цветните лампички. Докосна с ръка едно ангелче, което веднага започна да се върти, и продължи да разглежда стаята.

На масата беше поставен картонен елен с едно ухо. Истинско произведение на изкуството и върховно постижение за уроците по трудово обучение във втори клас. До него се беше изправил закръглен снежен човек с фенер в ръка. На камината имаше изящна порцеланова люлка, под която бяха окачени четири чорапа. Огънят весело пращеше.

Само преди година тя беше застанала пред този огън, за да обещае да обича, да уважава и да се грижи за семейството си. Най-лесните обещания, които можеше да си представи. А сега тук беше нейният дом.

Дом. Дълбоко си пое дъх, за да поеме аромата на бор и свещи. Толкова бе хубаво да се прибереш у дома. До късния следобед в „Къщата на чудесата“ се трупаха клиенти, които обичат да пазаруват в последния момент. Сега беше дошло времето за семейството.

— Мамо! — Фреди изтича в стаята да я посрещне. Зад нея се влачеше яркочервена панделка. — Най-после си у дома.

— Да, прибрах се. — Наташа се засмя, грабна я на ръце и я завъртя.

— Закарахме Вера на летището, за да прекара Коледа със сестра си и после гледахме самолетите. Татко обеща, че когато се върнеш, първо ще вечеряме, а после ще си попеем коледни песни.

— Щом е обещал. — Наташа свали панделката от рамото на Фреди. — Какво е това?

— Тъкмо увивах един подарък. За теб.

— За мен ли? Какво представлява?

— Не мога да ти кажа.

— Ей сега ще видиш, че можеш. — Наташа я повали на канапето и започна да я гъделичка. Фреди се разкикоти и нададе щастлив писък. — Признай си веднага!

— Пак ли измъчваш детето? — обади се Спенс от вратата.

— Татенце! — Фреди скочи и се втурна към него. — Нищо не съм й казала.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, смехоранке. Я виж кой се е събудил. — Показа им бебето.

— Ето, Брендън, вземи да си поиграеш. — Безумно влюбена в братчето си, Фреди му подаде панделката. — Красива е, също като тебе.

Вече на шест месеца, младият Брендън Кимбъл беше доста закръглен, с розови бузки и доволен от света като цяло. Стисна панделката с едната си ръчичка, а другата протегна към косата на Фреди.

Наташа се приближи и протегна ръце.

— Какво голямо момче — прошепна, когато синът й също протегна ръце към нея. Прегърна го и целуна нежното вратле. — И красиво — допълни.

— И много прилича на майка си. — Спенс погали гъстите черни къдрици. Доволен от проведения разговор в негова чест, Брендън гърлено се засмя. Започна да се извива в ръцете на Наташа и тя го остави на килима да попълзи.

— Това е първата му Коледа. — Бебето се насочи към котките и Луси енергично се пъхна под дивана.

— Умница — усмихна се Наташа.

— А за нас втората. — Спенс обърна жена си към себе си. — Честита годишнина.

Наташа го целуна, после пак.

— Днес казвала ли съм ти, че те обичам?

— Не, откакто следобед се чухме по телефона.

— Значи е било много отдавна. — Обви кръста му с ръце. — Обичам те. И ти благодаря за най-хубавата година в живота ми.

— И аз. — Погледнаха децата и видяха как Фреди попречи на Брендън да смъкне една стъклена играчка от долните клони на елхата. — И все по-хубаво ще става.

— Обещаваш ли?

Той се усмихна и отново сведе устни към нейните.

— Абсолютно.

Фреди спря да пълзи заедно с Брендън и ги погледна. Братчето се оказа много сладко, но тя не би се отказала и от сестричка. Усмихна се щастливо, когато видя, че родителите й се прегръщат.

Може би за следващата Коледа и това щеше да стане.