Нора Робъртс
Наташа (2)

Първа глава

— Защо всички красиви мъже са женени?

— Това риторичен въпрос ли беше? — попита Наташа, съсредоточена в диплите на кадифената рокля на куклата, поставена в детско кресло люлка и се обърна към помощничката си. — Хайде, Ани, признай си кой е красивият мъж, за когото намекваш.

— Високият рус красавец, който стои пред витрината с елегантната си жена и сладката си дъщеричка. — Ани лапна парче дъвка и въздъхна драматично. — Приличат на реклама от списание „Идеалното семейство“.

— Тогава да се надяваме, че след малко ще влязат при нас да си купят идеалната играчка. — Наташа се отдръпна, за да огледа колекцията от викториански кукли с аксесоари и остана доволна. Точно така трябваше да изглеждат — красиви, изискани и старомодни. Още веднъж провери всичко, включително ветрилото с пискюли, което куклата държеше в миниатюрната си порцеланова ръка.

За Наташа магазинът за играчки беше не само средство за изкарване на прехраната, а и най-голямата й радост. Всичко тук — от най-малката дрънкулка до огромните плюшени мечоци — беше избрала сама с присъщия си усет за детайли и качество. Държеше нейният магазин да осигурява на клиентите само най-доброто, независимо дали става въпрос за кукла от петстотин долара с кожена наметка или за състезателна количка за два. Затова внимателно следеше всички разпродажби и каталози. Откакто преди три години за пръв път беше отворила вратите със звънчета на „Къщата на чудесата“, Наташа бе успяла да я превърне в най-процъфтяващия магазин за играчки в университетското градче, което се намираше почти на границата на щата Западна Вирджиния. Беше вложила много труд и упоритост, но успехът й се дължеше най-вече на нейната обич към децата и разбирането на детската душа. Тя не държеше клиентите да си тръгнат просто с играчка. Искаше да си тръгнат точно с онази, която щеше да им донесе най-много радост.

Стори й се, че колекцията от колички се нуждае от известни промени и тръгна към тях.

— Май все пак ще влязат — обяви Ани и приглади късата си червеникава коса. — Момиченцето направо подскача от нетърпение. Да им отворя ли?

Точна, както винаги, Наташа вдигна очи към усмихнатия клоун — часовник.

— Има още пет минути.

— Голяма работа, Таш. Кълна се, този тип е направо страхотен. — За да го разгледа по-добре, Ани застана на пътечката между настолните игри. — Да. Точно както очаквах. Сто осемдесет и пет сантиметра, седемдесет и пет килограма. Впечатляващи рамене, които изпълват идеално ушито сако. Господи, та костюмът му е от туид. За пръв път ще припадна при вида на мъж, облечен в туид.

— Готова си да припаднеш и при вида на мъж с дълги гащи.

Ани се усмихна накриво, но не се отказа да коментира мъжа, застанал пред витрината.

— Личи си, че е ходил на море. Има страхотен тен и косата му е изсветляла от слънцето. Божичко, как се усмихна на момиченцето. Влюбена съм за цял живот.

Наташа аранжира улично задръстване с количките и се усмихна.

— Ти непрекъснато се влюбваш за цял живот.

— Така е — въздъхна Ани. — Как ми се иска да видя цвета на очите му. Има толкова приятно издължено лице с изпъкнали скули. Сигурна съм, че е адски интелигентен и е преживял ужасна трагедия.

Наташа я изгледа присмехулно през рамо. Нейната висока и кокалеста помощничка имаше сърце меко като памук.

— Как ли ще се изненада жена му, ако научи за фантазиите ти.

— Всяка жена има право — не, по-скоро е длъжна — да си измисля разни истории за такъв мъж.

Наташа изобщо не беше съгласна, но не възрази и остави Ани да прави, каквото иска.

— Добре, иди да отвориш.

 

 

— Само една кукла — повтори Спенс и леко подръпна ушенцето на дъщеря си. — Никога нямаше да купя тази къща, ако знаех, че на петстотин метра от нея има магазин за играчки.

— А ако не бях аз, досега да си й изкупил целия магазин.

Той погледна бегло към жената, която стоеше до него.

— Моля те, Нина, не започвай отново.

Елегантната блондинка сви рамене, оправи сакото на розовия си ленен костюм и погледна момиченцето.

— Исках да кажа, че баща ти непрекъснато те глези, понеже много те обича. Но ти наистина заслужаваш подарък, защото беше много послушна по време на преместването.

Долната устна на младата Фредерика Кимбъл трепна обидено.

— Много ми харесва новата ни къща. — Хвана баща си за ръка, готова да застане на негова страна срещу целия свят. — Защото си имам собствен двор и люлка.

Нина внимателно ги погледна — високият дългокрак мъж и миниатюрното като фея момиченце. И двамата имаха еднакви упорити брадички. Никога не беше печелила спор с някой от двамата.

— Явно аз съм единствената, която не вижда предимствата да живееш извън Ню Йорк. — Тонът на Нина омекна, когато погали детето по главата. — Все пак малко се тревожа. Искам да си щастлива, миличка. И ти, и татко ти.

— Ние сме щастливи. — За да снеме напрежението, Спенс вдигна Фреди на ръце. — Не ни ли личи?

— Поне за нея е сигурно. — Нина отстъпи и му стисна ръката. — Ето, отварят магазина.

— Добро утро. — Сиви са, отбеляза Ани на ум и потисна една дълга въздишка. Очите му имат невероятен сив цвят. Реши да остави мечтите за после и учтиво се обърна към първите посетители за деня. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Дъщеря ми иска кукла. — Спенс пусна Фредерика на земята.

— Значи сте попаднали точно където трябва. — Ани превключи цялото си внимание към детето. Беше много сладко момиченце със сиви очи — също като баща си — и мека руса коса.

— Каква кукла искаш?

— Красива — веднага отвърна Фреди. — Искам да е красива, да има червена коса и сини очи.

— Сигурна съм, че ще намерим точно каквато искаш. — Подаде й ръка. — Ела да разгледаме какви кукли имаме в магазина.

След като потърси с поглед одобрението на баща си, Фреди подаде ръка на Ани и тръгна с нея.

— Да му се не види. — Той примигна смутено.

— Спенс. — Нина отново му стисна ръката.

— Наивно е да си въобразявам, че тя нищо не помни.

— Само защото поиска кукла с червена коса и сини очи?

— Червена коса и сини очи — отчаяно повтори той. — Също като на Анджела. Тя всичко помни, Нина. И за нея това има значение. — Пъхна ръце в джобовете на сакото си и се отдръпна настрани.

Три години, замисли се той. Бяха минали цели три години. Фреди още беше в памперси, но си спомняше Анджела — красивата, безгрижна Анджела. И при най-добро желание не можеше да я определи като майка. Никога не беше прегръщала детето, никога не го бе люляла на ръце, за да го приспи или утеши, когато плаче.

Загледа се в една кукла с порцеланово лице, облечена в небесносиня рокля. Малки нежни пръстчета, огромни замечтани очи. Такава си спомняше и Анджела. Безплътна красота. И студена като лед.

Обичаше я, както се обича произведение на изкуството — беше възхитен от съвършената форма, но не можа да разгадае съдържанието. По странно стечение на обстоятелствата двамата бяха създали едно слънчево дете, което беше оцеляло през първите години на живота са почти без помощта на своите родители.

Но отсега нататък той щеше да се грижи за Фреди. Спенс стисна очи. Искаше да даде на дъщеря си обичта и сигурността, които заслужаваше. Истинските неща. Колкото и банално да звучеше, точно това беше решил да изгради — истинско, здраво семейство.

А Фреди го обичаше. Напрегнатите му рамене се отпуснаха, когато си спомни как грейваха очите й, когато отиваше да я целуне за лека нощ и колко здраво го прегръщаше, когато я носеше на ръце. Никога нямаше да си прости, че когато беше малка, толкова беше затънал в собствените си проблеми. Сега всичко щеше да се промени. Дори преместването беше направено заради нея.

Чу смеха й и остатъкът от напрежението се стопи. Нямаше по-сладка музика за ушите му от този смях. Беше в състояние да му посвети цяла симфония. Спенс реши засега да не я тревожи. Нека се порадва на ярките и красиви кукли, преди да й напомни, че ще получи само една от тях. Вече по-спокоен, започна да разглежда магазина. Не само куклите, тук всичко беше ярко и красиво. Помещението не беше голямо, но вътре имаше всичко, за което можеше да мечтае едно дете. От тавана висяха голям златист жираф и лилаво куче с тъжни очи. Старомодна кутия с играчка на пружина бе поставена до сложен макет на футуристична космическа станция. Имаше много кукли — някой красиви, други — очарователно домашни; виждаха се кутии с пластмасови строители и сервизи за чай. Отсъствието на ред правеше обстановката още по-естествена и привлекателна. Това беше място, където можеш да си измисляш разни истории и където се сбъдваха всички детски желания. Истинска пещера на Аладин, създадена да предизвиква радостен блясък в очите на децата. Да ги кара да се смеят, както се смееше неговата дъщеря. Спенс си помисли, че ще трябва да положи невероятни усилия, за да не се превърне Фреди в постоянен клиент на магазинчето.

Това беше една от причините да се преместят да живеят в малко градче. Искаше дъщеря му да посещава магазини, където продавачите я познават по име. Да се разхожда спокойно, без да бъде изложена на опасностите на големия град, където можеше да бъде премазана от тълпата, да бъде отвлечена или да попадне на наркодилъри. Не искаше тя да живее зад специални ключалки, алармени системи и заглушители на уличното движение. Тук дори малко момиченце като неговата Фреди можеше да живее спокойно.

А може би без забързания ритъм и напрежението на големия град и той щеше да намери спокойствие.

Неволно посегна към една музикална кутия. Беше изработена от фин порцелан, украсена с фигурка на млада циганка с гарваново черни коси и тясно прилепнала алена рокля. В ушите й проблясваха златни обеци, в ръцете си държеше тамбура с разноцветни ленти. Помисли си, че и на Пето Авеню не се среща често толкова фина изработка.

Стори му се странно, че собственикът на магазина бе оставил кутията на място, където можеха да я достигнат любопитните детски пръстчета и да я счупят. Заинтригуван, Спенс завъртя ключа и циганката започна да танцува около миниатюрен порцеланов огън.

Чайковски. Веднага позна мелодията и опитното му ухо одобри качеството на звука. Колко настроение, дори страст притежаваше тази музика, помисли той. Отново се учуди, че бе попаднал на толкова изящно произведение в магазин за играчки. Вдигна поглед и видя Наташа…

Не можеше да откъсне поглед от нея. Стоеше на няколко крачки от него с гордо вдигната глава и го наблюдаваше. Косата й, черна като косата на циганката от музикалната кутия, се спускаше в див безпорядък по раменете. Кожата й излъчваше златно сияние, подсилено от червения цвят на роклята с проста кройка, с която беше облечена.

Спенс веднага усети, че тази жена не беше крехка и безпомощна. Беше дребничка, но в нея се усещаше някаква сила. Може би впечатлението идваше от сериозното лице с пълни устни без червило, с широки скули. Очите й бяха почти толкова черни, колкото косата — с тежки клепачи и гъсти черни мигли. Почувства го, въпреки трите метра разстояние, които ги разделяха. Силно, неподправено излъчване на секс. Обгръщаше я от всички страни така, както останалите жени бяха обвити в аромата на парфюма си. За пръв път от години, той усети премаляващо и чисто желание.

Наташа го забеляза, след което разбра за какво става дума и се възмути. Що за мъж — помисли с отвращение — на две крачки от жена си и детето си да впива гладен поглед в друга жени?

Не беше нейният тип.

Твърдо реши да не му обръща внимание, както бе пренебрегвала подобни погледи и преди, и се приближи до него.

— С какво мога да ви помогна?

Да ми помогне ли, изненада се Спенс. Имаше нужда от кислород. Никога не бе подозирал, че е възможно една жена да ти спре дъха в буквалния смисъл на думата.

— Коя сте вие?

— Наташа Станисласки. — Демонстрира възможно най-хладната си усмивка. — Собственичката на магазина.

Гласът й увисна във въздуха: леко дрезгав, изпълнен с живот, глас, в които се долавяха следи от славянския й произход. Това, както и мелодията, която продължаваше да звучи от музикалната кутия, още повече подсили еротиката на атмосферата.

Той нищо не каза и тя го изгледа въпросително. Колкото и да бе забавно да накараш един мъж да загуби ума и дума, в момента тя се намираше на работа, а той беше женен.

— В момента дъщеря ви се колебае между три кукли. Искате ли да й помогнете в избора?

— След малко. Вашият акцент… Руски ли е?

— Да. — Дали да не му каже, че жена му стои до вратата и изглежда явно отегчена?

— От колко време живеете в Америка?

— От шестгодишна. — Погледна го подчертано хладно. — Когато пристигнахме, бях приблизително колкото дъщеря ви. А сега, моля да ме извините.

Докато се усети, беше поставил ръка на рамото й. Знаеше, че не постъпва добре и въпреки това се изненада от неприязнения и поглед.

— Извинявайте. Исках да ми разкажете нещо за таза музикална кутия.

Наташа отмести поглед към кутията. Музиката заглъхваше.

— Това е един от най-хубавите ни предмети. Изработена е в Америка. Искате ли я?

— Още не съм решил, но си помислих, че може би неволно сте я оставили на полицата.

— Защо?

— Подобни неща рядко се срещат в магазин за играчки. Лесно може да се счупи.

Наташа взе кутията и я върна на лавицата.

— Както и да се поправи. — Направи бърз, очевидно привичен жест с рамене. В него имаше повече високомерие, отколкото безразличие. — Децата не бива да бъдат лишавани от удоволствието да слушат хубава музика, не сте ли съгласен?

— Така е. — На лицето му за пръв път трепна усмивка. Както беше отбелязала Ани, беше страхотна. Макар и възмутена, Наташа усети, че харесва този човек и колкото да бе странно — чувстваше го някак близък. Неочаквано той каза: — Всъщност, дори съм убеден в това. Защо да не поговорим още за музика да кажем, на вечеря?

Наташа едва успя да залази самообладание и да потисне обзелата я ярост. Не беше лесно за човек с нейната гореща кръв, но си напомни, че в магазина беше не само съпругата, но и дъщерята на този наглец.

Преглътна обидните думи, с които имаше желание да го нареже, но Спенс ги прочете в очите й.

— Не — каза само Наташа и му обърна гръб.

— Госпожице — започна той, но в същия момент на тясната пътечка между рафтовете се появи Фреди и се втурна към него, прегърнала голяма парцалена кукла.

— Татенце, нали е много хубава? — Със светнали от радост очи, тя му подаде куклата, очаквайки неговото одобрение.

С червена коса, отбеляза наум Спенс. Но в никакъв случай не беше красива. Нито — за негово успокоение — беше символ на Анджела. Знаеше какво очаква Фреди и известно време внимателно разглежда избора й.

— Това е — каза след малко, — най-хубавата кукла, която съм виждал.

Наведе се, докато очите му не се изравниха с очите на дъщеря му.

— Честна дума. Имаш прекрасен вкус, смехоранке.

Фреди протегна ръце и го прегърна.

— Ще ми я купиш ли?

— А аз се надявах, че си я избрала за мен.

Момиченцето се разкикоти щастливо и той я вдигна на ръце заедно с куклата.

— Ще ви я увия в най-хубавата хартия. — Тонът на Наташа прозвуча малко по-сърдечно. Беше разбрала нещо важно: този тип може и да беше кръгъл идиот, но поне обичаше дъщеря си.

— Аз сама ще я нося. — Фреди силно прегърна новата си приятелка.

— Добре. Тогава ще ти дам една панделка за плитката й. Искаш ли?

— Да, само че синя.

— Разбира се, че синя. — Наташа я поведе към касата.

Нина погледна куклата и отчаяно завъртя очи.

— Скъпа, не можа ли да избереш някоя по-хубава?

— Татко също я харесва — прошепна Фреди и наведе глава.

— Да, харесвам я. И то много — веднага потвърди той, като отправи предупредителен поглед към русата жена. Пусна Фреди на земята и извади портфейла си.

Майката изглежда си я бива, прецени Наташа. Което обаче не даваше право на мъжа да кани на среща собственичката на магазин за играчки. Връчи му рестото и квитанцията. След това отряза парче синя лента и я подаде на Фреди.

— Благодаря ти — каза й. — Сигурна съм, че тя много ще хареса новия си дом.

— Добре ще се грижа за нея — обеща Фреди и се опита да закрепи панделката в гъстите пшениченоруси коси на куклата. — Може ли човек да дойде в магазина само да погледа или непременно трябва да купи нещо?

Наташа се усмихна, взе една панделка и сръчно я завърза в косичките на детето.

— Винаги можеш да идваш и да разглеждаш колкото си искаш.

— Спенс, наистина трябва да тръгваме. — Нина от пет минути държеше вратата отворена.

— Добре. — Той още се колебаеше какво да прави. Спомни си, че се намираха в малък град и щом Фреди можеше да идва и да разглежда магазина, значи същото се отнасяше и за него. — Беше ми приятно да се запознаем, госпожице Станисласки.

— Довиждане. — Наташа изчака да звънне камбанката, което означаваше, че вратата се е затворила след клиентите и тихичко изруга.

Ани се показа зад купчина строители.

— Е?

— Боже, какъв човек.

— Да. — Помощничката й премина между рафтовете с валсова стъпка. — Боже, какъв невероятен мъж.

— Идва в магазина ми със семейството си и се държи така, като че ли всеки момент ще ми се нахвърли.

— Таш. — С израз на неописуема болка, Ани притисна ръка до гърдите си. — Недей да ми разбиваш сърцето.

— Но това е просто оскърбително. — Наташа заобиколи касата и удари с юмрук по една боксова круша. — На всичкото отгоре ме покани на вечеря.

— Какво е направил? — На лицето на Ани се разля доволна усмивка, но бързо изчезна, когато видя погледа на Наташа. — Права си. Оскърбително е, след като от сто километра си личи, че е женен. Въпреки че жена му сигурно е фригидна.

— Не ме интересуват семейните му проблеми.

— И правилно. — Разумът на Ани поведе кръвопролитна битка с романтичната й натура. — Предполагам, че си му отказала.

Наташа се обърна рязко и за малко да се задави от възмущение.

— Естествено, че му отказах.

— Да, да, естествено. Точно това исках да кажа и аз — бързо се поправи Ани.

— Ама че нагъл тип. — Ръцете на Наташа я сърбяха да удари нещо. — Да дойде в магазина и да ми прави неприлични предложения.

— Вярно? — Скандализирана, но и приятно развълнувана, Ани я сграбчи за ръката. — Таш, наистина ли ти направи неприлично предложение? Направо тук, в магазина?

— Да, макар и само с поглед. Посланието беше недвусмислено. — Вбесяваше се при мисълта колко мъже виждаха само тялото й. Или по-точно искат да забелязват само него, помисли с отвращение. Преди се отнасяше напълно равнодушно към подобни намеци, тъй като не беше съвсем наясно какво точно означават. Но откакто разбра, престана да бъде толкова толерантна.

— Ако не беше сладката му дъщеричка, като нищо щях да му зашия един шамар. — Стана й приятно при тази мисъл и още по-въодушевено удари злочестата круша.

Ани не за пръв път ставаше свидетел на гневните изблици на своята работодателка и знаеше как да я успокои.

— Обаче хлапето е много сладко, нали? Фреди. Какво хубаво име.

Наташа си пое дъх и разтри натъртения си юмрук.

— Да.

— Каза, че току-що се преместили в Шепърдстаун от Ню Йорк. Куклата щяла да бъде първата й нова приятелка тук.

— Горкото. — Наташа добре знаеше колко страхове и вълнения измъчваха едно дете, когато се преместваше да живее на ново място. — Изглежда на възрастта на Джо Бет Райли. — Забрави за яда си и вдигна телефона. Не беше зле да се обади на госпожа Райли.

 

 

Застанал до прозореца в музикалния салон, Спенс съсредоточено се взираше в цветната леха. Усещането да имаш цветя под прозореца и тревна площ, която изисква поддържане, беше съвсем ново за него. Никога не бе косил трева. Усмихна се и се замисли как ли щеше да се справи.

В двора имаше и стар разклонен бряст с тъмнозелени листа. Само след няколко седмици листата щяха да станат червени, после жълти и накрая щяха да опадат на земята. Обичаше да наблюдава смяната на сезоните по листата на дърветата още докато живееше в апартамента в Сентръл Парк Уест. Но тук беше съвсем различно.

Тревата, дърветата и цветята, които виждаше през прозореца, бяха негови. Тяхното предназначение беше да му доставят радост, а той трябваше да се грижи за тях. Тук можеше да остави Фреди да изнесе куклите на поляната за следобеден чай, без да изпада в паника всеки път, когато я изгуби от поглед. Животът тук беше спокоен. И за двамата. Почувства го още първия път, когато отиде да обсъди своите задължения с декана на университета, а после отново, докато обикаляше из тази просторна къща с агентката по недвижими имоти, която го следваше по петите като предано куче.

Спенс си помисли, че тя нямаше нужда да се старае толкова. Беше харесал къщата веднага, щом прекрачи прага.

Докато гледаше цветята, забеляза едно колибри, което кръжеше над чашката на едра червена петуния. В този миг повече от всякога разбра, че решението да се премести от големия град, беше абсолютно правилно.

Кратко бягство в идилията на селския живот, беше казала Нина. Спомни си думите й, докато наблюдаваше играта на слънчевите лъчи върху преливащите с всички цветове на дъгата пера на птичката. Не я винеше, че разсъждава така, тъй като тя предпочиташе да живее във вихъра на събитията. Нали преди и той обичаше бляскавите приеми и среднощните вечери след симфоничен концерт или балет.

Спенс беше роден за живот в охолство и слава. В неговите среди се задоволяваха само с най-доброто. И трябваше да признае, че това много му допадаше. Лятото си прекарваше в Монте Карло, зимата — в Ница или Кан. В края на седмицата беше нормално да заминеш за Аруба или Канкун.

Не можеше окончателно да се откаже от всичко това, но поне бе проявил доблестта да признае, че отдавна трябваше да поеме отговорността за собствения си живот.

Точно това бе направил това лято. Колибрито се отдели от цветето и се устреми към небето. За своя изненада, както и за най-голямо учудване на хората, които го познаваха добре — това му беше приятно. Направи го заради Фреди. Само заради нея.

Щом спомена името й, макар и наум, тя се появи — изтича по ливадата зад къщата, здраво стиснала парцалената кукла. Точно според очакванията му, детето се втурна към люлката. Беше съвсем нова, боядисана в бяло и синьо, а пластмасовата седалка блестеше на слънцето като кожена. Фреди закрепи куклата в скута си и се отблъсна от земята. Вдигна поглед към синьото небе и устните й се разтвориха — сигурно си пееше някоя от нейните песнички. Любовта стисна сърцето му в кадифен юмрук — силна и отчаяна. Никога не бе изпитвал нещо толкова обсебващо и дълбоко като чувството, което това дете предизвикваше със самото си съществуване.

Фреди се люлееше, здраво прегърнала куклата и тихичко й нашепваше някакви тайни. Баща й беше доволен, че хареса кукла от плат и памук. Можеше да си поиска някоя с порцеланова глава и рокля от кадифе, но тя бе предпочела тази, която очевидно имаше нужда от обич и топлота.

Цяла сутрин му бе разказвала за магазина за играчки и той знаеше, че дъщеря му много иска отново да го посети. О, няма да поиска още една играчка — усмихна се Спенс. — Или поне не направо. Ще ме обработи с поглед. Беше му и забавно, и малко странно, че неговото петгодишно момиченце владееше до съвършенство този толкова специфичен и ефективен женски номер.

Той също често си спомняше магазина за играчки и неговата собственичка. При нея нямаше женски номера, само явна и откровена неприязън. Отново му стана неприятно, като си спомни колко непохватно се бе държал. Загубил съм тренинг — помисли с горчива самоирония и се почеса по врата. Още повече, че за пръв път изпитваше толкова силно привличане. Все едно, че бе ударен от гръм. Нищо чудно, че бе загубил самообладание при толкова силен електрически заряд.

Ама и тя реагира малко… Намръщи се и отново си припомни цялата сцена. Тя направо побесня. Беше започнала да се тресе от възмущение, преди да си е отворил устата. И го отряза, без да се замисля.

Дори не се опита да го направи учтиво. Каза само една дума — „не“. Кратко и смразяващо. Странно. Все пак не й беше предложил да скочи в леглото му.

А колко му се искаше. Още тогава си бе представил как я отнася в гората, на някое тъмно и уединено място, където тревата е мека като коприна, а небето е скрито от клоните на дърветата. Там щеше да поеме топлината на сочните й устни. И да се остави на дивата страст, която обещаваше лицето й. Див, безумен секс извън времето и пространството, при който няма значение кое е добро или зло.

Господи. Изненадан от собствените си мисли, Спенс се отдръпна от прозореца. Разсъждаваше като тийнейджър. Не, призна той и пъхна ръце в джобовете си. Това бяха разсъждения на мъж — и то на мъж, който бе прекарал четири години без жена. Не беше сигурен дали трябва да благодари на Наташа Станисласки или да я проклина, за това, че отново бе пробудила отдавна забравени желания. Знаеше обаче едно: непременно щеше да я види отново.

— Приготвих си багажа. — Нина застана на вратата и го погледна. Въздъхна тихо. Брат й пак беше потънал в собствените си мисли. — Спенс — повтори по-високо и влезе. — Казах, че съм готова. Прибрах си багажа.

— Какво? О, да — отправи й разсеяна усмивка и се отпусна. — Много ще ни липсваш, Нина.

— Как не. Знам, че нямаш търпение да ми видиш гърба — възрази тя и го целуна по бузата.

— Не е вярно. — Сестра му забеляза, че този път се усмихва по-естествено и старателно изтри леката следа от червило на бузата му. — Много ти благодаря за всичко, което направи за нас. Зная колко е напрегната програмата ти.

— Не можех да оставя брат си сам да се бори с дивата природа на Западна Вирджиния. — Хвана го за ръката в един от кратките изблици на искрено вълнение. — О, Спенс, сигурен ли си, че постъпваш правилно? Забрави всичко, което съм ти казвала преди и още веднъж помисли. И за двама ви това е голяма промяна. Какво ще правиш през свободното си време?

— На първо време ще окося тревата в двора. — Сега беше негов ред да се усмихне на израза й. — Ще седя пред входната врата. А може би отново ще започна да композирам.

— Можеше да започнеш да композираш и в Ню Йорк.

— През последните четири години не съм написал и две ноти — напомни й той.

— Добре, нека да е така. — Нина отиде до пианото и махна с ръка. — Ако искаше промяна, защо не се премести в Лонг Айлънд или в Кънектикът?

— Защото тук ми харесва, Нина. Повярвай, това е най-доброто, което можех да направя за Фреди. И за себе си.

— Дано да си прав. — Отново се усмихна, понеже го обичаше. — И пак ще ти кажа: няма да минат и шест месеца, и ти ще се върнеш. Освен това, като единствена леля на това дете, очаквам редовно да получавам информация за неговото развитие. — Ядосано погледна ноктите на лявата си ръка — лакът се бе напукал. — Само като си представя, че ще посещава държавно училище.

— Нина, престани.

— Няма значение. Не ми обръщай внимание. — Протегна му ръка. — Безсмислено е отново да започваме този спор и да си изпусна самолета. Освен това, тя си е твоя дъщеря.

— Да, така е.

Нина забарабани нервно с пръсти по лъскавата повърхност на пианото.

— Спенс, зная, че продължаваш да се чувстваш виновен заради Анджела. Това никак не ми харесва.

Спокойната му усмивка изчезна.

— Някои грешки се поправят бавно и мъчително.

— Ти не беше щастлив с нея — спокойно отбеляза Нина. — Проблемите се появиха още през първата година на брака ви. О, ти беше много сдържан — допълни тя, след като той нищо не каза. — Но имаше хора, които изгаряха от нетърпение да ме информират — както впрочем и всички останали — какво става между вас. За никого не беше тайна, че тя не искаше Фреди.

— И аз не бях по-добър, след като я исках само за да запълня празнотата в брака си. Стоварихме много тежък товар на плещите на едно дете.

— Вярно е, че направи някои грешки. След това ги призна и се поправи. Докато Анджела никога не е изпитвала чувство за вина. Ако беше останала жива, сигурно щяхте да се разведете и ти да вземеш Фреди. Резултатът щеше да е същият. Зная, че думите ми звучат пресметливо и безчувствено. Истината най-често звучи така. Не искам да мисля, че се премести в провинцията и така драстично промени целия си живот само защото се чувстваш отговорен за нещо, което отдавна е останало в миналото.

— Отчасти може би е така. Но има и друго. — Протегна ръка и изчака Нина да се приближи до него. — Погледни я само. — Показа й през прозореца Фреди, която се люлееше на люлката, волна като колибрито. — Тя е щастлива. А също и аз.