Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Семейство Станисласки (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Taming Natasha, (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 82гласа)

Информация

Сканиране
silvyy(2009)
Корекция
asayva(2016)
Форматиране
in82qh(2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Наташа

Преводач: Ана Петкова

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: Английски

Издание: първо

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Балканпрес“ АД — София

ISBN: 954-706-105-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1926

История

  1. —Добавяне

Девета глава

Наташа замислено наблюдаваше танцуващите сенки на свещите по стените. Действаха така успокояващо. Местеха се от завесите към облегалката на коженото кресло в ъгъла, трептяха над петльовия гребен, който бе поставила в стъклено шише на тоалетката. Това беше нейната стая. Винаги е била само нейна, докато…

Въздъхна и постави ръка на гърдите на Спенс — там, където беше сърцето му.

Тишината си бе отишла. Вятърът яростно блъскаше студените дъждовни капки в стъклата на прозорците. Навън бе мразовита бурна нощ, която обещаваше не по-малко студено и заскрежено утро. В малкото градче, сгушено в подножието на Сините планини, зимата понякога идваше по-рано от обичайното. Но тя се чувстваше обгърната от приятна топлина, сгушена в ръцете на Спенс.

Двамата обичаха да мълчат заедно. И тогава се чувстваха също толкова спокойно, както докато се любеха. Свити един до друг, лежаха неподвижно и оставяха часовете да отминават. Всеки от двамата тайно се радваше, че на сутринта няма да се събуди сам. Ръката му бавно се плъзна нагоре по крака й и намери нейната ръка.

В главата й свиреше музика — мелодията, която й беше подарил тази сутрин. До края на живота си щеше да помни всяка нота, всеки акорд. А за него това беше едно ново начало. Стана й приятно при тази мисъл. През следващите години Наташа щеше да слуша тази музика и да си спомня времето, когато са били заедно. И всеки път щеше да изпитва радостно чувство, дори ако го загуби точно заради музиката.

Въпреки това, беше длъжна да попита.

— Сега сигурно ще се върнеш в Ню Йорк?

Той докосна с устни косата й.

— Защо?

— Защото отново започна да композираш. — Представи си го в смокинг на премиерата на неговата симфония.

— Не е необходимо да живея в Ню Йорк, за да пиша музика. А дори да беше така, имам много по-сериозни основания да остана тук.

— Заради Фреди, нали?

— Да. И защото ти си тук.

Тя се размърда неспокойно и чаршафите прошумоляха. Продължи да си представя как след концерта отива на прием в тесен кръг, например в „Рейнбоу Рум“ или частен клуб. И танцува с някоя красива жена.

— Ню Йорк, в който ти си живял, няма нищо общо с моя.

— Сигурно. — Не можеше да разбере какво я тревожи. — Защо питаш? Да не си решила да се върнеш при близките си?

— Да живея — определено не. Но просто така… — Помисли си, че е глупаво да се притеснява да попита нещо толкова елементарно. — Днес мама ми се обади.

— При тях всичко наред ли е?

— Да. Обади се да ми напомни за Деня на благодарността. За малко да забравя. Всяка година цялото семейство се събира на празника и мама приготвя разкошна вечеря. Чак преяждаме. А ти прибираш ли се вкъщи за празника?

— Домът ми е там, където съм аз.

— Имам предвид при семейството ти. — Надигна се на лакът, за да вижда по-добре лицето му.

— Имам само Фреди на този свят. И Нина — добави след секунда. — А тя винаги празнува в „Уолдорф“.

— Говоря за родителите ти. Никога не съм те питала дали са живи и къде живеят.

— Те са в Кан. — Или може би в Монте Карло? За пръв път се замисли, че всъщност не знае със сигурност къде са родителите му. Отдавна не поддържаха тесни връзки: така беше най-удобно за всички.

— Няма ли да се върнат за празниците?

— През зимата никога не се прибират в Ню Йорк.

— О, разбирам. — Ала колкото и да се стараеше, не си представяше празници без семейството.

— Освен това никога не сме празнували Деня на благодарността у дома. Винаги излизаме да вечеряме навън или сме някъде на път. — Детските му спомени бяха свързани повече с места, отколкото с хора, както и по-скоро с музика, отколкото с думи. — Когато Анджела беше жива, обикновено вечеряхме на ресторант с приятели, а след това отивахме на театър.

— Но… — Тя се усети и замълча.

— Но какво?

— А след като се роди Фреди?

— Нищо не се промени. — Спенс се обърна по гръб и се загледа в тавана. Отдавна искаше да й разкаже за своя брак и за себе си — за мъжа, какъвто беше преди — но все отлагаше. Прекалено дълго премълчавах истината, размишляваше сега. Как можеше да изгражда ново бъдеще, преди да е разчистил емоционалните грешки на миналото. — Никога не съм ти разказвал за Анджела.

— Не е необходимо. — Наташа отново го хвана за ръката. Предпочиташе да го покани да хапнат нещо, вместо да пробужда стари духове.

— Правя го заради себе си. — Седна в леглото и протегна ръка към бутилката шампанско, което бяха взели със себе си. Напълни чашите и й подаде едната.

— Нямам нужда от обяснения, Спенс.

— Нали все пак ще ме изслушаш?

— Да, щом е важно за теб.

Той замълча, за да си събере мислите.

— Запознах се с нея, когато бях на двайсет и пет. На върха на славата, що се отнасяше за кариерата ми като музикант и да си призная честно, тогава нищо друго не ме интересуваше. Бях прекарал живота си в пътешествия, правех, каквото си искам и имах успех в любимата работа. Никога не бях чувал думи като: „Не, няма да получиш това“, или „Не можеш да правиш еди-какво си.“ И така, когато я видях за пръв път, веднага я пожелах.

Замълча, отпи от виното и се потопи в миналото. Седнала до него. Наташа съсредоточено разглеждаше мехурчетата, които се надигаха в чашата й.

— А тя теб?

— Да, по нейния начин. За съжаление, нейните чувства към мен бяха също толкова повърхностни, колкото моите. А накрая — също толкова опустошителни. Обичах красивите неща — изсмя се горчиво и отново надигна чашата, — и бях свикнал да ги получавам. Анджела беше изящна като порцеланова кукличка. Двамата се движехме в едни и същи среди, посещавахме едни и същи приеми, имахме еднакъв вкус за музика и литература.

Наташа премести чашата от едната си ръка в другата. Отчаяно искаше думите му да не я нараняват толкова силно.

— Хубаво е, че сте имали общи интереси.

— О, свързваха ни много неща. Например, тя беше също толкова разглезена, егоцентрична и амбициозна като мен. Но не ни свързваше нищо добро.

— Прекалено строг си към себе си.

— Не знаеш какво представлявах през онзи период от живота си. — И Спенс беше безкрайно благодарен на съдбата за този факт. — Бях едно богато копеле, което смята, че всичко му се полага и което никога и от нищо не е било лишавано. Но рано или късно нещата се променят — промърмори накрая.

— Само хората, които са родени с пари, могат да ги смятат за недостатък.

Погледна я — седеше на леглото до него с кръстосани крака и държеше чашата с двете си ръце. Очите й бяха сериозни и честни, което предизвика мълчаливата му усмивка.

— Да, права си. Какво ли щеше да стане, ако те бях срещнал, когато бях на двайсет и пет? — Погали я по косата, но не продължи да разсъждава на тази тема. — Както и да е, след една година двамата с Анджела се оженихме, а няколко месеца, след като изсъхна мастилото на брачното свидетелство, си бяхме омръзнали до смърт.

— Защо?

— Защото бяхме еднакви. Когато стана ясно, че бракът ни се разпада, аз отчаяно исках да го спася. За пръв път се бях провалил. Най-лошото бе, че го правех заради собственото си честолюбие, а не от някакви чувства. Бях влюбен в нейния образ и в представата за това, как изглеждаме в очите на хората.

— Да. — Тя се замисли за своите собствени чувства към Антъни. — Разбирам какво имаш предвид.

— Така ли? — попита я съвсем тихо. — А на мен ми отне години, докато го разбера. Освен това имах и други съображения.

— Фреди — отново се обади Наташа.

— Точно така, Фреди. Въпреки че продължавахме да живеем заедно, двамата с Анджела доста се бяхме раздалечили. Но и пред хората, и насаме ние се държахме цивилизовано. Не мога да ти опиша колко унизителен и мъчителен може да бъде един цивилизован брак. И двете страни са измамени, Наташа. И двамата бяхме еднакво виновни. Спомням си, как един ден тя се прибра у дома побесняла от яд. Втурна се към барчето и захвърли палтото си от норка на пода. Наля си питие, изпи го на екс и удари чашата в стената. След това ми каза, че е бременна.

Наташа усети, че гърлото й е пресъхнало и отпи от виното.

— А ти?

— Бях потресен. Не бяхме мислили за дете. Та нали ние самите бяхме като деца — при това адски разглезени. Анджела имаше повече време да размисли и вече бе взела решение. Смяташе да замине за частна клиника в Европа и да направи аборт.

Нещо в Наташа се стегна.

— Ти съгласи ли се?

О, колко искаше да отговори отрицателно.

— Отначало не знаех какво да правя. Бракът ми се разпадаше. Никога не се бях замислял дали искам деца. Стори ми се разумно. Но после — сам не зная защо — побеснях. Предполагам, защото това отново беше най-лесният начин да се справим с проблема — и за двама ни. Анджела очакваше от мен просто да щракна с пръсти и да се освободим от това… неудобство.

Наташа сведе поглед към свитата си в юмрук ръка. Спенс не можеше да си представи колко я бяха наранили думите му, тъй като беше преживяла нещо подобно.

— И какво решихте накрая?

— Сключихме сделка. Ако роди бебето — още веднъж ще се опитаме да спасим брака си. А ако направи аборт — веднага щях да й дам развод, но без да получи полагащия й се, според нея, дял от богатството на Кимбълови.

— Защото си искал детето.

— Не. — Колкото и да бе болезнено, не можеше да я лъже. — По-скоро, защото не исках да си призная поражението. Знаех, че ако Анджела направи аборт, с брака ни е свършено. Смятах, че детето ще ни помогне да се съберем отново.

За миг Наташа остана безмълвна, съсредоточена в думите му и ги видя отразени в собствените й спомени.

— Хората често си мислят, че едно дете може да възстанови изгубените чувства.

— Но не е така — завърши нейната мисъл Спенс. — И не трябва да бъде. По времето, когато се роди Фреди, аз вече не можех да пиша музика. Анджела я роди и веднага я прехвърли на Вера като някое котенце. А и аз не бях по-добър от нея.

— Не е така. — Тя протегна ръка и го улови за китката. — Виждала съм те как се отнасяш към нея. Ти много я обичаш.

— Сега вече да. Помниш ли какво ми каза онзи път пред колежа? Че не я заслужавам. Заболя ме, защото беше самата истина. — Наташа завъртя отрицателно глава, но той продължи да разказва. — Бях сключил сделка с Анджела и в течение на една година стриктно я спазвах. Почти не виждах детето, тъй като не ми оставаше време от ходене по балети и театри. Окончателно спрях да работя. Нищо не правех и за детето. Никога не бях хранил Фреди, не я бях къпал или целувал прели сън. Понякога я чувах да плаче в съседната стая и се чудех какъв е този шум. И тогава си спомнях, че имам дъщеря.

Взе бутилката, за да си напълни чашата.

— Малко преди Фреди да навърши две годинки, изведнъж се замислих как живея. И какво бях пропуснал. Тогава се почувствах много зле. Имах дете, но ми трябваше повече от година, докато го осъзная. Нямах вече брак, нямах жена, бях загубил любимата си музика, но все пак имах дете. Тогава реших, че съм отговорен за него и реших да се стегна и да поема задълженията си. Така мислех за Фреди в началото: като за задължение. — Отпи отново и поклати глава. — Все пак малко по-добре, отколкото изобщо да не я забелязвам. И когато истински се вгледах в това красиво същество, изведнъж се влюбих. Взех я от проходилката, уплашен до смърт да не я загубя и я прегърнах. Тя се разплака. За Вера.

Засмя се горчиво и се вторачи замислено в чашата си.

— Минаха месеци, докато тя свикна с мен и започна да ме харесва. По това време вече бях предложил на Анджела да се разведем. Прие, без да й трепне окото. Когато й казах, че искам да задържа детето, тя ми пожела много щастие и си тръгна. Нито веднъж не дойде да го види през всичките месеци, докато адвокатите ни се бореха за подялбата на имуществото. Скоро получих съобщение, че е загинала при злополука с яхта в Средиземно море. Понякога ме е страх, че Фреди помни каква беше майка й. Но още повече ме плаши мисълта, че си спомня какъв бях аз.

Наташа си спомни какво й беше казала Фреди за майка си, когато беше болна от шарка. Остани чашата и обхвана лицето на Спенс с ръцете си.

— Децата винаги прощават — каза му тя. — Лесно е да простиш, когато си обичан. Много по-трудно е да простиш и себе си. Но си длъжен да го направиш.

— Струва ми се, че напоследък започнах да си прощавам.

Наташа взе чашата му и я остави настрани.

— Позволи ми да те обичам — каза простичко и го прегърна.

Сега беше съвсем различно, защото страстта се бе уталожила. Движенията им бяха по-бавни и по-уверени. Коленичиха на леглото един срещу друг и лениво допряха устни, за да се насладят на познатия вкус. Наташа искаше да му покаже колко държи на него и че тази нощ е съвсем различна от всичко, което е било преди. Искаше да го успокои и пречисти.

Въздишка, последвана от приглушен шепот и провлачен стон. Звуците бяха последвани от леко като полъх на вятъра докосване. Върховете на пръстите й леко пробягаха по тялото му. Познаваше го не по-зле от своето, знаеше къде е най-уязвим, най-чувствителен. Дъхът му секна и тя се засмя. Без да откъсва поглед от очите му на трептящата светлина на свещите, Наташа леко го целуваше по слепоочията, устните, гърлото. Усещаше тежките и бързи удари на сърцето му.

Чувствено, като в най-съкровените фантазии, тялото й ту се приближаваше, ту се отдалечаваше. Не откъсваше от него своите сияещи, внимателни и разбиращи очи, а косата се стичаше като водопад по голите й рамене.

Когато я докосна, Наташа отметна назад глава. В движенията й нямаше и следа от покорство. Тя изискваше. Искам да ми доставиш удоволствие, все едно казваше тялото й.

Спенс простена и впи устни в шията й. Желанието го зашемети като удар с юмрук. Разтвори трескаво уста и я задържа в мекотата на гърдите й. Усещаше сърцето й, което туптеше силно и неравно под неговото. Наташа вдигна нагоре ръце и ги вкопчи в косата му, докато тялото й се изви като дъга.

Неспособен да разсъждава повече, той се наведе към нея и я извиси на гребена на насладата.

Останала без дъх и тръпнеща, тя се притисна към него като прошепна нещо неразбираемо. Спенс отново я постави на леглото. Тя се бореше да възстанови равновесието си, но той беше унищожил волята й, способността да се контролира.

Беше истинското прелъстяване. Не беше молила за това, нито го бе искала, но го прие с радост. Не можеше да се движи, не можеше да му се противопостави. Безпомощна, потопена в удоволствие, тя му позволи да я обладае. Устните му свободно бродеха по влажната й кожа. Ръцете му свиреха на тялото й като на добре настроен инструмент. Мускулите й омекнаха като восък.

Дишаше накъсано. И чуваше музика: симфонии, кантати, прелюдии. Постепенно излезе от безпомощното състояние и протегна ръка, за да усети колко идеално си пасваха телата им.

Бавно се плъзна над нея, оставяйки след себе си горещина и лед, удоволствие и болка. Тялото му тръпнеше, докато тя се движеше под него. Намери устата й и проникна дълбоко в нея; продължи, дори след като пръстите й отчаяно се впиха в крака му.

Отново и отново Спенс довеждаше и двамата до ръба на удоволствието, но само, за да се отдръпне и да започне отново. Вкусваше дългата й бяла шия, протегната към него. Ръцете й обвиваха тялото му като нежна коприна. Дъхът й докосна неговия и прошепна името му като молитва.

Когато проникна в нея и двамата изпитаха разтърсващо удоволствие.

Наташа се събуди от миризмата на кафе и сапун. И от приятното усещане, че нещо я гъделичка по врата.

— Ако веднага не се събудиш — прошепна й Спенс в ухото, — пак ще се върна в леглото.

— Ставам — въздъхна тя и се сгуши във възглавницата. Той изгледа преценяващо голите й рамене, които се подаваха над чаршафа.

— Много си съблазнителна, но след час трябва да си бъда вкъщи.

— Защо? — Протегна се, без да отваря очи. — Още е рано.

— Наближава девет.

— Девет? Сутринта? — Очите й веднага широко се разтвориха. Подскочи в леглото и той предвидливо отмести чашата с кафе. — Как е възможно?

— Нормално. Преди един час беше осем, а сега е девет.

— Никога не спя толкова до късно. — Отметна назад косата си с две ръце и го погледна. — Вече си се облякъл.

— За съжаление, да — потвърди той нещастно, когато видя как чаршафа се омотава около кръста й. — Фреди ще се прибере в десет. Вече си взех и душ. — Протегна ръка и се заигра с къдриците й. — Смятах да те събудя и да ти предложа да дойдеш с мен, но изглеждаше толкова сладка, докато спиш, че сърце не ми даде да те будя. — Наведе се и я захапа по долната устна. — За пръв път виждам как спиш.

При тези думи кръвта се разбунтува във вените й.

— Трябваше да ме събудиш.

— Да. — С полуусмивка й подаде кафето. — Сега виждам, че сбърках. Внимавай с кафето — предупреди я той. — Сигурно е ужасно. Никога не съм правил кафе.

Наташа го погледна изненадано, отпи и направи гримаса.

— Наистина е трябвало да ме събудиш. — Смело отпи още една глътка като си помисли, колко бе мило, че й го бе донесъл в леглото. — Имаш ли време за закуска? Сега ще стана да приготвя нещо.

— Имам. Смятах да отида да взема понички.

— Е, не съм по сладкишите, които рекламират в „Добра домакиня“, но мога да пържа яйца. — Засмя се и остави чашата. — И да правя кафе.

След десет минути беше станала и увита в къс червен халат, започна да пържи тънки резенчета шунка. Беше му приятно да я гледа с прибрана на хлабав кок разбъркана коса и очи, подути от съня. Наташа ловко се движеше между печката и кухненския плот като жена, свикнала с подобни занимания.

От оловносивото небе навън валеше ситен ноемврийски дъждец. На горния етаж се чуха неуверени стъпки и след малко засвири радио. Съседите явно обичаха джаз. Цвърченето на пържено месо бе заглушено от бръмчене на тостер. Типична сутрешна музика — помисли Спенс.

— Като нищо ще свикна — каза на глас.

— С какво по-точно? — попита Наташа и пъхна още две филийки в тостера.

— Да се събуждаме заедно, да закусваме заедно.

Рязко вдигна ръце, като че ли мислите й внезапно бяха поели в друга посока. След това отново се съсредоточи в закуската. И нищо не каза.

— Пак сбърках. Не биваше да го казвам, нали?

— Въпросът не е дали биваше или не биваше. — С бързо движение му подаде чаша кафе. Понечи отново да му обърне гръб, но той я хвана за китките и я завъртя към себе си. Когато Наташа събра кураж да го погледне в очите, видя в тях настойчив въпрос.

— Наташа, зная, че не искаше да се влюбвам в теб. Но и двамата не можем да избираме чувствата си.

— Винаги има избор — предпазливо възрази тя. — Само че понякога е трудно да направиш правилния.

— Тогава аз съм го направил. Защото те обичам. — Забеляза промяната в израза й — някак по-мек и доверчив; в същото време някаква сянка — дълбока и безкрайно красива — засенчи погледа й. След малко изчезна.

— Ако не ме пуснеш веднага, яйцата ще изгорят.

Ръцете му се свиха в юмрук, когато тя отново се обърна с гръб към него и се върна до печката.

— Току-що ти казах, че те обичам, а ти се интересуваш само да не изгорят яйцата.

— Аз съм практична жена, Спенс. Налага се да бъда такава. — Всъщност й беше много трудно да разсъжда трезво, когато разумът и сърцето й подсказваха съвсем друго. Внимателно извади чинии и няколко пъти премисли думите, които смяташе да каже. После сложи чиниите на масата и седна срещу него.

— Познаваме се съвсем отскоро.

— Достатъчно дълго.

Наташа навлажни устни. В гласа му имаше повече болка, отколкото гняв. А тя най-малко от всичко искаше да го нарани.

— Има някои неща, свързани с мен, които ти не знаеш. Още не съм готова да ги споделя.

— Това няма значение.

— Напротив. — Дълбоко си пое дъх. — Наистина, между нас има нещо. Глупаво е да го отричаме. Но любов… Това е най-важната дума на света. Ако започнем да говорим за любов, всичко ще се промени.

— Да, така е.

— Не мога да си го позволя. Още в началото ти казах, че не искам обещания, нито да кроим планове за бъдещето. Не искам да променям живота си. Доволна съм от това, което имам в момента.

— Говориш така, защото имам дете?

— И да, и не. — За пръв път я виждаше толкова притеснена, че нервно свиваше и разпускаше пръсти. — Дори да те мразех, аз пак щях да обичам Фреди. Заради нея самата. А сега я обичам още повече. Ако в отношенията ни настъпи промяна, тя също ще бъде засегната. Не мога да поема отговорност за чувствата на едно дете. — Под масата Наташа силно притисна ръка към стомаха си. — Но със или без Фреди, аз не искам нищо да се променя. Съжалявам и няма да се учудя, ако повече не искаш да ме виждаш.

Разкъсван от вътрешни противоречия, озадачен и ядосан, Спенс се изправи и отиде до прозореца. Дъждът продължаваше да се сипе — монотонен и студен — върху умиращите есенни цветя. Наташа криеше нещо; нещо сериозно и много важно за нея. Внезапно осъзна, че тя му нямаше доверие. След всичко, което бяха споделили двамата, тя продължаваше да не му вярва. Или поне не достатъчно.

— Много добре знаеш, че не мога да не те виждам, както и да престана да те обичам.

Не бъди толкова сигурен, помисли тя, но се страхуваше да го каже на глас. Колкото и да бе егоистично, но тя много искаше да я обича.

— Спенс, само преди три месеца аз изобщо не те познавах.

— Искаш да кажеш, че пак избързвам.

Тя вдигна рамене и започна да рови с вилица яйцата в чинията си.

Той замислено погледна изправения й гръб и неспокойното местене на пръстите й от вилицата към чашата и обратно. И двамата много добре знаеха, че той изобщо не избързваше. А тя се страхуваше от нещо. Спенс се облегна на перваза и се замисли. Изглежда някакъв мръсник я беше наранил толкова дълбоко, че се страхуваше да не се случи отново.

Добре, реши той. С това поне можеше да се справи. Ако й остави достатъчно време и с малко повече разбиране. На младини смяташе, че няма нищо по-важно от музиката. По-късно бе започнал да разсъждава по различен начин: едно дете беше много по-важно и по-красиво и от най-съвършената музика. А през последните седмици бе разбрал, че не по-малко важна може да бъде една жена. По друг начин, но също толкова важна.

Фреди, Господ да я благослови, беше изчакала да узрее. А той щеше да изчака Наташа.

— Искаш ли да отидем на филмов маратон?

Тя беше готова да приеме гнева му, затова само примигна и попита невярващо:

— Какво?

— Попитах те дали искаш да отидем на кино. На детски филми. — Спокойно се върна при масата и седна срещу нея. — Обещах на Фреди да я заведа следобед.

— Аз… да. — На устните й грейна смутена усмивка. — Да, много искам. Не ми ли се сърдиш?

— Напротив. — Но също се усмихна и започна да се храни. — Реших, че за наказание ти ще купиш пуканките.

— Добре.

— От големите порции.

— Аха, най-после прозрях подлата ти стратегия. Караш ме да се чувствам виновна, за да ме разориш.

— Точно така. И тогава вече ще си принудена да се омъжиш за мен по сметка. Яйцата са страхотни — допълни, когато тя смаяно отвори уста. — Яж, докато не са изстинали.

— Добре. — Наташа се прокашля смутено. — И аз имам предложение. Още вчера щях да ти кажа, но ти непрекъснато ме разсейваш.

— Вярно е. — Потърка крака си по нейния. — Обаче и ти много лесно се разсейваш, Наташа.

— Сигурно. Свързано е с обаждането на майка ми за Деня на благодарността. Между другото тя ме попита дали искам да поканя приятели на гости. — Намръщи се неуверено. — Но ти вероятно имаш други планове.

Спенс се усмихна лениво. Беше много доволен. Може би нямаше да се наложи да чака дълго.

— Защо, да не искаше да ме поканиш?

— Мама те кани — уточни Наташа. — Тя винаги приготвя храна като за цял полк, а и двамата с татко обичат гостите. И когато ме попита, веднага се сетих за тебе и Фреди.

— Радвам се, че мислиш за нас.

— Няма нищо — каза, ядосана, че придава толкова голямо значение на една най-обикновена покана. — Обикновено пътувам с вечерния влак в сряда и се прибирам в петък. Тъй като Фреди няма да има училище, помислих си, че може да ви е приятно да дойдете.

— Ще има ли борш?

Ъгълчетата на устните й се извиха нагоре.

— Мога да попитам. — Отмести чинията си, когато забеляза блясъка в очите му. Не ми се присмива — реши. — По-скоро ми крои някакъв номер. — Не искам да останеш с погрешно впечатление. Става въпрос за най-обикновена приятелска покана.

— Точно така.

Наташа отново се намръщи.

— Мисля, че на Фреди ще й хареса.

— И за това си права.

Лекотата, с която Спенс прие поканата, я накара да въздъхне притеснено.

— Това, че те каня в дома на родителите си, съвсем не означава, че отиваме, за да… — Махна с ръка, тъй като не можеше да намери най-подходящия израз. — За да те одобрят, или за да се изфукам с теб.

— Искаш да кажеш, че баща ти няма да ме затвори в мазето и да ме измъчва, докато се убеди в почтеността на моите намерения?

— Нямаме мазе — промърмори тя. — Освен това съм вече голяма. — Спенс се ухили и тя вдигна вежди. — Е, може и да те огледа, но дискретно.

— Ще гледам да не се изложа много.

— Значи ще дойдеш?

Той се облегна назад и отпи от кафето.

— За нищо на света не бих пропуснал подобно преживяване.