Нора Робъртс
Картината (12)

Дванадесета глава

Адам я настигна точно когато щеше да затръшне вратата на стаята си. Той рязко я разтвори и влетя вътре. За момент двамата само се гледаха.

— Кърби, нека ти обясня.

— Не. — Обиденият поглед се бе сменил с леден гняв. — Просто се махай. Отвсякъде, Адам, от къщата ми и от живота ми.

— Не мога. — Той я хвана за раменете, ала тя вдигна глава и погледът й бе толкова студен, толкова твърд, че Адам отпусна ръце. Бе прекалено късно да обяснява по начина, по който го бе планирал. Бе прекалено късно, за да предотврати болката. Сега трябваше да намери начин да я заобиколи. — Кърби, знам какво си мислиш. Искам…

— Знаеш ли? — Тя трябваше да призове всичките си сили, за да не повиши глас. Говореше студено и спокойно. — Въпреки това ще ти го кажа, за да се разделим на чисто. — Гледаше го, защото не искаше да обърне гръб на болката и предателството. — Мисля, че никога не съм мразила никого така, както мразя теб в момента. Мисля, че Стюарт и Мелани могат да вземат от теб уроци по използването на хората. Мисля колко съм била наивна, колко глупава, за да повярвам, че в теб има нещо особено, нещо стабилно и честно. И се чудя как съм могла да правя любов с теб и да не го видя. Но пък не го видях и в Мелъни. Аз я обичах и й вярвах. — Сълзите пареха очите й, ала Кърби не им обръщаше внимание. — Аз те обичах и ти вярвах.

— Кърби…

— Не ме докосвай. — Тя се отдръпна, но не движението, а треперенето в гласа й го спря. — Не искам никога повече да чувствам ръцете ти върху себе си. — Плачеше й се, затова се разсмя и смехът й бе остър като нож. — Винаги съм се възхищавала от един истински добър лъжец, Адам, ала ти си най-добрият. Всеки път, когато си ме докосвал, ти си лъгал. Ти си проституирал в това легло. — Посочи го и й се прииска да запищи. Искаше й се да се хвърли на него и да плаче, докато не й останат сълзи. Стоеше изправена като лък. — Ти лежеше до мен и ми говореше всичките тези неща, които исках да чуя. Получаваш ли допълнителни точки за това? Със сигурност то не се включва в служебните ти задължения.

— Недей. — Не можеше повече да издържа. Не можеше да издържа студения й, ясен поглед, студените й, ясни думи. — Ти знаеш, че тук не съм бил нечестен. Това, което се случи между нас, няма нищо общо с останалото.

— То има всичко общо с него.

— Не. — Би приел всичко, което Кърби би хвърлила срещу него, само не това. Тя бе променила целия му живот само с един поглед. И трябваше да го знае. — Аз никога не би трябвало да посегна към теб, но не можах да се спра. Исках те. Имах нужда от теб. Трябва да повярваш в това.

— Аз ще ти кажа в какво вярвам — отговори Кърби тихо, защото всяка негова дума нанасяше по още един удар в сърцето й. — Ти дойде тук заради Рембранд и имаше намерение да го намериш, независимо през какво или през кого трябваше да минеш. Ние с баща ми бяхме средство за постигане на тази цел. Нищо повече, нищо по-малко.

Той трябваше да го приеме, трябваше да я остави да го каже, ала между тях нямаше да има повече лъжи.

— Наистина дойдох заради Рембранд. Когато влязох през вратата, аз имах само една цел, да го намеря. Но когато влязох през вратата, не те познавах. Тогава не бях влюбен в теб.

— Това ли е моментът, в който трябва да кажеш, че всичко се е променило? — попита тя, отново пламнала от гняв. — Трябва ли да чакаме да засвирят цигулките? — Силите я напускаха. Кърби се отвърна и се облегна на таблата на леглото. — Измисли нещо по-добро, Адам.

Тя можеше да бъде жестока. Той си спомни предупреждението на баща й. Можеше само да се надява, че има защита срещу това.

— Не мога да измисля нищо по-добро от истината.

— Истината? Какво, по дяволите, знаеш ти за истината? — Кърби се извъртя обратно към него. Очите й бяха овлажнели и в тях гореше огън. — Аз стоях тук, в тази стая, и ти разказвах всичко, което знаех за баща си. Аз ти доверих неговото благополучие, най-важното нещо в моя живот. Къде беше твоята истина тогава?

— Аз имах задължения. Мислиш ли, че ми беше лесно да стоя тук и да те слушам, като знам, че не мога да ти дам това, което ти ми даваш?

— Да. — Тонът й бе убийствено спокоен, очите й яростни. — Да, мисля, че за теб това е нещо привично. Ако ми го беше казал онази нощ, следващия ден, по-следващия, можех да ти повярвам, можех да ти простя.

Моментът. Не му ли бе казала колко жизненоважен можеше да е моментът? Сега я усещаше как му се изплъзва, ала нямаше какво друго да й даде, освен извинения.

— Щях да ти кажа всичко, отначало докрай. Утре.

— Утре? — Тя бавно кимна. — „Утре“ е много удобна дума. Жалко за всички нас, че утре рядко идва.

Цялата топлина, всичкият огън, които го бяха привлекли към нея, бяха изчезнали. Бе виждал по-рано този неин поглед само веднъж — когато Стюарт я бе притиснал в ъгъла и Кърби нямаше накъде да избяга. Стюарт бе използвал физическото си превъзходство, но то с нищо не бе по-добро от емоционалното, което Адам знаеше, че бе използвал.

— Извинявай, Кърби. Ако тази сутрин бях поел риска и ти бях разказал всичко, за нас нещата щяха да са различни.

— Не ми трябват твоите извинения! — Сълзите напираха и избликваха навън. Бе жертвала всичко друго, сега и гордостта си бе отишла. — Бях помислила, че съм намерила мъжа, с когото мога да споделя живота си. Влюбих се в теб от пръв поглед. Никакви въпроси, никакви съмнения. Аз вярвах на всичко, което ми казваше, дадох ти всичко, което имах. През целия ми живот на никого не съм позволявала да ме опознае така, както ти. Доверих ти се с всичко, което съм аз, а ти ме използва. — Тя се обърна и притисна лице към таблата на леглото.

Бе го сторил, не можеше да го отрече дори пред себе си. Бе я използвал, както я бе използвал Стюарт.

Както я бе използвала Мелани. Нямаше значение, че я обича — макар да се надяваше, че има огромно значение.

— Кърби… — Трябваше да призове всичките си сили, за да не отиде при нея, да я успокои. Ала ако сега обвиеше ръце около нея, би успокоил единствено себе си. — Не можеш да ми кажеш нищо, което вече да не съм си казвал сам. Дойдох тук да върша работа, но се влюбих в теб. И аз не бях предупреден. Знам, че съм те наранил. Не мога да направя нищо, за да върна времето назад.

— И ти очакваш да се хвърля в прегръдките ти? Очакваш да кажа, че нищо няма значение, само ние? — Тя се обърна и макар че лицето й още бе мокро, очите бяха сухи. — Всичко има значение — произнесе безизразно. — Твоята работа тук завърши, Адам. Ти намери своя Рембранд. Вземи го, заслужил си го.

— Не можеш да ме изхвърлиш от живота си.

— Ти го направи вместо мен.

— Не! — Гневът и чувството за безпомощност го надвиха. Той я сграбчи за ръката и рязко я извъртя към себе си. — Не, ти ще трябва да се приспособиш към нещата, такива, каквито са, защото аз ще се върна.

— Прокара треперещите си ръце по косите й. — Ти можеш да ме накараш да страдам. За Бога, можеш. Ще ти дам това, Кърби, ала ще се върна. — Обърна се и я остави сама, преди гневът да го бе накарал да стигне прекалено далеч.

Феърчайлд го чакаше, разположен спокойно до камината в гостната.

— Мисля, че ще имаш нужда от това. — Без да става, посочи към чашата с уиски на масичката до него. Изчака Адам да я глътне на един дъх. Нямаше нужда да му се казва какво се бе случило между тях.

— Извинявай. Тя е наранена. Може би с времето раните ще се затворят и ще може да те чуе.

Кокалчетата на ръката, която стискаше чашата, бяха побелели.

— И аз това й казах, но не го вярвам. Предадох я. — Погледът му се сведе към стареца. — И вас.

— Ти направи това, което трябваше да направиш. Имаше роля, която трябваше да изиграеш. — Феърчайлд разпери пръсти върху коленете си и се вгледа в тях, замислен за своята собствена роля. — Кърби би се справила с това, Адам. Достатъчно е силна. Ала дори тя може да преживява тежък период. Мелани… Много е скоро след Мелани.

— Кърби не ми позволява да я успокоя. — Болката го накара да се обърне и да се загледа през прозореца.

— Тя изглежда толкова наранена, а това, че аз съм тук, прави нещата още по-тежки за нея. — Той се стегна и се вторачи в празното пространство. — Ще си замина веднага щом успея да си събера багажа. — Обърна се към дребния оплешивяващ мъж пред камината. — Аз я обичам, Филип.

Феърчайлд мълчаливо проследи с поглед как Адам си отива. За пръв път през шестте си десетилетия се почувства стар. Стар и уморен. С дълбока въздишка се изправи и отиде при дъщеря си.

Намери я свита на леглото, сгушила глава между коленете и раменете си. Седеше мълчалива и неподвижна и, той знаеше, напълно убита. Когато седна до нея, Кърби рязко вдигна глава. Феърчайлд бавно започна да я гали по главата, докато мускулите й се отпуснаха.

— Преставаме ли някога да се правим на глупаци, папа?

— Ти никога не си била глупачка.

— Не, изглежда, че съм била. — Тя опря брадичка на коленете си и се вгледа пред себе си. — Аз загубих нашия облог. Сега ти сигурно ще отвориш онази кутия с пури, която си пазиш.

— Мисля, че можем да приемем смекчаващите вината обстоятелства.

— Колко великодушно от твоя страна. — Кърби се опита да се усмихне и не успя. — Няма ли да отидеш в болницата с Хариет?

— Да, разбира се.

— Тогава по-добре да тръгваш. Тя има нужда от теб.

Тънката му кокалеста ръка продължаваше да я гали по косите.

— А ти нямаш ли нужда от мен?

— Ох, папа! — Сълзите избликнаха и Кърби се обърна в прегръдките му.

 

 

Кърби вървеше по стълбите след Карти, който носеше чантите й. В седмицата след откриването на Рембранд тя бе разбрала, че не може да се успокои. Не намираше утешение в работата си, не намираше покой в дома си. Всичко тук й навяваше спомени, с които не можеше да се справи. Спеше малко и ядеше малко. Разбираше, че вече няма нищо общо с човека, който е била, затова започна да прави планове как да се възстанови.

Отвори вратата пред Карти и се вгледа в яркото весело утро. От него й се приискваше да заплаче.

— Не разбирам защо един нормален човек трябва да става в такъв безбожен час, за да замине за дивотията.

Кърби потисна мрачното си настроение и се обърна към баща си, който слизаше по стълбите бос и в опърпаната си пижама.

— Рано пиле рано пее — отвърна тя. — Искам да стигна до къщата и да се настаня. Ще пиеш ли едно кафе?

— Не и докато още спя — измърмори той и подложи буза. — Не разбирам какво ти става, та си се запътила към тази колиба в Хималаите.

— Това е много удобната хижа на Хариет в Адирондакс, на тридесет километра от Лейк Плесид.

— Не ме баламосвай. Там ще бъдеш сама.

— И по-рано съм била сама — напомни му Кърби. — Ти се дразниш, защото няколко седмици няма да имаш на кого друг да викаш, освен на Карти.

— Той никога не ми отговаря — изръмжа Феърчайлд и се вгледа в лицето й. Под очите й все още имаше сенки и много си личеше колко бе отслабнала.

— Тюлип трябваше да дойде с теб. Някой трябва да те кара да ядеш.

— Аз ще ям и сама. Планинският въздух трябва да ми отвори апетит. — Той продължи да се мръщи насреща й и Кърби докосна бузата му. — Не се безпокой, папа.

— Безпокоя се. — Той я хвана за раменете и я отдалечи на една ръка разстояние. — За пръв път през живота ти ми причиняваш истинско безпокойство.

— Само два-три килограма, папа.

— Кърби… — Той обхвана лицето й с тънката си силна ръка. — Ти трябва да поговориш с Адам.

— Не! — Думата прозвуча яростно. Тя с усилие пое въздух, за да се успокои. — Аз казах на Адам всичко, което исках да му кажа. Имам нужда от малко време и усамотение, това е всичко.

— Бягаш ли, Кърби?

— Колкото ми крака държат. Папа, Рик отново ми направи предложение, преди да си замине.

— Какво общо има това с каквото и да било? Той винаги ти прави предложение, преди да си замине.

— Аз едва не приех. — Тя вдигна ръце към неговите, като се помъчи да го накара да разбере. — Едва не приех, защото това ми се струваше най-лесният начин да се измъкна. Щях да съсипя живота му.

— А твоя живот?

— Аз трябва да слепя разбитите парчета на моя живот. Папа, аз ще се оправя. Хариет е човекът, който има нужда от теб сега.

Той помисли за своята приятелка, най-старата и най-близката си приятелка. Помисли за скръбта.

— Мелани ще замине за Европа, когато напълно се възстанови.

— Знам. — Кърби се опитваше да не си спомня за пистолета, нито за ужаса. — Хариет ми каза. Когато Мелани замине, тя ще има нужда и от двама ни. Ако не мога да помогна на себе си, как ще мога да помогна на нея?

— Мелани не иска да се срещне с Хариет. Това момиче се убива с омраза. — Той погледна към дъщеря си, неговата гордост, неговото съкровище. — Колкото по-скоро Мелани излезе от болницата и замине на хиляди километри оттук, толкова по-добре ще бъде за всички.

Кърби знаеше какво бе направил той, как се бе борил срещу чувствата си към Мелани, за да не измъчва още повече нито нея, нито Хариет. Бе ги успокоявал и двете, без да се поддава на собствената си ярост. Тя за момент го прегърна силно, без да казва нищо. Нямаше нужда да казва нищо.

— Ще ни трябва малко време. — Когато се отдръпна, се усмихваше. Нямаше да се раздели с него със сълзи на очи. — Ще се усамотя в дивотията и ще се занимавам със скулптура, докато ти се трепеш с твоя ястреб.

— Такъв груб език от такова хубаво личице.

— Папа… — Кърби разсеяно прегледа съдържанието на чантичката си. — Каквото и да рисуваш, то ще бъде подписано с твоето собствено име, нали? — Баща й не отговори и тя присви очи. — Папа?

— Всичките ми картини ще бъдат подписани с името Феърчайлд. Не ти ли дадох дума? — изсумтя той с обиден вид.

Кърби започна да усеща тревога.

— Тази твоя мания за скулптура… — подзе тя, като внимателно го наблюдаваше. — Нали не си намислил да правиш копия на Роден или Челини?

— Прекалено много въпроси задаваш — възмути се баща й и я побутна към вратата. — Денят минава, по-добре тръгвай. И не забравяй да пишеш.

Кърби се спря на прага и се обърна към него.

— Ще ти отнеме години — реши тя. — Ако изобщо постигнеш някакъв талант. Върви си играй с твоя ястреб. — Целуна го по челото. — Обичам те, папа.

Баща й я проследи с поглед как се спусна по стълбите и влезе в колата.

— Човек никога не трябва да се бърка в живота на детето си — измърмори той, усмихна се широко и й помаха за довиждане. Когато колата се скри от погледа му, тръгна направо към телефона.

 

 

Винаги бе обичала гората. През есента тя искреше от живот. Избуялите цветове бяха последният весел водовъртеж, преди дърветата да навлязат в своя последен цикъл. Кърби приемаше този кръговрат — раждане, растеж, разпадане, прераждане. И въпреки това, след три дни самота още не бе намерила спокойствие.

Поточето, което прекоси, се пенеше и ромолеше, въздухът бе свеж и уханен. Тя бе нещастна.

Почти бе достигнала до съгласие със себе си в чувствата си към Мелани. Приятелката й от детинство беше болна, беше болна отдавна и можеше никога да не се възстанови напълно. Това не бе предателство, както не бе предателство и ракът. Но това бе тумор, който Кърби знаеше, че ще трябва да изреже от живота си. Почти го бе приела, заради Мелани и заради себе си.

Можеше да приеме Мелани, ала още не се бе справила с чувствата си към Адам. Той нямаше заболяване, нито цял живот отхвърляне, което да го подклажда. Адам просто имаше да върши работа. А това бе прекалено студено, за да го приеме.

Седна на един пън, пъхнала ръце в джобовете, и се загледа намръщено във водата. Животът й, призна си, се бе объркал. Тя се бе объркала. И това никак не й харесваше.

Опита се да си каже, че ще изхвърли Адам от живота си. Не успя. Да, беше отказала да го изслуша. Не бе направила опит да се свърже с него. Това не бе достатъчно. Не бе достатъчно, реши Кърби, защото оставяше нещата недовършени. Сега никога нямаше да разбере дали бе имал истински чувства към нея. Никога нямаше да разбере дали поне за малко й бе принадлежал.

Може би така бе най-добре.

Стана и отново тръгна, като разритваше листата, които танцуваха в краката й. Бе уморена от себе си. Още нещо на първо място. Това нямаше да продължи. Каквото и да й струваше, тя щеше да вкара Кърби Феърчайлд в пътя. И щеше да започне още сега. Бодро тръгна обратно.

Харесваше й как изглежда къщата, разположена сама дълбоко сред дърветата. Покривът бе остър, прозорците блестяха. Днес, помисли тя, докато влизаше през задната врата, щеше да работи. След като работеше, щеше да яде, докато не можеше да се движи.

Пътьом смъкна палтото си и се запъти право към ъгъла на хола. Без да се оглежда, хвърли палтото настрани и потърси инструментите си. Не ги бе докосвала дни наред. Сега седна и взе безформено парче дърво. Това щеше да бъде нейната „Страст“. Може би в момента повече от всякога имаше нуждата да излее чувствата си във форма.

Мълчаливо изучаваше усещането и живота на дървото в ръцете си. Мислеше за Адам, за нощите, за докосванията, за вкуса. Болеше. Страстта можеше да боли. Използвайки я, започна да работи.

 

 

Изниза се един час. Кърби го забеляза едва когато пръстите й се схванаха. С въздишка остави дървото и ги протегна. Излекуването бе започнало. Сега можеше да е сигурна в това.

— Начало — промълви тя. — Това е начало.

— Това е „Страст“. Вече го виждам.

Ножът падна от ръката й и изтрополя върху масата. В другия край на стаята, спокойно разположен в избелелия фотьойл, седеше Адам. Кърби едва не скочи от стола си, за да се хвърли към него, но успя да се спре навреме. Той изглеждаше същият, съвсем същият. Ала нищо не бе същото. Това не трябваше да забравя.

— Как попадна тук?

Адам долови леда в гласа й. Но бе видял очите й. В този единствен миг тя му бе казала всичко, за което бе копнял до болка. И въпреки това знаеше, че не може да я припира.

— Външната врата не беше заключена. — Стана и се приближи към нея. — Влязох да те почакам, ала когато ти се върна, изглеждаше толкова нетърпелива, после веднага започна да работиш. Не исках да ти преча. — Кърби не каза нищо и той взе дървото и го завъртя в ръцете си. Стори му се, че тлее. — Изумително — прошепна. — Изумително е каква сила имаш. — Само като го държеше, я искаше още повече, искаше това, което бе вложила в дървото. Внимателно го остави, но когато се вгледа в нея, очите му бяха също толкова настойчиви. — Какво правиш, по дяволите? Гладуваш ли?

— Не ставай смешен. — Тя се изправи и се отдалечи от него, ала не знаеше къде отива.

— И за това ли аз съм виновен?

Гласът му бе тих, сериозен. Никога не бе успявала да устои на този тон. Събра сили и се обърна към него.

— Тюлип ли те изпрати да ме провериш?

Бе толкова слаба. По дяволите. Да не би килограмите да се бяха стопили по нея? Бе толкова дребна. Как можеше да е толкова дребна и да изглежда толкова арогантна? Искаше му се да отиде до нея. Да я моли. Бе почти сигурен, че сега би го чула. Но Кърби не би го искала така. Затова пъхна ръце в джобовете си и се залюля на пети.

— Уютно местенце. Докато те нямаше, поразгледах наоколо.

— Радвам се, че си се почувствал като у дома си.

— Точно както го описа Хариет. — Погледна я и се усмихна. — Усамотено, уютно, очарователно.

Тя вдигна вежди. Бе по-лесно, когато между тях имаше разстояние.

— Говорил си с Хариет?

— Занесох портрета ти в галерията.

В очите й отново се появиха чувствата, после изчезнаха. Кърби взе малкия месингов пеликан и разсеяно го погали.

— Моят портрет?

— Бях й обещал, че като го довърша, ще може да го изложи. — Гледаше как пръстите й се движат нервно по месинга. — Не ми беше трудно да го довърша без теб. Виждах те навсякъде, където погледнех.

Кърби бързо се обърна и тръгна към предната стена. Тя бе цялата в стъкло, отворена към гората. Никой не можеше да се чувства в капан при такава гледка. Вкопчи се в това.

— На Хариет й е много трудно.

— Напрежението малко се проявява. — В нея, помисли Адам, и в теб. — Мисля, че за нея е по-добре, че Мелани в момента не иска да я вижда. След като Стюарт го няма, галерията я поддържа непрекъснато заета. — Загледа се в гърба й и се опита да си представи какво ли изражение би видял на лицето й. — Защо не заведеш дело, Кърби?

— За какво? — възрази тя. Остави пеликана. Вече нямаше нужда от нещо, за което да се държи. — И Стюарт, и Мелани са в немилост, прогонени от елита, който означава толкова много за тях. Коментарите в пресата бяха ужасни. Те нямат пари, нямат репутация. Това не е ли достатъчно наказание?

— Мелани се опита да те убие. На два пъти. — Внезапно вбесен от спокойния й, безстрастен тон, той отиде до нея и я извъртя към себе си. — По дяволите, Кърби, Мелани искаше ти да умреш!

— Тя е тази, която едва не умря. — Гласът й бе все още спокоен, ала отстъпи крачка назад. — Полицията трябва да приеме думите ми, че пистолетът е гръмнал случайно, дори ако другите не го вярват. Бих могла да дам Мели под съд. Няма ли да ми е отмъщение да виждам как Хариет страда?

Адам с мъка потисна нетърпението си и се загледа през прозореца.

— Тя се тревожи за теб.

— Хариет? — Кърби сви рамене. — Няма за какво. Когато я видиш, кажи й, че съм добре.

— Можеш и сама да й го кажеш, когато се върнем.

— Да се върнем? — В гласа й прозвуча съвсем лек намек за гняв. Нищо не би могло да го успокои повече.

— Аз имам намерение да остана още известно време тук.

— Прекрасно. Аз нямам какво по-добро да правя.

— Това не беше покана.

— Хариет вече ме покани — отвърна той безгрижно и отново обгърна с поглед стаята, докато Кърби кипеше. — Струва ми се, че има достатъчно място за двама.

— Тук грешиш, но няма да ти развалям плановете. — Тя се завъртя и се запъти към стълбите. Преди да бе направила и пет крачки, пръстите му се затвориха върху ръката й.

— Наистина ли мислиш, че ще ти позволя да си отидеш? Кърби, ти ме разочароваш.

— Ти не ми позволяваш да правя каквото и да било. Нито ми забраняваш да правя каквото и да било.

— Само когато е необходимо. — Сложи ръце на раменете й, докато тя стоеше сковано. — Този път ще ме изслушаш. И ще започнеш да ме слушаш само след една минута.

Притисна устни към нейните, както от седмици бе копнял. Кърби не се отдръпна, нито отговори. Адам я чувстваше как се бори с желанието да направи и двете. Можеше да настоява, той знаеше, и тя щеше да отстъпи. Тогава можеше никога да не я има истински. Бавно погледите им се сплетоха. Адам се изправи.

— Достатъчно ме кара да страдам — прошепна той. — Платих си, Кърби, с всеки момент, в който не съм бил с теб. С всяка нощ, в която не си била до мен. Кога ще спреш да ме наказваш?

— Не искам да те наказвам. — Бе вярно. Вече му бе простила. И въпреки това нейната самоувереност, тази здрава броня, която винаги бе имала, се бе пропукала. Този път, когато отстъпи назад, Адам не се опита да я спре. — Знам, че се разделихме зле. Може би ще е най-добре, ако просто си признаем, че и двамата сме допуснали грешка, и да спрем дотук. Разбирам, че си правил това, което е трябвало да правиш. Аз винаги съм правила същото. Време е аз да продължа със собствения си живот, а ти с твоя.

Той почувства как в него се надига бърза паника. Тя бе спокойна, прекалено спокойна. Адам искаше от нея някакво чувство, каквото и да било чувство.

— Какъв живот ще има всеки от нас без другия?

Никакъв. Ала Кърби поклати глава:

— Казах, че сме направили грешка…

— И сега ще ми кажеш, че не ме обичаш?

Тя го погледна право в очите и отвори уста. Усети, че губи сили и отмести поглед над рамото му.

— Не, не те обичам, Адам. Извинявай.

Едва не му се подкосиха краката. Ако в последния момент не бе погледнала настрани, за него това щеше да е краят.

— Мислех, че можеш да лъжеш по-добре. — С едно движение той прекоси разстоянието между тях. Ръцете му се обвиха около нея, твърди, сигурни. Същото, помисли Кърби. В края на краищата, нищо не се бе променило. — Дадох ти две седмици, Кърби. Може би трябва да ти дам повече време, но не мога. — Зарови лице в косите й, а тя стисна очи.

Бе грешила, напомни си Кърби. Бе грешила за толкова много неща. Можеше ли това да е правилно?

— Адам, моля те…

— Не, стига толкова. Аз те обичам. — Той я отдръпна, едва сдържайки желанието си да я раздруса. — Обичам те и ще трябва да свикнеш с това. То няма да се промени.

Тя сви ръката си в юмрук, преди да може да го погали по бузата.

— Мисля, че отново ставаш превзет.

— Значи ще трябва да свикнеш и с това. Кърби… — Обхвана с две ръце лицето й. — По колко начина искаш да ти се извиня?

— Не — тръсна глава тя и отново се отдръпна. Трябваше да може да мисли, напомни си. Трябваше да мисли. — Аз нямам нужда от извинения, Адам.

— Не би трябвало — прошепна той. Опрощението би дошло при нея също толкова лесно, както всяка друга емоция. — Преди да дойда тук, с баща ти проведохме един дълъг разговор.

— Така ли? — Кърби насочи вниманието си към една ваза с изсушени цветя. — Колко хубаво.

— Той ми даде дума, че повече няма да прави… Репродукции на картини.

Тя се усмихна с гръб към него. Без да се усети, болката бе изчезнала, а с нея и съмненията. Те се обичаха. В живота имаше толкова малко други неща. Все още усмихната, реши, че няма да му казва за амбициите на баща си в скулптурата. Не още.

— Радвам се, че си го убедил.

— Той реши да се съгласи с мен, след като ще ставам член на семейството.

Кърби се обърна и изпърха с ресници.

— Колко мило. Папа ще те осиновява ли?

— Не бяха точно това отношенията, които обсъждахме. — Приближи се към нея и отново я взе в прегръдките си. Този път почувства отстъпчивостта и силата й. — Кажи ми пак, че не ме обичаш.

— Не те обичам — прошепна тя и привлече устните му към своите. — Не искам да ме прегръщаш. — Ръцете й се обвиха около врата му. — Не искам отново да ме целуваш. Сега. — Устните й се притиснаха към неговите, разтворени, даващи. Адам усети как пламва.

— Инат си, а? — измърмори той.

— Винаги.

— Обаче ще се омъжиш ли за мен?

— При моите условия.

Главата й бе отметната назад и Адам обсипваше с целувки шията й.

— Които са?

— Може да идвам лесно, ала не идвам безплатно.

— Какво искаш, брачен договор ли? — засмя се той и я отдръпна от себе си. Бе негова, която и да беше, каквато и да беше. Никога вече нямаше да я остави да си отиде. — Не можеш ли да мислиш за друго, освен за пари?

— Обичам парите… И ще трябва да обсъдим моята тарифа за позиране. Обаче… — Кърби пое дълбоко въздух. — Моите условия за брак са четири деца.

— Четири? — Макар да я познаваше, Адам се стъписа. — Четири деца?

Тя облиза устни, но гласът й бе силен.

— По този въпрос съм твърда, Адам. Бройката не се обсъжда. — Очите й бяха млади и пълни с желания. — Аз искам деца. Твоите деца.

Всеки път, когато мислеше, че я обича изцяло, откриваше, че може да я обича, повече. Още повече.

— Четири? — повтори той и бавно кимна. — Някакви предпочитания към пола?

Дъхът, който бе задържала, излезе като смях. Не, не грешеше. Те се обичаха. Имаше толкова малко други неща.

— Нямам претенции, макар че би било хубаво да са различни. — Отметна глава и му се усмихна. — Какво мислиш?

Адам я грабна на ръце и я понесе към стълбите.

— Мисля, че е най-добре да започваме.