Нора Робъртс
Картината (6)

Шеста глава

— Хайде да се поразходим — предложи Кърби, когато следобедът превали, а Феърчайлд продължаваше да не помръдва от ателието си. Нямаше и да помръдне, тя знаеше, преди Ван Гог да е довършен до най-малките подробности. Трябваше за малко да се измъкне и да забрави за любимите занимания на баща си, иначе щеше да се побърка.

— Вали — възрази Адам, който, без да бърза, допиваше кафето си.

— Каза го вече. — Кърби бутна настрани своята чаша и стана. — Добре тогава, ще кажа на Карти да ти донесе халат и една хубава чаша чай.

— Това психологическа атака ли е?

— Подейства ли ти?

— Ще си взема якето. — Той излезе от стаята, без да обръща внимание на смеха й.

Навън продължаваше да ръми. От листата капеше. Тънките пръсти на мъглата се извиваха над земята. Адам се свиваше в якето си и мислеше, че това бе отвратително време за разходки. Тя крачеше до него, вдигнала лице към небето.

Бе възнамерявал да прекара следобеда в рисуване, ала може би така бе по-добре. Ако трябваше да я улови с цветове и замах на четката, трябваше да я опознае по-добре. Това не бе лека задача, помисли той, но странно привлекателна.

Въздухът бе натежал от мириса на есен, небето бе мрачно. За пръв път, откак я срещна, Адам почувства спокойствието на Кърби. Вървяха мълчаливо, а дъждът се сипеше над тях.

Тя бе доволна. С изненада го установи, защото толкова рядко изпитваше това чувство. Вплела ръка в неговата, бе доволна да върви, докато в краката им се стелеше мъгла, а върху главите им се сипеше дребният студен дъждец. Бе доволна от дъжда, от студа и от намръщеното небе. По-късно щеше да дойде времето за бумтящия огън и топлото бренди.

— Адам, виждаш ли онази леха с божурите?

— М-м-м?

— Божурите, искам да откъсна няколко. Ти трябва да ме пазиш.

— От какво да те пазя? — Той отметна мократа коса от очите си.

— От Джейми, разбира се. Той не дава никой да му пипа цветята.

— Това са твои цветя.

— Не, на Джейми са.

— Той работи за теб.

— Какво общо има това? — Кърби сложи ръка на рамото му и се огледа. — Ако ме хване, ще се ядоса и няма да ми остави никакви листа. Ще бъда бърза, правила съм го и друг път.

— Но ако ти…

— Няма време за спорове. Сега, ще наблюдаваш онзи прозорец там. Джейми сигурно е в кухнята и си пие кафето с Тюлип. Като го видиш, дай ми сигнал.

Дали се съгласи с нея, защото така бе по-лесно, или защото се поддаваше на настроението й, Адам не бе сигурен. Ала отиде до прозореца и надзърна вътре. Джейми седеше до една голяма кръгла маса, стиснал в мършавите си ръце чаша кафе. Адам се обърна и й кимна.

Кърби се втурна като светкавица към лехата и започна да къса стъблата. Косата й, тъмна и мокра, падна като завеса пред лицето. Ръцете й бяха пълни с есенни цветя. Трябваше да бъде нарисувана и така, помисли Адам. В мъглата, с ръце, пълни с цветя. Може би щеше да успее да улови в портрета тези странни проблясъци на невинност.

Разсеяно погледна към прозореца и с нелепа паника видя как Джейми става от масата и се насочва към кухненската врата. Забравил всяка логика, Адам се втурна към Кърби.

— Идва!

Тя изненадващо бързо изскочи от лехата и продължи да върви. Макар че тичаше с всички сили, той успя да я настигне едва след като бяха завили зад ъгъла на къщата. Задъхана, заливаща се от смях, Кърби се хвърли върху него.

— Успяхме!

— За една бройка — съгласи се Адам. И неговото сърце се блъскаше в гърдите. От тичането? Може би. И той бе задъхан. От играта? Вероятно. Бяха мокри, бяха близо един до друг и мъглата ги обгръщаше. Изглежда вече нямаше избор.

Без да откъсва очи от нея, Адам отметна мокрите кичури от лицето й. Страните й бяха студени, мокри и гладки. Но устните й, когато се спусна към тях, бяха топли и чакащи.

Не го бе планирала по този начин. Ако имаше време да помисли, щеше да каже, че не го иска по този начин. Тя не искаше да бъде слаба. Не искаше съзнанието й да е замъглено. Изглежда вече нямаше избор.

Той вкусваше дъжда върху нея, свеж и невинен. Долавяше острия аромат на цветята, притиснати между тях. Не можеше да задържи дланите си върху косите й, меки и натежали от влагата. Искаше я по-близо. Искаше я цялата, ала не по начина, по който я бе поискал отначало, а по всякакъв начин. Това вече не бе простото желание на един мъж към една жена, а неговото желание към нея. Изключително, безапелационно, невъзможно.

Кърби бе искала да се влюби, но както тя иска, когато тя иска. Не се предполагаше това да се случи със светкавици и гръмотевици, които я оставяха разтреперена. Не се предполагаше да се случи без позволение. Потресена, Кърби се отдръпна. Това нямаше да се случи, преди да е готова. Толкова. Нервите й отново бяха пред скъсване, ала тя се усмихна:

— Май успяхме да ги смачкаме. — Когато Адам понечи да я привлече обратно към себе си, Кърби пъхна цветята в ръцете му. — За теб са.

— За мен? — Той погледна към божурите, които държаха между тях.

— Да, не обичаш ли цветя?

— Обичам цветя — измърмори Адам и усети, че без да иска, се бе развълнувал от подаръка не по-малко, отколкото от целувката. — Май никой досега не ми е давал цветя.

— Така ли? — Тя го изгледа замислено. През всичките тези години бе подарявала купища цветя, орхидеи, лилии, рози, още рози, докато бяха започнали да не значат почти нищо. Бавно се усмихна и вдигна ръка към гърдите му. — Ако знаех, щях да ти набера още.

Зад тях се отвори един прозорец.

— Нямате ли си друга работа, че седите да се целувате на дъжда? — поинтересува се сърдито Феърчайлд. — Ако искате да се гушкате, влизайте вътре. Не понасям кихане и подсмърчане! — Прозорецът с трясък се затвори.

— Ужасно си мокър — изкоментира Кърби, сякаш не бе забелязала непреставащия дъжд. Хвана го за ръката и тръгнаха заедно към вратата, която се отвори пред тях от винаги чакащия Карти.

— Благодаря. — Кърби свали просмуканото си с вода яке. — Ще ни трябва една ваза за цветята, Карти. Те са за стаята на господин Хейнс. Внимавай Джейми да не те види, а?

— Естествено, госпожице. — Карти взе подгизналите якета и капещите цветя и тръгна по коридора.

— Къде сте го намерили? — зачуди се Адам на глас. — Той е невероятен.

— Карти ли? — Тя изтръска главата си като мокро куче. — Папа го доведе от Англия. Мисля, че е бил шпионин, а може би е самохвалко. Във всеки случай, явно е видял какво ли не.

— Е, деца, добре ли се позабавлявахте? — Феърчайлд изскочи от гостната, усмихнат самодоволно. Бе с изпоцапана с бои престилка. — Работата ми е завършена и сега съм свободен да отдам цялото си внимание на скулптурата. Време е да се обадя на Виктор Алварес — измърмори той. — Достатъчно го оставих да се мотае.

— Ще се помотае до след кафето, папа. — Кърби изпрати на баща си един бърз предупредителен поглед, който Адам би пропуснал, ако не я наблюдаваше толкова внимателно. — Покани Адам в гостната, а аз ще се погрижа.

Тя го занимава до края на деня. Нарочно, сети се Адам. Ставаше нещо, което Кърби не искаше той да усети. По време на вечерята тя отново бе идеалната домакиня. Докато пиеха кафе с бренди, го забавляваше със задълбочена дискусия върху бароковото изкуство. Макар че без никакви усилия поддържаше разговора и бе чаровна, Адам бе сигурен, че за това си имаше скрита причина. Още едно нещо, което трябваше да открие.

Не би могла да постави сцената по-добре, мислеше той. Тиха стая, пращящ огън, интелигентен разговор. И наблюдаваше баща си като сокол.

Когато влезе Монтик, сцената се промени. Мърлявото кученце отново скочи на коленете на Адам и се настани в скута му.

— Как, по дяволите, е влязъл тук? — ядоса се Феърчайлд.

— Адам го насърчава — заяви Кърби и отпи от брендито си. — Ние не можем да се смятаме за отговорни.

— Не бих казал. — Феърчайлд изгледа със стоманен поглед и Адам, и Монтик. — А ако онова… Онова създание отново заплаши със съд, Адам ще трябва сам да си наеме адвокат. Аз нямам намерение да се забърквам в дела, особено когато имам моя си работа със сеньор Алварес. Кое време е в Бразилия?

— Някое време — измърмори Кърби.

— Веднага ще му се обадя и ще приключа с тази работа, преди да са ни затрупали с повиквателни.

Адам остави брендито си и почеса Монтик зад ушите.

— Вие двамата нали не очаквате сериозно да повярвам, че се страхувате да не ви осъди една котка?

Кърби прокара пръст по ръба на чашата си.

— Едва ли има смисъл да му разкажем какво стана миналата година, когато се опитахме да я изселим.

— Не! — Феърчайлд скочи и се втурна към вратата.

— Не искам да говоря за това. Не искам да си го спомням. Отивам да звънна в Бразилия.

— Ах, Адам… — въздъхна Кърби и многозначително погледна към вратата.

Адам нямаше нужда да се обръща, за да разбере, че влиза Изабел.

— Няма да се уплаша от една котка.

— Много смело от твоя страна, сигурна съм. — Тя допи брендито си и стана. — Както съм сигурна и че ще разбереш, ако те оставя на твоята смелост. Аз наистина трябва да си подредя гардероба.

За втори път този ден Адам се оказа насаме с едно куче и една котка.

Половин час по-късно, след като бе загубил състезанието по гледане с Изабел, той заключи вратата си и се свърза с Макинтайър. С кратки, сбити фрази, които Макинтайър винаги бе одобрявал, му разказа разговора, който бе подслушал през нощта.

— Връзва се — заяви той. Адам почти го виждаше как потрива ръце. — Доста неща си научил за толкова кратко време. Проверката на Хилър показва, че той живее от заеми и репутация, но и двете вече са на изчерпване. Нямаш ли представа къде я крие Феърчайлд?

— Изненадан съм, че не я е окачил на видно място. — Адам запали цигара и погледна към картината на Тициан на отсрещната стена. — Би било напълно в негов стил. На два пъти спомена някой си Виктор Алварес от Бразилия. Пече се някаква сделка.

— Ще видя какво мога да изровя. Може би ще продава Рембранд.

— Той едва ли има нужда от пари.

— На някои хора никога не им е достатъчно.

— Да-а. — Ала не се връзваше. Просто не се връзваше. — Ще ти се обадя по-късно.

Адам се замисли, но за малко. Колкото по-бързо стигнеше до нещо действително, толкова по-бързо щеше да се освободи. Отвори плочата и се зае за работа.

 

 

Сутринта Кърби позира на Адам повече от два часа, без ни най-малко да възразява. Ако си мислеше, че услужливостта и лъчезарното й настроение бяха специално предназначени да го объркат, бе абсолютно прав. Освен това го държеше зает, докато баща й уреждаше последните подробности по изнасянето на Ван Гог.

Предишната нощ Адам бе работил до след полунощ, ала не бе открил нищо. Където и да бе заврял Феърчайлд картината, бе я скрил добре. Претърсването на третия етаж бе почти завършено. Време бе да се погледне другаде.

„Скрит с уважение и любов“, спомни си Адам. Най-вероятно това изключваше тъмницата и тавана. Имаше шанс да се наложи да им отдели известно време, но засега смяташе първо да се съсредоточи върху основната част на къщата. Главната му цел щяха да са личните стаи на Феърчайлд, ала още не бе решил кога и как ще се справи с тях.

След като сеансът свърши и Кърби се зае със собствената си работа, Адам започна да се върти из първия етаж. Никой не го питаше какво прави там. Той бе гост и му имаха доверие. Предполагаше се да е така, напомни си Адам, когато се почувства неудобно. Една от причините Макинтайър да го привлече към тази работа бе, че щеше да има лесен достъп до Феърчайлдови и до къщата. Като обществено положение и като професия той бе един от тях. Те нямаха причина да подозират един добре възпитан преуспял художник, когото са поканили в своя дом. И колкото повече Адам се опитваше да оправдае действията си, толкова повече го разяждаше чувството на вина.

Достатъчно, каза си той, загледан в притъмняващото небе. Стигаше му за един ден. Време бе да се качи горе и да се преоблече за приема на Мелани Бърджис. Там щеше да се запознае със Стюарт Хилър и Хариет Мерик. Там нямаше емоционална обвързаност, която да го кара да се чувства като шпионин и крадец. Изруга се наум и пое по стълбите.

— Извинете ме, господин Хейнс… — Адам нетърпеливо се обърна и видя Тюлип. — Нагоре ли отивате?

— Да. — Той се отмести да й направи път.

— Тогава занесете й това и я накарайте да го изпие. — Тюлип пъхна в ръката му висока стъклена чаша с млечнобяла течност. — Всичкото — добави строго и се заклатушка към кухнята.

Откъде бяха намерили прислужниците си, помисли Адам и намръщено погледна към чашата в ръката си. И защо, за Бога, бе позволил на една от тях да му нарежда? „Когато си в Рим, прави като римляните“, каза си той и отново пое по стълбите.

Под „нея“ Тюлип очевидно разбираше Кърби. Адам почука на вратата й и подуши със съмнение течността.

— Можеш да го донесеш — разнесе се гласът й отвътре. — Обаче няма да го изпия. Заплашвай ме колкото си искаш.

Добре, реши той и отвори. Спалнята бе празна, но Адам долавяше аромата й.

— Бъди колкото можеш гадна — подкани Кърби. — Можеш да ме плашиш с приказки за стомашни разстройства и недостиг на витамини. Аз съм здрава като бик.

Топлият зноен аромат го обливаше. С чашата в ръка той влезе и се насочи към банята, откъдето излизаше пара, уханна и влажна като дъждовна гора. Кърби, вдигнала косата на върха на главата си, се бе излегнала в огромна вана. Над нея се спускаха висящи растения, зелени и влажни. Повърхността бе покрита с бяла пяна.

— Значи е изпратила теб, така ли? — Без да се смущава, тя продължаваше да търка рамото си с една голяма гъба. Пяната, реши Кърби, я покриваше по-благопристойно, отколкото облеклата на повечето жени на приема довечера. — Е, влез тогава и стига си се мръщил. Няма да те карам да ми изтриеш гърба.

Адам помисли за Клеопатра на нейния кораб. Колко ли още мъже е побърквала, освен Цезар и Антоний? Погледна към високата огледална стена зад умивалника. Бе замъглена от парата, която се вдигаше от ваната.

— Знаеш ли какво е това? — попита тя и взе сапуна. Сапунът бе светлорозов и оставаше тънка пяна по кожата й. — Това е една отвратителна на вкус смеска, която Тюлип периодично се опитва да ме насили да изпия. — Направи гримаса, вдигна един изненадващо дълъг крак и го насапуниса. — Кажи ми истината, Адам, ти би ли пил доброволно сурови яйца?

Той я гледаше как гали прасеца си със сапуна и с върховете на пръстите си.

— Не мога да кажа, че бих.

— Добре тогава. — Удовлетворена от отговора, Кърби смени краката. — Изсипи го в умивалника.

— Тя ми каза да те накарам да го изпиеш. Всичкото — добави Адам. Започваше да се забавлява.

Кърби издаде напред долната си устна и се замисли.

— Поставила те е в доста неловко положение, а?

— Доста.

— Виж какво ще ти кажа, ще пийна малко. После, като те пита дали съм пила, ще кажеш да. Опитвам се да съкращавам лъжите си.

Той й подаде чашата. Тя отпи и се намръщи.

— Не съм сигурен дали по този начин си честна.

— Казах да ги съкратя, не да ги премахна. В умивалника — добави Кърби. — Освен ако не искаш да го допиеш.

— Този път ще пропусна. — Изля го и седна на ръба на ваната.

Изненадана от движението, тя сви пръсти около сапуна, той се изплъзна и цопна във водата.

— Хидрофобия — измърмори Кърби. — Не, не си прави труда, ще го намеря. — Пъхна ръката си вътре и започна да търси. — Човек все си мисли, че биха могли да направят сапун, който да не се изплъзна вечно от ръцете ти. — Бе доволна, че има с какво да се занимава. Хвана отново сапуна. — Аха! Много ти благодаря, че ми донесе тази гадост, Адам. Сега, ако обичаш…

— Аз не бързам. — Той лениво взе гъбата. — Беше споменала нещо за изтриване на гърба.

— Кражба! — изгърмя гласът на Феърчайлд, а след миг в банята влетя и самият той. — Извикайте полицията. Извикайте ФБР. Адам, ти ще си свидетел. — Той кимна, без да намира нищо странно в аудиенцията.

— Толкова съм доволна, че имам голяма баня — изсумтя Кърби. — Жалко, че не се сетих да сервирам освежителни напитки. — С облекчение от прекъсването прокара сапуна по ръката си. — Какво е откраднато, папа? Уличната сцена на Моне? Портретът на Реноар? Знам, твоите сладки чорапи.

— Черният ми вечерен костюм! — Феърчайлд драматично вдигна пръст към тавана. — Ще трябва да вземем отпечатъци.

— Очевидно е откраднат от някой психопат с мания за официални облекла — заключи Кърби. — Обичам мистериите. Да изброим заподозрените. — Тя отметна кичур коса от очите си и се облегна назад — един гол, еротичен Шерлок Холмс. — Адам, имаш ли алиби?

Той се поусмихна и завъртя мократа гъба в ръцете си.

— Цял следобед прелъстявах Поли.

Очите й светнаха развеселено. Знаеше си, че си го бива.

— Това няма да мине — отсече строго. — Да се прелъсти Поли не би отнело повече от петнайсет минути. Предполагам, ти имаш черен вечерен костюм?

— Веществено доказателство.

— Заповед за обиск — вдъхнови се Феърчайлд. — Ще получим заповед за обиск и ще претърсим цялата къща.

— Ще отнеме много време — реши Кърби. — Всъщност, папа, мисля, че ще е най-добре да потърсим Карти.

— Икономът го е направил — възкликна радостно Феърчайлд, после веднага помръкна: — Не, моят костюм никога не би станал на Карти.

— Вярно е. Въпреки това, макар че не искам да доноснича, дочух как Карти казва на Тюлип, че ще вземе костюма ти.

— Доверие — обърна се Феърчайлд към Адам. — Не можеш да имаш доверие на никого.

— Предполагам, мотивите му са били да го изчетка и да го изглади. — Тя потъна до шия и се вгледа в пръстите на краката си. — Ако го обвиниш, той буквално ще рухне, сигурна съм.

— Много добре. — Феърчайлд потърка тънките си подвижни ръце. — Ще се справя сам с това, за да не се разчува.

— Смел човек — реши Кърби, когато баща й излезе от банята и, спокойна и развеселена, се усмихна на Адам: — Е, мехурчетата ми изглежда започват да се пукат, така че по-добре да довършим този разговор по някое друго време.

Той протегна ръка, хвана верижката и издърпа старомодната запушалка.

— Идва моментът, когато ще започнем и ще довършим нещо много повече от разговор.

Кърби напрегнато гледаше как се снишава нивото на водата, а с нея и последната й защита. Когато си притиснат до стената, бе установила тя, е най-добре да се правиш, че не ти пука. Опита се да се усмихне, макар че усмивката не успя съвсем да скрие нервността й.

— Съобщи ми, когато си готов.

— Така и смятам да постъпя — отговори той тихо и, без дума повече, излезе и я остави сама.

 

 

По-късно, докато се спускаше по стълбите, Адам чу гласа й и се ухили.

— Да, Тюлип, изпих онова ужасно нещо. Няма да те изложа, като припадна от недохранване в хола на Мерик. — В тихото мърморене, което се чу в отговор, звучеше неудовлетворение. — Вятър и мъгла, цял живот ходя на високи токчета. И не са петнайсет сантиметра, само осем. Защо не отидеш да опечеш един кекс?

Той чу как Тюлип отвърна нещо намусено, после излезе от стаята и мина покрай него, без да го забележи.

— Адам, слава Богу. Да тръгваме, преди да е намерила още нещо, за което да се заяжда с мен.

Роклята й бе чисто бяла, тънка и ефирна. Покриваше раменете, издигаше се високо на врата, скромна като монахиня, знойна като тропическа нощ. Косата й падаше върху раменете, черна и права.

Кърби я отметна назад, взе черна пелерина и я наметна. За момент застана неподвижно да я нагласи, докато светлината на лампите се отразяваше от липсата на цвят. Приличаше на портрет от Моне — силна, романтична и безвременна.

— Ти си невероятно красиво създание, Кърби.

И двамата спряха и се погледнаха. Бе правил и преди комплименти, с повече стил, с повече финес, ала не бе изричал нито един толкова искрено. Бе чувала ласкателства от принцове, на чужди езици и с изискани фрази. Никога стомахът й не се бе свивал.

— Благодаря — успя да отвърне тя. — Ти също. — Протегна му ръка, макар вече да не бе сигурна, че е разумно. — Готов ли си?

— Да. Баща ти?

— Той вече тръгна. — И колкото по-бързо тръгнеха и те, толкова по-добре. Имаше нужда от още малко време, преди отново да остане насаме с него. — Ние не пътуваме заедно на приеми, особено у Хариет. Папа обича да отиде рано и обикновено остава до по-късно, като се опитва да убеди Хариет да си легне с него. Поръчах да докарат колата ми. — Затвори вратата и го поведе към едно сребристо порше. — Предпочитам да карам аз, вместо да ти показвам пътя, ако не възразяваш.

Кърби седна на шофьорското място, без да дочака отговор.

— Добре — съгласи се Адам.

— Чудесна нощ. — Тя завъртя ключа и всичко завибрира под краката им. — Пълнолуние, много звезди. — Плавно отпусна спирачката и съединителя и натисна газта. Понесоха се с рев по пътя и Адам бе отхвърлен назад върху облегалката. — Хариет ще ти хареса — продължаваше Кърби, като превключваше скоростите, докато той гледаше размазания от скоростта пейзаж. — Тя ми е като майка. — Когато стигнаха до главния път, превключи на по-ниска скорост и рязко зави наляво. Гумите изсвистяха. — Ти, разбира се, вече познаваш Мели. Надявам се, че тази вечер няма съвсем да ме изоставиш, след като я видиш отново.

Адам заби крака в пода.

— Забелязва ли я някой, когато ти си наблизо? — Интересно, дали щяха да стигнат до дома на Мерик живи?

— Разбира се. — Кърби се обърна към него, изненадана от въпроса.

— Боже мили, гледай къде караш! — Той не много нежно завъртя главата й напред.

— Мели е най-идеално красивата жена, която познавам. — Кърби отново превключи на по-ниска предавка за един десен завой, после пак ускори. — Тя е много способен моделиер и много, много порядъчна. Дори не поиска издръжка от съпруга си, когато се разведоха. Гордост, предполагам, но пък тогава нямаше да мисли за пари. От твоята страна се открива прекрасен изглед към Хъдзън. — Наведе се да му покаже. Колата се отклони.

— Предпочитам да го гледам оттук, благодаря — заяви Адам и я натисна обратно на седалката. — Винаги ли караш така?

— Да. Оттук се завива към галерията — продължи тя и неопределено махна с ръка. Колата профуча край отбивката. Адам погледна към скоростомера.

— Караш със сто и четиридесет.

— Нощем винаги карам по-бавно.

— Това е добра новина — измърмори той и щракна със запалката си.

— Ето я къщата пред нас. — Кърби мина на пълна скорост през два поредни завоя. — Много е красива, като е цялата така осветена.

Къщата бе бяла и солидна, от типа къщи, които човек очаква да види на склона над реката. Тя сияеше с елегантността на десетки прозорци. Без да намалява скоростта, Кърби влетя в кръглата алея. Със скърцане на спирачки и приглушена ругатня от Адам поршето спря пред главния вход.

Той протегна ръка, измъкна ключовете и ги пъхна в джоба си.

— На връщане аз ще карам.

— Колко предвидливо. — Тя подаде ръка на камериера и слезе. — Значи не трябва да се ограничавам до една чаша. Шампанско — реши Кърби и тръгна до него по стълбите. — Нощ само за шампанско.

В мига, в който вратата се отвори, тя потъна във водовъртеж от ослепителни развяващи се коприни.

— Хариет! — Кърби прегърна внушителната жена с буйна червена коса. — Много се радвам да те видя, обаче изкуствените челюсти на твоя крокодил ме хапят.

— Извинявай, скъпа. — Хариет хвана колието си и се отдръпна да я целуне по двете бузи. Тя бе впечатляваща жена, с тяло от типа, който Рубенс бе обезсмъртил. Лицето й бе широко и гладко, с тъмнозелени очи и проблясващи по клепачите сребристи сенки. Хариет не обичаше полутоновете. — А това трябва да е вашият гост — продължи тя и бързо измери с поглед Адам.

— Хариет Мерик, Адам Хейнс — представи ги Кърби, засмя се и щипна Хариет по бузата. — И се дръж прилично, иначе папа ще го накара той да избере оръжията.

— Чудесна идея. — Без да пуска Кърби, Хариет протегна свободната си ръка на Адам. — Сигурна съм, че имате да ми разкажете една смайваща история на вашия живот, Адам.

— Ще измисля.

— Идеално. — Харесваше й. — Вече се събра тълпа, макар че повечето са от досадните приятели на Мелани от ателието.

— Хариет, трябва да си по-толерантна.

— Не, не трябва. — Тя отметна назад непокорната си коса. — Измъчих се да съм любезна. Сега, след като вече си тук, няма нужда.

— Кърби! — В стаята доплува Мелани, цялата в бледосиньо. — Каква картина си. Вземи пелерината й, Елън, макар че е жалко да се разваля ефекта. — С усмивка протегна ръка на Адам, докато една прислужница свали пелерината от раменете на Кърби. — Толкова се радвам, че дойдохте. Изглежда тук има някои наши общи познати. Бърмингамови и Майкъл Тауърз от Ню Йорк. Помниш ли Майкъл, Кърби?

— Собственикът на рекламна агенция, който трака със зъби?

Хариет избухна в смях, а Адам едва се сдържаше. Мелани с въздишка ги поведе към гостите.

— Опитвай се да се държиш прилично, а? — Ала Адам не разбра дали Мелани го каза на Кърби или на майка си.

Това бе светът, с който бе свикнал — елегантни хора в елегантни облекла, водещи подходящи разговори. Бе израснал в света на обузданото богатство, в който шампанското шипеше тихо, а достойнството бе също толкова съществено, както и престижният университет. Той разбираше този свят, подхождаше му.

След петнадесет минути се оказа разделен от Кърби и отегчен до смърт.

— Решила съм да направя едно пътешествие из австралийските пустини — съобщи Хариет на Кърби и докосна с пръст колието от крокодилски зъби. — Много ще се радвам да дойдеш с мен. Представяш ли си колко ще е забавно да си варим чорба на огъня!

— Къмпинг? — попита Кърби и се замисли върху предложението. Може би това, от което имаше нужда, бе да смени обстановката, след като баща й се оправи.

— Помисли си — предложи Хариет. — Няма да замина в близките шест седмици. А, Адам. — Протегна ръка и го хвана за рамото. — Агнес Бърмингам да не ви накара да пиете? Не, не ми отговаряйте, изписано е на лицето ви, обаче сте прекалено възпитан.

Той й позволи да го вмъкне между нея и Кърби, където искаше да бъде.

— Да кажем просто, че търсех по-стимулиращ разговор. Намерих го.

— Очарователно. — Тя реши, че го харесва, но щеше да остави за по-късно преценката дали би подхождал на нейната Кърби. — Аз се възхищавам от вашата работа, Адам. Бих искала да съм първата, която ще предложи цена за следващата ви картина.

Той взе чаши от преминаващия сервитьор.

— Сега правя портрет на Кърби.

— Тя ви позира? — Хариет едва не се задави с шампанското. — Да не сте я оковали?

— Не още. — Адам прати един ленив поглед към Кърби. — Ала още има такава възможност.

— Ще трябва да ми разрешите да го изложа, когато е завършен. — Тя може би за много неща се поддаваше на емоциите, но все пак най-важното за нея бе изкуството и печалбата от него. — Мога да ви обещая да направя отвратителна сцена, ако ми откажете.

— Никой не го прави по-добре — вметна Кърби и вдигна чашата си в наздравица.

— Трябва да видите портрета на Кърби, който Филип нарисува за мен. Тя не искаше да му позира, обаче портретът е брилянтен. — Хариет завъртя чашата в ръцете си. — Нарисува го, когато Кърби се върна от Париж… Предполагам, преди три години.

— Бих искал да го видя. Бях планирал да дойда в галерията.

— О, портретът е тук, в библиотеката.

— Защо не отидете да го погледнете? — предложи Кърби. — Говорите за мен, сякаш ме няма, може и наистина да ме изоставите.

— Не ставай гадна — посъветва я Хариет. — Можеш и ти да дойдеш. А аз… Така, така — измърмори тя с глас, в който топлотата внезапно бе изчезнала. — Някои хора нямат чувство за приличие.

Кърби обърна глава, съвсем леко, и видя как в стаята влиза Стюарт. Пръстите й стиснаха чашата, ала тя сви рамене. Преди да бе довършила движението, Мелани вече бе застанала до нея. — Извинявай, Кърби. Надявах се, че в края на краищата няма да дойде.

С бавен, някак предизвикателен жест Кърби отметна косите си зад гърба.

— Ако имаше значение, аз нямаше да дойда.

— Не искам да се притесняваш — започна Мелани, но бе прекъсната от бърз и много искрен смях.

— Кога си ме виждала притеснена?

— Е, ще го поздравя, иначе ще стане по-лошо. — Ала Мелани продължаваше да се колебае, разкъсвана между лоялността и възпитанието.

— Аз, разбира се, ще го уволня — помисли на глас Хариет, когато дъщеря й се отдалечи да изпълни задълженията си. — Обаче искам да го направя по-фино.

— Уволни го както си искаш, Хариет, но не заради мен. — Кърби пресуши шампанското си.

— Изглежда ще участваме в представлението, Адам. — Хариет почука с кораловочервения си маникюр по чашата. — Колкото и да й е неприятно на Мелани, Стюарт идва насам.

Без да каже дума, Кърби взе цигарата на Адам.

— Хариет, изглеждаш чудесно. — Гладкият, обработен глас изобщо не приличаше на тона, който Адам бе чул в ателието на Феърчайлд. — Африка ти се е отразила добре.

Хариет му се усмихна любезно:

— Не очаквахме да те видим.

— Бях зает, малко закъснях. — Чаровен, елегантен, той се обърна към Кърби: — Изглеждаш прекрасно.

— Ти също — отговори тя спокойно. — Изглежда, носът ти е отново на мястото си. — Обърна се към Адам. — Мисля, че не се познавате. Адам, това е Стюарт Хилър. Стюарт, сигурна съм, че познаваш работите на Адам Хейнс.

— Да, наистина. — Ръкостискането бе любезно и нищо незначещо. — Задълго ли сте в нашата част на Ню Йорк?

— Докато довърша портрета на Кърби — съобщи Адам и получи двойното удоволствие да види как Кърби се усмихна, а Стюарт се намръщи. — Съгласих се да го дам на Хариет да го изложи в галерията.

С тази проста тактика Адам спечели Хариет.

— Сигурен съм, че това ще бъде огромно допълнение към нашата колекция. — Дори човек с малка чувствителност не би могъл да не забележи вълните на възмущение. За момента Стюарт ги пренебрегна. — Не можах да се свържа с теб в Африка, Хариет, а след връщането ти всичко е много трескаво. Женският портрет на Тициан е продаден на Ърнест Майърлинг.

Адам вдигна чаша и съсредоточи вниманието си върху Кърби. Цветът се оттече от лицето й, бавно, стъпка по стъпка, докато стана бяло като копринената й рокля.

— Не си спомням да сме обсъждали продажбата на Тициан — възрази Хариет. Гласът й бе също толкова безцветен, колкото кожата на Кърби.

— Както казах, не можах да се свържа с теб. След като Тициан не е включен в списъка на твоята частна колекция, значи е между картините, които се продават. Мисля, че ще си доволна от цената. — Той запали цигара с тънка сребърна запалка. — Майърлинг наистина настоя картината да бъде изследвана. Страхувам се, че той се интересува повече от инвестиции, отколкото от изкуство. Мислех, че ще искаш да присъстваш утре на процедурата.

О, Боже, о, мили Боже! Паника, много истинска и много силна, бушуваше в съзнанието на Кърби. Адам мълчаливо наблюдаваше как страхът в очите й расте.

— Да се изпитва! — кипна Хариет, очевидно обидена. — Какво нахалство, да се съмнява в автентичността на картина от моята галерия! Тициан не трябваше да се продава без мое разрешение, и във всички случаи не на селянин.

— Проверката не е нещо нечувано — опита се да я успокои Стюарт, почувствал как тлъстата комисиона му се изплъзва. — Майърлинг е бизнесмен, не експерт в областта на изкуството. Той иска факти. — Дръпна силно и издуха дима. — Във всеки случай, документите вече са попълнени и нищо не може да се направи. Продажбата е свършен факт, зависи само от резултата от проверката.

— Ще поговорим за това сутринта — сниши глас Хариет и си допи чашата. — Сега не е нито времето, нито мястото.

— Аз… Аз искам да си долея — заяви внезапно Кърби и без да каже дума повече, се завъртя и започна да си проправя път през тълпата. Гаденето, реши тя, бе пряк резултат от паниката, а паниката съвсем не бе преминала. — Папа! — Сграбчи ръката му и го измъкна от разговор за многостранността на Дали. — Трябва да говоря с теб. Веднага.

Като чу напрежението в гласа й, той я остави да го изтегли от стаята.