Нора Робъртс
Картината (7)

Седма глава

Кърби затвори зад себе си вратата на библиотеката на Хариет и опря гръб на нея. Не губи никакво време.

— Тициан ще бъде изследван утре сутринта. Стюарт го е продал.

— Продал го е! — Очите на Феърчайлд се разшириха, лицето му почервеня. — Невъзможно. Хариет не би продала Тициан.

— Тя не го е продала. Нали беше заминала да си играе с лъвовете, не помниш ли? — Кърби прокара и двете си ръце през косата си и се опита да говори спокойно: — Стюарт е сключил сделката и току-що й го съобщи.

— Казах ти, че е глупак, нали? Не ти ли го казах? — повтори Феърчайлд и затанцува из стаята. — И на Хариет го казах. Кой ме слуша? Не, не и Хариет. — Завъртя се, грабна от бюрото един молив и го счупи на две. — Тя все едно назначава този идиот и заминава да се скита из джунглата.

— Сега няма смисъл да се връщаш към това — скастри го Кърби. — Трябва да се оправим с резултатите.

— Нямаше да има никакви резултати, ако ме бяха слушали. Инат жена, която се прехласва по красиви лица. Там е цялата работа. — Той замълча, пое дълбоко въздух и скръсти ръце. — Добре — заключи тихо.

— Имаме проблем.

— Папа, това не ти е грешка в твоя бележник.

— Обаче може да се оправи, вероятно с по-малко усилия. Да виждаш някакъв изход?

— Стюарт каза, че документите са готови. И става дума за Майърлинг — добави тя.

— Този стар пират! — Феърчайлд за момент се намръщи и бързо изрита бюрото на Хариет. — Няма изход — заключи той. — Преминаваме към следващата стъпка. Ще ги разменим. — От кимването на Кърби видя, че тя вече бе помислила за това. Бързо проблесна гордост, преди на мястото й да се настани гневът. — За Бога, Стюарт ще си плати, задето ме принуждава да се разделя с тази картина.

— Лесно е да се каже, папа. — Кърби пристъпи напред и се изправи срещу него. — А кой настани Адам в същата стая, където е картината? Как сега ще я измъкнем оттам и после ще внесем копието от галерията, без той да разбере, че е станала размяна? Сигурна съм, ти си забелязал, че Адам не е глупак.

Феърчайлд присви очи, устните му се изкривиха. Той потърка ръце.

— Имам план.

Кърби се тръшна в един фотьойл. Знаеше, че бе прекалено късно за съжаления.

— Ще се обадим на Карти и ще му кажем да занесе картината в моята стая, преди да се върнем.

Той одобри това с кратко кимване.

— Имаш прекрасно криминално мислене, Кърби. Тя не успя да сдържи усмивката си. Паниката вече се изместваше от чувството за приключение.

— Наследственост — заключи просто. — А сега, ето я моята идея… — Сниши глас и започна да обяснява.

— Ще стане — реши баща й миг по-късно.

— Още не се знае. — Звучеше достатъчно приемливо, ала Кърби не подценяваше Адам Хейнс. — Значи, няма какво да се направи, освен да се направи.

— И да се направи добре.

Съгласието й се изрази с небрежно свиване на раменете.

— Адам би трябвало да е прекалено уморен, за да забележи, че Тициан го няма, а след като направя смяната в галерията, ще сложим картината обратно в стаята му. Приспивателните хапчета са единственият начин. — Кърби недоволно се загледа в ръцете си, но знаеше, че няма друг изход. — Не ми харесва да постъпвам така с Адам.

— Просто ще си поспи добре през нощта. — Феърчайлд приседна на облегалката на фотьойла й. — Всички имаме нужда от време на време да си поспим добре през нощта. А сега по-добре да вървим, преди Мелани да е изпратила отряди да ни издирват.

— Ти тръгвай пръв. — Кърби въздъхна дълбоко. — Аз ще се обадя на Карти и ще му кажа да започва.

Тя изчака, докато баща й затвори вратата, после отиде до телефона на бюрото на Хариет. Нямаше нищо против работата, която трябваше да свърши, всъщност я очакваше с нетърпение. Освен частта, свързана с Адам. Нищо не можеше да се направи, напомни си тя и даде кратки указания на Карти.

Сега, помисли, като остави слушалката, бе прекалено късно да се връща назад. Жребият, така да се каже, бе хвърлен. Истината бе, че припряно измислените планове за вечерта щяха да се окажат къде-къде по-интересни от приема.

Поколеба се още за миг и в този момент Стюарт отвори вратата, после тихо я затвори зад себе си.

— Кърби… — Приближи се към нея с полуусмивка. Търпението му бе възнаградено. Най-после я бе намерил насаме. — Трябва да поговорим.

А сега какво, помисли тя с моментна паника. Нямаше ли си достатъчно други проблеми? После си спомни как я бе унижил. Как я бе лъгал. Може би бе по-добре веднъж завинаги да свърши с това.

— Мисля, че при последната си среща си казахме всичко, което имахме да си казваме.

— Не съвсем всичко.

— Многословието ме отегчава — забеляза Кърби. — Но ако настояваш, ще ти кажа това — жалко, че нямаш парите, които да съответстват на външността ти. Грешката ти, Стюарт, е, че не ме накара да те желая, не и по начина, по който ме желаеше ти. — Съзнателно сниши прелъстително глас. Още не му бе върнала. — Ти можеше да ме излъжеш за любовта, ала не и за страстта. Ако се беше съсредоточил върху това, вместо върху алчността, можеше и да имаш шанс. Ти си — продължи тихо — лъжец и мошеник, и макар че това можеше да е интересно разнообразие за кратко време, аз благодаря на Бога, че не успя да сложиш ръце върху мен и върху парите ми.

Преди да бе успяла да се измъкне покрай него, той я сграбчи за ръката.

— По-добре си спомни за навиците на баща ти, преди да хвърляш кал.

Тя сведе поглед към ръката му, после бавно го вдигна отново нагоре. Бе поглед, предназначен да вбесява.

— Ти наистина ли се сравняваш с баща ми? — Гневът й избликна във вид на смях, а смехът й сам по себе си бе обида. — Ти никога няма да имаш неговия стил, Стюарт. Ти си второ качество и винаги ще си останеш второ качество.

Стюарт я удари с опакото на ръката си по лицето — достатъчно силно, за да я накара да залитне. Кърби не издаде нито звук. Когато погледна към него, очите й бяха присвити, много тъмни, много опасно присвити. Болката не означаваше нищо, само че той я бе причинил и тя нямаше как да му върне. Засега.

— Ти потвърждаваш думите ми — каза спокойно и потърка бузата си. — Второ качество.

Искаше му се отново да я удари, но той сви ръцете си в юмруци. Имаше нужда от нея, поне за момента.

— Аз приключих с игрите, Кърби. Искам Рембранд.

— Бих вдигнала нож срещу него, преди да видя как папа ти го дава. Ти си извън класата си, Стюарт. — Тя не се и опита да се бори, когато той я стисна за раменете.

— Два дни, Кърби. Кажи на стареца, че има два дни, иначе ти ще си тази, която ще плати.

— Заплахите и физическото насилие са единственото ти оръжие. — Изведнъж, с повече усилия, отколкото му позволяваше да види, тя превърна гнева си в ледена студенина. — Аз имам свои собствени оръжия, Стюарт, безкрайно по-ефикасни. А ако аз реша да бъда гадна, ти нямаш финеса да се справиш с мен. — Не откъсваше очи от него и не помръдваше. Той можеше да я проклина, ала разбираше кога му говорят истината. — Ти си змия, Стюарт — добави Кърби тихо. — Не можеш дълго да стоиш изправен, твоята съдба е да пълзиш по корем. Това, че си по-силен от мен, е само временно предимство.

— Много временно — потвърди Адам и затвори вратата зад гърба си. Гласът му бе не по-малко леден, отколкото на Кърби. — Махни си ръцете от нея.

Тя почувства как пръстите на Стюарт върху раменете й се отпускат. Той се мъчеше да се овладее. Внимателно намести вратовръзката си.

— Запомни какво ти казах, Кърби. Може да се окаже важно за теб.

— Помниш ли как е описал Байрон женското отмъщение? — възрази тя и разтърка ръката си. — Като скок на тигър, смъртоносно, бързо и съкрушително. — Отпусна ръце. — Това може да бъде важно за теб. — Обърна се, отиде до прозореца и се загледа в нищото.

Адам държеше ръката си на дръжката, докато Стюарт се приближи до вратата.

— Ако още един път я докоснеш, ще си имаш работа с мен. — Бавно натисна дръжката и отвори вратата. — Запомни това добре.

Звуците от приема долетяха в стаята и отново отмряха, когато той затвори зад гърба на Стюарт.

— Е — подзе Адам, като се бореше със собствения си гняв, — сигурно трябва да съм благодарен, че и аз нямам някоя бивша годеница, която да се мотае наоколо. — Бе чул достатъчно, за да разбере, че в дъното на всичко бе Рембранд, ала си замълча и отиде при нея. — Той е един пропаднал нещастник, а ти си страхотна. Повечето жени биха започнали да плачат или да се молят, а ти му хвърляше в лицето обиди.

— Не обичам да се моля — обясни Кърби колкото можеше безгрижно. — А Стюарт никога не би ме докарал дотам, че да се разплача.

— Но ти трепериш — промълви Адам, като сложи ръце на раменете й.

— От гняв. — Тя пое дълбоко въздух и бавно издиша. Не искаше да проявява слабост пред когото и да било. — Благодарна съм ти за рицарския жест.

Той се засмя и я целуна по върха на главата.

— Винаги на твоите услуги. Защо да не… — Обърна я към себе си и замълча. Отпечатъкът от ръката на Стюарт бе избледнял, ала още се забелязваше. Адам докосна леко бузата й. Очите му бяха студени. По-студени и по-опасни, отколкото някога ги бе виждала. Без да каже дума, той се обърна и тръгна към вратата.

— Не! — За нея не бе характерно да изпитва отчаяние, но сега го изпитваше. Сграбчи Адам за ръката. — Не, Адам, недей. Не се намесвай. — Той се освободи от нея, ала Кърби изтича до вратата и опря гръб на нея. Сълзите, които бе успяла да овладее със Стюарт, сега изпълниха очите й. — Моля те, достатъчно неща ми тежат на съвестта и без да те въвличам в това. Аз живея живота си както ми харесва и това, което получавам, си е мое лично дело.

Искаше му се да я избута настрани и да пробие тълпата навън, докато стигне до Стюарт. Искаше му се, повече, отколкото някога нещо му се бе искало, да усети миризмата на кръвта на другия мъж. Но Кърби стоеше пред него, малка и нежна, със сълзи в очите. А тя бе жена, която не се разплакваше лесно.

— Добре. — Адам избърса една сълза от бузата й и се закле в нея. Преди всичко да свърши, наистина щеше да помирише кръвта на Стюарт Хилър. — Ти само отлагаш неизбежното.

Кърби с облекчение затвори за момент очи. Когато отново ги отвори, те бяха още влажни, ала вече не отчаяни.

— Не вярвам в неизбежното. — Хвана ръката му, притисна я към бузата си и я задържа там, докато усети как напрежението се оттича и от двамата. — Сигурно си дошъл тук да видиш моя портрет. Тук е, над бюрото. — Посочи с ръка, но Адам не откъсваше очи от нея.

— Ще трябва да го разгледам внимателно, а в момента съм насочил цялото си внимание към оригинала. — Привлече я към себе си и просто я прегърна. Това бе, макар че и двамата не го знаеха, най-прекрасният жест на подкрепа. Тя облегна глава на рамото му и помисли за спокойствие, помисли за плановете, които вече бе задействала.

— Извинявай, Адам.

Той докосна устни до косите й.

— За какво?

— Не мога да ти кажа. — Обви ръце около кръста му и се вкопчи в него, както не се бе вкопчвала в никого. — Обаче извинявай.

 

 

Пътуването на връщане от имението на Мерик бе по-спокойно от отиването. Караше Адам, а Кърби седеше до него. При други обстоятелства той би отдал мълчаливостта й на сцената с Хилър. Ала си спомняше реакцията й при споменаването за продажбата на Тициан.

Какво ли ставаше в пъстрите й като калейдоскоп мисли? И как щеше да го научи? Ще кара направо, реши Адам и за момент помисли, че бе жалко да се пропилява лунната светлина.

— Тициан, който е продаден… — започна той, като се престори, че не видя как Кърби подскочи сепнато. — Хариет отдавна ли го има?

— Тициан… — Тя сплете ръце в скута си. — О, от много години. Твоята госпожа Бърмингам има фигура като кифла, не мислиш ли?

— Тя не е моята госпожа Бърмингам. — Нова игра, заключи Адам и се облегна на седалката. — Колко жалко, че са го продали, преди да мога да го видя. Аз съм голям любител на Тициан. Картината в моята стая е изключителна.

Кърби издаде звук, който можеше да бъде и нервен смях.

— Онази в галерията е също толкова изключителна. А, ето че си стигнахме. Остави колата отпред, Карти ще има грижата. — Изпита наполовина облекчение, наполовина раздразнение, че следващите стъпки вече бяха пуснати в действие. — Надявам се, нямаш нищо против, че се прибрахме рано. Ето го и папа — добави тя, като слезе от колата. — Изглежда не са се разбрали с Хариет. Какво ще кажеш да пийнем по нещо преди лягане? — Тръгна по стълбите, без да чака съгласието му.

Адам я последва със съзнанието, че ще го въвлекат в някакъв набързо скроен план. Всичко е подготвено, помисли той, като видя как баща й ги чака на вратата с ведра усмивка.

— Прекалено много хора — оповести Феърчайлд. — Много повече предпочитам малките събирания. Хайде да пийнем по нещо и да поклюкарстваме.

И не изглеждай толкова дяволски разтревожен, помисли Кърби и едва не му се намръщи.

— Ще отида да кажа на Карти да прибере ролса и моята кола. — Но се поколеба, когато мъжете тръгнаха към гостната. Адам улови нерешителността в очите й, преди баща й да закудкудяка и да започне да го тупа по гърба.

— Не бързай да се връщаш — посъветва я Феърчайлд. — За момента съм се наситил на жени.

— Колко мило. — Иронията и силата се бяха върнали в гласа й. — Тогава ще отида да изям лимоновия сладкиш на Тюлип. Всичкия — подчерта тя и тръгна.

Феърчайлд със съжаление помисли за среднощната си закуска.

— Хлапе — измърмори той. — Е, ние вместо това ще пийнем уиски.

Адам небрежно пъхна ръце в джобовете си. Наблюдаваше всяко движение на Феърчайлд.

— Успях да видя портрета на Кърби в библиотеката на Хариет. Великолепен е.

— Един от най-добрите ми, след като самият аз го казвам. — Феърчайлд вдигна бутилката с „Шивас ригъл“. — Знаеш ли, Хариет обича моето хлапе. — С ловко движение измъкна от джоба си две хапчета и ги пусна в уискито.

При нормални обстоятелства Адам нямаше да забележи. Сръчни ръце, помисли той, заинтригуван и развеселен. Много бързи, много подвижни. Очевидно искаха да го извадят от играта. Щеше да бъде предизвикателство да премери силите си и с двамата. С усмивка пое чашата и се обърна към пейзажа на Коро отзад.

— Начинът на Коро да представя светлината — започна Адам и отпи малка глътка. — Дава на всяка от работите му такава дълбока перспектива.

Никаква тактика нямаше да проработи по-добре. Феърчайлд с готовност се включи:

— Имам слабост към Коро. Толкова е фин в детайлите, без да е претрупан и без да засенчва общия рисунък. Ето, листата… — Той остави питието си да посочи. Докато лекцията продължаваше, Адам остави своята чаша, взе чашата на Феърчайлд и се наслади на уискито.

Горе Кърби откри, че Тициан бе вече увит в плътна хартия.

— Благословен да си, Карти — прошепна тя, погледна часовника си и изчака пет минути, преди да вземе картината и да излезе от стаята. Тихо се спусна по задното стълбище и излезе навън, където я чакаше колата й.

Адам в гостната гледаше Феърчайлд, който дремеше в ъгъла на дивана и сумтеше. Реши, че поне може да разположи своя домакин по-удобно и понечи да вдигне краката му. Спря го звукът от мотор на кола. Стигна до прозореца тъкмо навреме, за да види как Кърби се засилва по алеята.

— Ще си имаш компания — обеща й той и малко по-късно бе зад кормилото на ролса.

Опиянението от скоростта засилваше усещането на Кърби за приключение. Тя караше по инстинкт, съсредоточена върху задачата си тази вечер. Това облекчаваше чувството й за вина към Адам. Малко.

На петстотин метра преди галерията спря и паркира колата отстрани на пътя. Благодарна, че картината бе сравнително малка, макар че рамката тежеше доста, Кърби я нарами и тръгна. Токчетата й отекваха по асфалта.

Облаците се събраха пред луната, затъмниха я, после отново я освободиха. С развяваща се пелерина Кърби влезе под прикритието на дърветата, обграждащи галерията. Светлината бе приглушена, само сенки и тайни. Високо над нея се разнесе глухият стон на кукумявка. Тя отметна косите си назад и се разсмя.

— Идеално — реши накрая. — Всичко, което ни трябва, са гръмотевици и светкавици. Да се спотайвам между дърветата в отчаяна мисия, обкръжена от звуците на нощта. — Намести пакета в ръцете си и продължи напред. — Какво ли не прави човек за хората, които обича.

Между дърветата се виждаха солидните червени тухлени стени на галерията. Върху тях косо падаха лунните лъчи. Почти стигнах, помисли Кърби и погледна часовника си. След един час щеше да се е върнала у дома… И може би, в края на краищата, да изяде лимоновия сладкиш.

Една ръка се стовари тежко върху рамото й. Тя рязко се извъртя и пелерината й се развя като крило около нея. Пълни кофи с кръв! Пред нея стоеше Адам.

— На разходка ли си излязла?

— О, здрасти, Адам. — След като не можеше да изчезне, трябваше да се изправи лице в лице с него. Опита да изобрази приятелска усмивка. — Какво правиш тук?

— Следя те.

— Много ласкателно. Но папа не те ли развличаше?

— Той задрема.

Кърби за момент се вторачи в него, после въздъхна. Усмихна се накриво.

— Сигурно си го е заслужавал. Надявам се, че си го настанил удобно.

— Достатъчно. А сега, какво има в този пакет? Макар да знаеше, че бе безсмислено, тя изпърха с мигли.

— Какъв пакет?

Адам потупа с пръст по хартията.

— О, този ли пакет? Просто трябва да свърша една дреболия. Става късно, не е ли време да се връщаш?

— Не се и надявай.

— Да-а. — Кърби размърда рамене. — И аз така си мислех.

— Какво има в пакета, Кърби, и какво имаш намерение да правиш с него?

— Добре. — Тя пъхна картината в ръцете му, защото нейните започваха да се уморяват. Когато съдбата ти поднесе лимон, направи си от него лимонада. — Предполагам, че заслужаваш обяснение, а и ти няма да си тръгнеш, без да го получиш. Ще трябва да се задоволиш със съкратената версия, вече съм изостанала от графика. — Сложи ръка върху пакета, който той държеше. — Това е женският портрет на Тициан и аз смятам да го сложа в галерията.

Адам вдигна вежди. Нямаше нужда Кърби да му казва, че държи в ръцете си картина.

— Бях останал с впечатлението, че женският портрет на Тициан е в галерията.

— Не… — Ако можеше да й дойде наум някаква лъжа, полуистина, измислица, щеше да я каже. Ала можеше да й дойде наум само истината.

— Това е Тициан — съобщи тя и кимна към пакета. — Картината в галерията е Феърчайлд.

Той остави мълчанието да увисне за момент, докато лунната светлина се просмукваше върху лицето й. Кърби приличаше на ангел… Или на вещица.

— Баща ти е фалшифицирал Тициан и го е подхвърлил на галерията като оригинал?

— В никакъв случай! — Възмущението й бе съвсем непресторено. Тя го овладя и се опита да говори спокойно: — Няма да ти кажа нищо повече, ако обиждаш баща ми.

— Не знам какво ми стана.

— Добре тогава. — Кърби се облегна на едно дърво. — Може би трябва да започна отначало.

— Добра идея.

— Преди години папа и Хариет бяха на почивка в Европа. Попаднали на Тициан и всеки от тях се кълне, че го видял пръв. Никой не отстъпвал, а би било престъпление да оставят картината да им се изплъзне от ръцете. Стигнали до компромис. — Тя посочи към пакета. — Двамата платили по половината, а папа нарисувал копие. Сменят си оригинала на всеки шест месеца, нали разбираш. Условието е никой от тях да не претендира за собственост. Хариет държеше своята картина в галерията си, без да я включва в списъка на частната си колекция, папа я държеше в стаята за гости.

Адам се замисли за момент.

— Това е прекалено ненормално, за да си си го измислила.

— Разбира се, че не съм си го измислила — нацупи се Кърби. — Не ми ли вярваш?

— Не. Ще трябва да ми обясниш още много неща, когато се върнем.

Може би, помисли тя. А може би не.

— А сега как точно смяташ да влезеш в галерията?

— С ключовете на Хариет.

— Тя ти е дала своите ключове?

Кърби въздъхна нетърпеливо.

— Внимавай добре, Адам. Хариет е бясна, че Стюарт е продал картината, но докато не провери документите, няма начин да разбере колко обвързваща е продажбата. Засега нещата не изглеждат добре, а ние не можем да си позволим риска картината да се подложи на изследване… Тоест, картината на баща ми. Ако изследването е достатъчно подробно, то може да докаже, че тази картина не е от шестнадесети век.

— Хариет знае ли, че в галерията й е окачен фалшификат?

— Репродукция, Адам.

— А има ли други… репродукции в галерия „Мерик“?

Тя го изгледа студено.

— Опитвам се да не се нервирам. Всичките картини на Хариет са автентични, както е автентична и нейната половина на Тициан.

— Защо не я смени самата тя?

— Защото… — започна Кърби и погледна часовника си. Времето се изнизваше. — Не само че за нея щеше да е трудно да изчезне от приема рано като нас, ами изобщо щеше да е неудобно. Нощният пазач можеше да съобщи на Стюарт, че тя е пристигнала посред нощ в галерията и е носила някакъв пакет. Той може да събере две и две. Да, дори той може.

— Е, и какво ще каже нощният пазач, когато Кърби Феърчайлд пристигне посред нощ в галерията?

— Просто няма да ни види. — Усмивката й бе бърза и много, много самодоволна.

— Нас ли?

— След като си тук… — Тя му се усмихна отново, съвсем искрено. — Казах ти всичко, а ти като един кавалер ще ми помогнеш да направя размяната. Ще трябва да работим бързо. Ако ни хванат, просто ще отричаме. Ти няма нужда да правиш нищо, аз ще се оправя.

— Ти ще се оправиш. — Адам кимна към носещите се по небето облаци. — Сега вече всички можем да спим спокойно. Едно условие. — Той я спря, преди да бе успяла да каже нещо. — Когато свършим, ако не сме в затвора или в болницата, искам да знам всичко. Ако попаднем в затвора, ще те убия колкото мога по-бавно.

— Това са две условия — измърмори Кърби. — Но става.

Гледаха се. Единият се чудеше колко ще трябва да се разкрие, другият — колко ще може да се разбере. И двамата намираха лъжата неприятна.

— Да свършваме. — Адам й направи знак да тръгне първа.

Тя прекоси тревата и се насочи направо към главния вход. От дълбокия джоб на пелерината си извади ключовете.

— Тези два изключват алармата — обясни Кърби, докато въртеше ключовете в серия от ключалки. — А тези отключват вратата. — Усмихна се на тихото прещракване на механизма. Обърна се и се вгледа в Адам, който стоеше зад нея в елегантния си вечерен костюм. — Толкова съм доволна, че сме облечени подходящо.

— Струва ми се правилно да си облечен официално, когато проникваш в известна институция.

— Вярно е. — Тя пусна ключовете в джоба си. — А ние двамата наистина сме страхотна двойка. Тициан е окачен в западната зала на втория етаж. Пазачът има една малка стаичка отзад, тук на първия етаж. Предполагам, че пие черно кафе с ром и чете порнографски списания. Аз на негово място бих правила така. Би трябвало да обикаля на всеки час, макар че няма начин човек да е сигурен дали е съвестен.

— А ако обикаля, по кое време го прави?

— На кръгъл час… Което значи, че ни остават двадесет минути. — Кърби погледна часовника си и сви рамене. — Това е достатъчно, макар че, ако не ме беше разпитвал за подробности, щяхме да имаме повече време. Не се мръщи — добави тя, притисна пръст към устните си и се провря през вратата.

От дълбините на джобовете й се появи едно фенерче. Тръгнаха след тесния лъч по килима. Заедно изкачиха стълбите.

Кърби очевидно познаваше галерията добре. Движеше се в тъмнината, без да се колебае, зави по коридора и, без да забавя крачка, тръгна напред. Пелерината й се развяваше край нея. Влезе в една стая и мълчаливо обходи с фенерчето картините, докато се спря върху портрета от Тициан, който висеше в стаята на Адам.

— Ето — прошепна тя, докато светлината сияеше върху златистите коси, увековечени от Тициан. Не бе достатъчно светло, за да се оцени качеството, ала Адам си обеща, че ще го стори малко по-късно. — Не е възможно да се различат… Дори за експерт. — Кърби знаеше за какво мисли той. — Хариет е всепризнат авторитет, а и тя не може. Не съм сигурна дали изследванията не биха обявили картината за автентична. Папа знае как да обработва боите. — Приближи се, така че фенерчето й освети цялата картина. — Папа е сложил червено кръгче на гърба на рамката на копието, така че да могат да се различават. Сега аз ще взема пакета — заяви енергично, — а ти свали портрета. — Коленичи и започна да разопакова картината, която бяха донесли. — Радвам се, че се оказа наблизо — промълви Кърби. — Когато се стигне до сваляне и окачване, височината ти ще се окаже предимство.

Адам спря с фалшификата в ръце. За момента щеше да е прекалено шумно да я удуши. Но по-късно…

— Дай тогава. — Мълчаливо си размениха картините. Той окачи своята на стената, докато тя опакова другата. След като завърза канапа, Кърби отново обходи стената с фенерчето.

— Малко е наклонена. Наведи я малко по-наляво.

— Слушай, аз… — започна Адам и изведнъж спря, като чу едва доловимото подсвиркване.

— Подранил е! — прошепна тя и грабна картината. — Кой в днешно време очаква изпълнителност от наемните работници?

С едно бързо движение Адам залепи жената, картината и себе си към стената. Кърби, озовала се здраво притисната и полузадушена, едва се сдържаше да не прихне. Ала бе сигурна, че това би ядосало Адам, затова затаи дъх и преглътна.

Подсвиркването стана по-силно.

Тя си представи как пазачът върви по коридора и от време на време спира, да са светне тук-там с фенерчето си. Надяваше се, заради душевното спокойствие на пазача и характера на Адам, че огледът бе повърхностен.

Адам я усети как трепери и я притисна по-силно. По някакъв начин щеше да успее да я защити. Бе забравил, че всъщност Кърби го бе забъркала в цялата тази каша. Сега единствената му мисъл бе да я измъкне.

Един лъч светлина мина покрай вратата. Подсвиркването се чуваше съвсем близо. Кърби трепереше като лист. Светлината затанцува из стаята и в широка дъга описа стените. Адам се напрегна. Знаеше, че да ги открият бе въпрос на сантиметри. Светлината спря за момент и се върна обратно по пътя си. После настана тъмнина.

Не помръднаха, макар че на Кърби много й се искаше, тъй като рамката се забиваше болезнено в гърба й. Чакаха, неподвижни и тихи, докато подсвиркването вече не се чуваше.

Тъй като треперенето й се бе превърнало в конвулсивни тикове, Адам я отдръпна и й прошепна успокоително:

— Всичко е наред. Отиде си.

— Ти беше чудесен. — Тя затисна уста, за да заглуши нервния си смях. — Не си ли мислил някога влизането с взлом да ти стане хоби?

Той пъхна картината под мишница и здраво я хвана за ръката. Като му дойдеше времето, щеше да й се отплати за това.

— Да вървим.

— Добре, след като очевидно моментът не е подходящ да те разведа из галерията. Жалко, в съседната стая има някои отлични гравюри и един наистина прекрасен натюрморт, нарисуван от папа.

— Под неговото име ли?

— Слушай, Адам… — Спряха на площадката на стълбите, за да проверят дали е чисто. — Това е гадно.

Не говориха, докато не се скриха между дърветата. Тогава Адам се обърна към нея:

— Аз ще взема картината и ще те следвам. Ако вдигнеш над осемдесет, ще те убия.

Когато стигнаха до колите, Кърби спря и го стъписа, като се обърна към него с внезапно сериозни очи:

— Благодаря ти за всичко, Адам. Надявам се, че не си мислиш прекалено лоши неща за нас. За мен това има значение.

Той прокара пръст по бузата й.

— Още не съм решил какво да мисля за вас.

Ъгълчетата на устните й трепнаха.

— Тогава всичко е наред. Не бързай да решаваш.

— Качвай се и потегляй — заповяда й Адам, преди да бе забравил какво трябваше да се разреши. Тя умееше да кара мъжете да забравят много неща. Прекалено много неща.

Пътуването на връщане им отне почти два пъти повече време, тъй като Кърби караше доста под разрешената скорост. Тя отново остави поршето отпред. Знаеше, че Карти ще се погрижи за подробностите. Щом влезе в къщата, се насочи направо към хола.

— Е — реши Кърби, като погледна баща си, — май му е удобно, обаче все пак ще го поопъна.

Адам се облегна на рамката на вратата и я изчака да разположи баща си. Тя разхлаби вратовръзката му, свали му обувките, зави го с пелерината си и целуна оплешивяващата му глава.

— Папа — прошепна тихичко, — надхитрили са те.

— Ще поговорим горе, Кърби. Веднага.

Тя се изправи и го възнагради с един дълъг мек поглед.

— След като ме молиш толкова мило. — Взе от бара бутилка коняк и две чаши. — Можем да си доставим и някои удоволствия по време на инквизицията. — Провря се край него и пое по стълбите.