Нора Робъртс
Картината (3)

Трета глава

Нормално. Навсякъде разпилени туби с бои, бурканчета с четки. Във въздуха бе увиснала миризма на масло и терпентин. Адам разбираше това — отломките и чувствеността на изкуството.

Стаята бе кръгла, с извити прозорци и висок сводест таван. Подът може и някога да е бил красив, ала сега дървото бе потъмняло, заляно и изпопръскано с бои. Платната бяха натрупани по ъглите, подпрени до стените, накамарени по пода.

Кърби бързо огледа стаята, видя, че всичко е както би трябвало да бъде, и напрежението в раменете й се разсея. Тя се приближи и застана до баща си.

Той седеше неподвижно, без да мига, и се взираше в полуоформената буца глина. Без да проговори, Кърби обиколи работната маса и огледа от всички страни глината. Очите на Феърчайлд оставаха приковани към произведението му. След малко Кърби се изправи, почеса носа си с опакото на ръката и стисна устни.

— М-м-м.

— Това е само твое мнение — сопна й се баща й.

— Разбира се. — За момент тя захапа нокътя на палеца си. — Ти си имаш право на друго мнение. Адам, ела да видиш.

Адам й изпрати един убийствен поглед, който я разсмя, но възпитанието го принуди да прекоси ателието и да погледне към глината.

Това според него бе един задоволителен опит — полуоформен ястреб с показани нокти и леко разтворен клюн. Силата, животът, които пееха в картините на Феърчайлд и в скулптурите на дъщеря му, просто ги нямаше. Адам напразно търсеше как да се измъкне.

— Хм… — започна той и Кърби веднага се улови за сричката:

— Ето, съгласен е с мен. — Тя самодоволно потупа баща си по главата.

— Какво разбира той? — възрази Феърчайлд. — Той е художник.

— Ти също, скъпи папа. Блестящ.

Баща й с всички сили се помъчи да не му стане приятно. Заби пръсти в глината.

— Скоро, противно хлапе, ще стана и блестящ скулптор.

— За рождения ден ще ти купя пластилин — обеща тя и изпищя, когато Феърчайлд сграбчи ухото й и го изви. — Сатана! — изсумтя и разтърка ухото си.

— Мери си думите, или ще те направя на Ван Гог.

Пред очите на Адам дребничкият мъж се разкиска.

Кърби обаче замръзна — лицето й, раменете, ръцете. Плавността, която бе забелязал в нея дори когато бе неподвижна, изчезна. Това не бе раздразнение, помисли той, а… Страх? Не от Феърчайлд. Кърби, той бе сигурен, никога не би се страхувала от който и да било мъж, особено от баща си. Страх за Феърчайлд бе по-вероятно, и също толкова смайващо.

Тя се съвзе достатъчно бързо и вирна брадичка:

— Ще покажа на Адам моето ателие. Той може да се разположи там.

— Добре, добре. — Феърчайлд бе доловил нотките в гласа й и я потупа по ръката. — Дяволски хубаво момиче, нали, Адам?

— Да.

Кърби въздъхна отривисто и баща й отново потупа ръката й, като я изпоцапа с глина.

— Виж, сладка моя, сега не си ли ми благодарна за онези шини?

— Папа! — Тя с неволна усмивка опря буза на оплешивяващата глава на баща си. — Аз никога не съм носила шини.

— Разбира се, че не си. Наследила си моите зъби. — Усмихна се ослепително на Адам и му намигна: — Като се настаниш, ела при мен. Имам нужда от малко мъжка компания. — Щипна леко Кърби по бузата.

— И не си мисли, че Адам ще ти облизва краката като Рик Потс.

— Адам няма нищо общо с Рик — измърмори тя и взе една кърпа да изтрие глината от ръцете си. — Рик е симпатичен.

— Обноските си е наследила от млекаря — отбеляза Феърчайлд.

Кърби хвърли един поглед на Адам.

— Сигурна съм, че и Адам може да бъде симпатичен. — Ала в гласа й нямаше никаква увереност. — Стихията на Рик е акварелът. Той е от този тип мъже, които събуждат в жените майчински чувства. Страх ме е, че когато се развълнува, започва да пелтечи.

— И е лудо влюбен в нашата малка Кърби. — Феърчайлд отново щеше да се разкиска, но погледът на дъщеря му го спря.

— Само така си мисли. Аз не го окуражавам.

— А какво ще кажеш за онази малка сценка, на която попаднах в библиотеката? — Доволен от себе си, Феърчайлд се обърна към Адам: — Питам те, ако очилата на един мъж са замъглени, няма ли причина за това?

— Непременно! — По дяволите, харесваше ги, независимо дали бяха безобидни лунатици или нещо повече от безобидни. Харесваше ги и двамата.

— Много добре знаеш, че беше напълно едностранно. — Почти без да променя позата си, тя изведнъж доби царствен и величествен вид. — Рик загуби самообладание само временно. Един вид, изгоряха му бушоните. — Изтупа ръкава на пуловера си. — Достатъчно по този въпрос.

— Той ще ни гостува за няколко дни следващата седмица — хвърли бомбата Феърчайлд, докато Кърби вървеше към вратата. За нейна чест, тя почти не трепна. Адам се чудеше дали наблюдава добре замислена игра на шах, или див вариант на китайска дама.

— Прекрасно — заяви Кърби студено. — Ще кажа на Рик, че ние с Адам сме любовници и че Адам е безумно ревнив и носи в левия си джоб кама.

— Боже мой — измърмори Адам, когато тя излетя през вратата, — ще го направи.

— Можеш да се обзаложиш — съгласи се Феърчайлд, без да крие радостта в гласа си. Той обожаваше неудобните ситуации. На един шестдесетгодишен мъж му е позволено да ги създава, доколкото може.

 

 

Разположението на ателието на втория етаж на кулата бе същото като на първия. Различаваха се само по съдържанието си. Освен бои, четки и платна, тук имаше ножове, длета и чукове. Имаше плочи от варовик и мрамор, парчета дърво. Нещата на Адам се губеха в стаята. Карти лично бе подредил принадлежностите му.

Дългата дървена маса бе затрупана с инструменти, стърготини, парцали и смачкано парче плат, което можеше да е било работна престилка. В ъгъла имаше модерна стереоуредба. В едната страна бе вграден древен газов радиатор, а пред него бе разположен празен триножник.

Както и в кулата на Феърчайлд, и тук Адам разбираше този вид хаос. Стаята бе обляна в слънце. Бе спокойна, просторна и очарователна.

— Има много място — показа му Кърби с широк жест. — Разполагай се, където ти е удобно. Не виждам как ще си пречим — добави със съмнение и сви рамене. Трябваше да се възползва докрай от положението. По-добре да е тук, да й се пречка в краката, отколкото да е в ателието на баща й, при Ван Гог. — Темпераментен ли си?

— Не бих казал — отговори той разсеяно и започна да разопакова нещата си. — Другите биха могли. А ти?

— О, да… — Тя се стовари до работната маса и вдигна парче дърво. — Ту съм избухлива, ту изпадам в меланхолия. Надявам се това да не ти пречи. — Адам се обърна да отговори, ала Кърби се бе вторачила в парчето дърво в ръката си, сякаш търсеше нещо, скрито в него. — Сега правя моите „Чувства“. Никой не може да ме обвини.

Заинтригуван, Адам остави разопаковането и се приближи до лавицата зад гърба й. Върху нея имаше десетина парчета в различни етапи на готовност. Той взе едно полирано дърво.

— Чувства — промърмори Адам и прокара пръсти по дървото.

— Да, това е…

— „Скръб“ — довърши той. Виждаше страданието, усещаше болката.

— Да. — Не бе сигурна дали й бе приятно или не, че беше толкова възприемчив… Особено към тази точно пластика, която й бе струвала толкова много. — Направих и „Радост“ и „Съмнение“. Мисля да оставя „Страст“ за най-накрая. — Простря ръце под дървото, което държеше, и го вдигна на нивото на очите си. — Това ще бъде „Гняв“. — Сякаш за да го подразни, потропа с пръсти по дървото. — Един от седемте смъртни гряха, макар да мисля, че е неправилно назован. Имаме нужда от гняв.

Адам видя промяната в очите й, докато Кърби се взираше в дървото. Тайни, помисли той. Бе изтъкана от тайни. И въпреки това, както бе седнала, със струящото върху нея слънце, с вдигнатото в ръцете й неоформено дърво, изглеждаше напълно, абсолютно открита, съвсем прозрачна, обляна от емоции. Едва бе започнал да го вижда, и тя се размърда и разруши настроението. Когато го погледна, усмивката й бе закачлива.

— След като правя „Гняв“, ще трябва да понесеш някое и друго избухване.

— Ще се опитам да бъда обективен.

Кърби се засмя. Харесваше й лустрото на любезност над сарказма.

— Обзалагам се, че имаш неизчерпаеми запаси от обективност.

— Не повече, отколкото ми се полага.

— Ако искаш, можеш да вземеш и това, което се полага на мен. Много е малко. — Без да спира да върти дървото в ръцете си, погледна към неговото оборудване. — Работиш ли върху нещо?

— Работех. — Адам заобиколи и застана пред нея. — Сега мисля нещо друго. Искам да нарисувам теб.

Погледът й се премести от дървото в ръцете й към лицето му. С известна изненада той забеляза, че очите й бяха предпазливи.

— Защо?

Адам се приближи още една крачка и хвана в ръка брадичката й. Тя стоеше неподвижно, докато той я оглеждаше от различни ъгли. Но почувства пръстите му, всеки отделен пръст върху кожата си. Мека кожа, и Адам не си направи труда да се сдържи. Плъзна палец по бузата й. Костите под дланите му изглеждаха крехки, ала очите й бяха спокойни и прями.

— Защото — отвърна той накрая — твоето лице е очарователно. Искам да нарисувам това, прозрачността и твоята сексуалност.

Устните й се затоплиха под нежното като ласка докосване. Ръцете й стиснаха дървото, но гласът й бе равен:

— А ако откажа?

Това бе още едно нещо, което го интригуваше, едва доловимото високомерие, което Кърби използваше понякога — при това много успешно. С този поглед би свалила мъжете на колене, помисли Адам. Демонстративно се наведе и я целуна. Усети я как се напряга, съпротивлява се, после замръзва. Тя по своя си начин, в собствената си самоотбрана поглъщаше чувствата, които й носеше. Пръстите й бяха побелели върху дървото, ала той не ги видя. Всичко, което видя Адам, когато вдигна глава, бе дълбокото, чисто сиво на очите й.

— Все едно, ще те нарисувам — промълви той и излезе от стаята, за да даде и на двамата време да помислят.

 

 

Кърби наистина помисли върху това. В продължение на почти четиридесет минути тя седя абсолютно неподвижно, оставяйки съзнанието си да работи. Любопитна черта на нейния характер бе, че толкова жива, неспокойна жена имаше такава способност за неподвижност. Когато бе необходимо, можеше да не прави абсолютно нищо, докато обмисляше проблем и търсеше отговори. Адам го бе направил необходимо.

Той раздвижваше в нея нещо, което никога досега не бе изпитвала. Кърби вярваше, че едно от най-ценните неща в живота бе оригиналното, свежото. Този път обаче се чудеше дали не трябваше да го заобиколи.

Оценяваше един мъж, който, както и тя самата, приемаше задоволяването на собствените си желания за нещо подразбиращо се. Нито имаше нещо против да му се противопостави. Но… В случая с Адам не можеше съвсем да пренебрегне това „но“.

Може би щеше да бъде по-безопасно — по-мъдро, поправи се Кърби — ако свържеше неловкостта от присъствието на Адам с Ван Гог и хобито на баща си. Облиза устни и си помисли, че усеща вкуса му. Неудобен момент, реши отново. И като цяло неподходящо.

Баща й трябваше да е благоразумен, помисли тя и отново въздъхна. Да нарече Филип Феърчайлд благоразумен бе все едно да нарече Хък Фин трудолюбив. На проклетия блестящ Ван Гог щеше да му се наложи бързо да изчезне. И на Тициан, спомни си Кърби и прехапа устни. Трябваше да се оправи и с това.

Адам се бе сврял при баща й и в момента тя не можеше да направи нищо. Само още няколко дни, напомни си с усмивка. Останалата част от посещението на Адам можеше да бъде и забавна. Помисли за него, за сериозните му кафяви очи, за силните, твърди устни.

Опасно забавление, заключи Кърби. Ала какво бе животът без мъничко опасност? Все още усмихната, взе инструментите си.

Работеше мълчаливо, напълно съсредоточена. Адам, баща й, Ван Гог — всички бяха забравени. Дървото в ръката й бе центърът на вселената. Там имаше живот, тя го чувстваше. Той само я чакаше да намери ключа, за да го освободи. Кърби можеше да го намери, него и стремителното удовлетворение, което вървеше ръка за ръка с откритието.

Рисуването никога не й бе давало това. Тя си бе играла с него, бе се забавлявала, но никога не го бе притежавала. Никога не бе притежавана от него. Изкуството бе любовник, който изискваше безусловна преданост. Кърби разбираше това.

Докато работеше, дървото сякаш колебливо пое дъх. Почувства внезапно, ясно, че настроението, което търсеше, си пробиваше път през всички прегради. Почти… Почти свободно.

Като чу името си, подскочи стреснато.

— Гръм и мълнии!

— Кърби, много извинявай.

— Мелани… — Тя с мъка преглътна ругатнята. — Не те чух, че се качваш. — Макар че остави инструментите, продължаваше да държи дървото. Не можеше сега да го загуби. — Влез, няма да ти викам.

— Сигурна съм, че би трябвало… — Мелани се поколеба на вратата. — Преча ти.

— Да, пречиш ми, ала аз ти прощавам. Как беше Ню Йорк? — Кърби посочи към стола и се усмихна на най-старата си приятелка.

Светлорусата й коса бе прибрана в изискана прическа край овалното лице. Скулите, по-изразени, отколкото при Кърби, бяха вещо подчертани. Пухкавите устни бяха внимателно начервени в тъмнорозов цвят. Кърби както винаги реши, че Мелани Бърджис има най-съвършения профил, който някога е създаван.

— Изглеждаш чудесно, Мел. Добре ли прекара?

Мелани сбръчка нос и изтупа седалката на стола.

— Работа. Но пролетната ми колекция беше приета добре.

Кърби подви крака под себе си.

— Никога не разбирам как през август можеш да решиш какво ще носим следващия април. — Губеше силата на дървото. Каза си, че тя скоро ще се върне и го остави на масата близо до себе си. — Пак ли си направила нещо противно с подгъва?

— Ти и без това никога не обръщаш внимание. — Мелани хвърли един отчаян поглед към пуловера на Кърби.

— Предпочитам гардеробът ми да е класически и неостаряващ, вместо да съответства на модните тенденции. — Засмя се, доволна от себе си. — А този пуловер няма и дванайсет години.

— И му личи. — Мелани познаваше тази игра и опитността на Кърби в нея, затова смени тактиката: — На Двадесет и първа улица срещнах Елън Паркър.

— Така ли? — Кърби сплете ръце и опря брадичка на тях. Никога не бе смятала клюките за нещо лошо, особено ако бяха интересни. — От месеци не съм я виждала. Още ли бълва френски, когато иска да каже нещо тайно?

— Няма да повярваш — потрепери Мелани и извади от емайлираното си куфарче една дълга тънка цигара. — Аз самата не вярвах, докато не го видях със собствените си очи. Джери ми каза. Нали помниш Джери Търнър?

— Моделиер на дамско бельо.

— На интимно облекло — поправи я Мелани с въздишка. — Наистина, Кърби…

— Както ще да се казва. Аз харесвам хубавото бельо. Та какво ти каза той?

Мелани извади запалка с монограм, щракна и издуха едно деликатно облаче дим.

— Каза ми, че Елън си има приятел.

— Голяма новина — прозя се Кърби и протегна ръце към тавана да разсее напрежението в раменете си. — Това номер двеста и три ли е, или съм пропуснала някой?

— Но, Кърби… — Мелани изтръска цигарата, за да подчертае думите си. — Това е зъболекарят на сина й!

Звукът от смеха на Кърби накара Адам да спре на стълбите към кулата. Той отекваше от каменните стени, дълбок, истински и възбуждащ. Адам изчака, докато смехът затихна, после тихо продължи нагоре.

— Кърби, наистина. Зъболекар! — Макар и да познаваше Кърби толкова добре, Мелани бе потресена от реакцията й. — Та той е толкова… Толкова средна класа.

— Ох, Мелани, ти си такава прекрасна снобка. — Тя потисна още едно прихване, а Мелани се намуси възмутено. Ала когато Кърби се усмихнеше, тя бе неустоима. — Значи Елън може да има колкото си иска любовници, стига да се придържа в избора си към висшето общество, но един зъболекар излиза извън рамките на добрия вкус?

— Не е приемливо, разбира се — измърмори Мелани, паднала в капана на логиката й. — Обаче, ако човек е дискретен и…

— Избирателен? — подсказа й Кърби добродушно. — Наистина, доста е гадничко. Елън да се влачи със зъболекаря на сина си, докато горкият Харолд пръска цяло състояние заради лошата захапка на детето. Къде е справедливостта?

— Ти говориш най-невероятни неща.

— Ортодонтската помощ е ужасно скъпа.

Мелани въздъхна раздразнено и опита отново да смени темата:

— Как е Стюарт?

Адам тъкмо щеше да влезе, ала спря безшумно пред вратата. Усмивката на Кърби се бе стопила. Очите й, които досега блестяха от смях, бяха станали леденостудени. В тях се бе появило нещо твърдо, силно и неприятно. Като видя тази промяна, Адам осъзна, че тя би била страшен враг. Зад безгрижното остроумие, зад първичната сексуалност и лустрото на ексцентрично богато момиче се криеше твърд характер. Той нямаше да го забрави.

— Стюарт… — повтори Кърби. — Наистина няма откъде да знам.

— Божичко! — При ледения й тон Мелани прехапа устни. — Да не сте се сдърпали?

— Да сме се сдърпали? — Усмивката остана неприятна. — Може и така да се каже. — Нещо пламна, може би гневът, който се опитваше да изтръгне от дървото. Кърби с усилие се отърси от него. — Още щом се съгласих да се омъжа за него, разбрах, че това бе грешка. Веднага трябваше да я поправя.

— Ти ми каза, че имаш съмнения. — Мелани загаси цигарата си, наведе се напред и хвана ръцете й. — Мислех, че са нерви. Ти никога не беше позволявала някоя връзка да стигне до годеж.

— Това беше грешна преценка. — Да, тя никога не бе позволявала някоя връзка да стигне до годеж. Годежът означаваше обвързване. Обвързването значеше окови, може би единствените окови, които Кърби приемаше за свещени. — Аз я преосмислих.

— А Стюарт? Предполагам, че е бесен.

В усмивката, която се появи върху устните на Кърби, нямаше веселие.

— Той ми даде най-добрата вратичка за бягство. Нали знаеш как ме натискаше да се срещнем?

— И как ти му отказваше.

— Слава Богу — измърмори Кърби. — Във всеки случай, най-после събрах смелост да разваля годежа. Струва ми се, че това е първият случай в живота ми, когато се почувствах истински виновна. — Неспокойно размърда рамене и отново грабна дървото. То й помогна да се успокои, да се съсредоточи върху гнева. — Минах покрай тях, без да се обадя. Един вид, или сега, или никога. Трябваше да разбера какво става, още щом ми отвори вратата, но вече бях започнала да произнасям подготвената си реч и едва тогава забелязах няколко… Да кажем, части от интимно облекло, разхвърляни из стаята.

— О, Кърби…

Кърби въздъхна дълбоко и продължи:

— Предполагам, че вината донякъде беше моя. Не трябваше да спя с него. Просто не умирах да ставаме толкова интимни. Нямаше… — Тя замълча, търсейки думата. — Тръпка — реши накрая, понеже не намери нищо по-добро. — Сигурно затова разбирах, че никога няма да се омъжа за него. Обаче му бях вярна. — Гневът отново пламна. — Бях му вярна, Мели.

— Не знам какво да ти кажа. — В гласа на Мелани трептеше печал. — Толкова съжалявам.

Кърби тръсна глава да отхвърли съчувствието й. Тя никога не го бе търсила.

— Нямаше да съм толкова ядосана, ако не ми беше разправял колко ме обича, докато някоя друга жена му е топлила чаршафите. Струва ми се унизително.

— Няма от какво да се чувстваш унизена — отвърна Мелани малко разгорещено. — Стюарт е глупак.

— Може би. Щеше да е достатъчно лошо и ако си го беше казал направо, ала той тръгна да ми разправя за любов и вярност. Нещата станаха противни. — Гласът й заглъхна, очите й се замъглиха. Отново бе време за тайни. — Доста неща открих онази вечер — промълви Кърби. — Никога не съм се смятала за глупачка, но май съм такава.

Мелани отново хвана ръката й.

— Трябва да е било ужасен удар да разбереш, че Стюарт ти е изневерявал още преди да се ожените.

— Какво? — Кърби премигна и се върна в настоящето. — О, това ли? Да, това също.

— Също? Какво друго?

— Нищо — поклати глава Кърби и махна с ръка. — Всичко вече е приключило.

— Чувствам се ужасно. По дяволите, та нали аз ви запознах!

— Може би за компенсация трябва да си обръснеш главата, ала аз бих те посъветвала да го забравиш.

— А ти ще можеш ли?

Върху устните на Кърби заигра усмивка, веждите й се вдигнаха.

— Кажи ми, Мели, още ли ми се сърдиш заради Андре Файет?

Мелани целомъдрено сплете ръце.

— Минаха пет години.

— Шест, но кой ги брои? — Кърби се засмя и се наведе напред. — Освен това, кой очаква от един прекалено сексуален френски студент да има някакъв вкус?

Прелестните устни на Мелани се нацупиха.

— Той беше много хубав.

— Ала елементарен. — Кърби се бореше с усмивката си. — Нямаше класа, Мели. Би трябвало да си ми благодарна, че го подмамих, макар и неволно.

Адам реши, че е време да обяви присъствието си и влезе. Кърби вдигна поглед и му се усмихна, без следа от студенина или гняв.

— Здравей, Адам. Добре ли си побъбри с папа?

— Да. — Мелани, реши той, като погледна към нея, бе още по-потресаваща отблизо. Класическо лице, класическа фигура, обвита в бледорозова рокля, скроена стилно и семпло. — Да не ви прекъснах?

— Просто клюки. Мелани Бърджис, Адам Хейнс. Адам е наш гост за няколко седмици.

Адам пое тънката ръка с розови маникюри. Тя бе мека и гладка, без едва доловимите мазоли, които се чувстваха точно под пръстите на Кърби. Изненада се какво се бе случило през последните двадесет и четири часа с него, което да го накара да предпочита раздърпаната художничка пред изискано облечената жена, която му се усмихваше. Може би нещо му ставаше.

— Същият Адам Хейнс? — Усмивката на Мелани стана по-топла. Бе чувала за него, имаше безупречен произход и образование. — Разбира се, че сте вие — продължи тя, преди да бе успял да отговори. — Това място привлича художниците като магнит. Аз имам една ваша картина.

— Наистина ли? — Адам запали цигарата й, после и своята. — Коя?

— „Етюд в синьо“. — Мелани наклони глава да се усмихне в очите му, хитър женски номер, който бе усвоила малко след като се бе научила да ходи.

От другата страна на масата Кърби ги наблюдаваше и двамата. Две необикновени лица, реши тя. Върховете на пръстите я сърбяха да улови Адам в бронз. Преди година бе направила Мелани от слонова кост — гладка, студена и съвършена. С Адам би търсила подводните течения.

— Исках да имам тази картина, защото беше толкова силна — продължаваше Мелани. — Но едва не се отказах, защото ме натъжаваше. Помниш ли, Кърби? Ти беше там.

— Да, помня. — Когато вдигна поглед към него, очите й бяха прями и весели, без следа от флирта, който проблясваше в очите на Мелани. — Страхувах се, че ще се разплаче и ще се изложи, затова се заканих, че аз ще я купя. Папа беше бесен, че не съм го сторила.

— Чичо Филип би могъл практически да събере целия „Лувър“ — сви нехайно рамене Мелани.

— Някои хора събират марки — отвърна Кърби и отново се усмихна. — Кротката сцена в моята стая е нейно произведение. Ние сме учили заедно в Париж.

— Не, не питайте — намеси се бързо Мелани и вдигна ръка. — Аз не съм художник. Аз съм моделиер, който се плъзга по повърхността.

— Само защото не искаш да се заровиш.

Мелани наклони глава, ала нито се съгласи, нито отрече.

— Аз трябва да вървя. Кажи на чичо Филип, че съм се отбила. Няма да рискувам да смутя и него.

— Остани за обед, Мел. Не сме те виждали от два месеца.

— Някой друг път. — Стана с грацията на човек, който е бил учен как да седи, как да стои и как да ходи. Адам се изправи с нея и долови полъха на „Шанел“. — Ще се видим тази седмица на приема. — С усмивка протегна ръка на Адам. — И вие ще дойдете, нали?

— С удоволствие.

— Чудесно. — Мелани отвори кожената си чанта и извади ръкавиците си. — Девет часа, Кърби. Да не забравиш. О! — По пътя към вратата се спря и се завъртя. — О, Господи, поканите бяха изпратени, преди аз… Кърби, Стюарт ще бъде там.

— Няма да си взема пистолета — успокои я със смях Кърби, но смехът й не бе нито дълбок, нито безгрижен. — Изглеждаш така, сякаш някой е размазал хайвер върху твоя „Ив Сен Лоран“. Не се безпокой. — Тя замълча и за миг очите й станаха студени. — Обещавам ти, няма за какво да се безпокоиш.

— Ако си сигурна… — Мелани се намръщи. Ала не бе възможно такова нещо да се обсъжда надълго и нашироко пред гостенина. — Стига да не се чувстваш неудобно.

— Няма да съм аз тази, която ще се чувства неудобно. — Безгрижната арогантност се бе върнала.

— Значи до събота. — С последна усмивка към Адам Мелани излезе от стаята.

— Красива жена — отбеляза той и се върна до масата.

— Да, изключителна. — В съгласието нямаше нито завист, нито злоба.

— Как могат две жени, две изключителни жени, които са толкова различни, да бъдат приятелки?

— Като не се опитват да се променят една друга. — Тя отново взе дървото и започна да го върти в пръстите си. — Аз не обръщам внимание на това, което приемам за недостатък у Мелани, тя не обръща внимание на моите недостатъци. — Видя скицника и молива в ръцете му и вдигна вежди: — Какво правиш?

— Някои предварителни скици. Какви са твоите недостатъци?

— Прекалено са много, за да ги изброявам. — Отново остави дървото и се облегна назад.

— А някакви добри страни?

— Десетки. — Може би бе време да го поизпита, да види какво му действа. — Лоялност… — започна весело. — От време на време търпение и честност.

— От време на време?

— Мразя да бъда съвършена. — Прокара език по зъбите си. И съм страхотна в леглото.

Погледът му бързо прескочи към ироничната й усмивка. Каква игра играеше Кърби Феърчайлд? Устните му трепнаха.

— Обзалагам се, че е така.

Тя се засмя, наведе се напред и опря брадичка на ръцете си.

— Ти не се стряскаш лесно, Адам. Това ме кара още повече да продължавам да се опитвам.

— Не можеш да ме стреснеш с нещо, което вече съм установил. Кой е Стюарт?

Въпросът я накара да замръзне. Бе го предизвикала, призна Кърби, сега трябваше да приеме неговото предизвикателство.

— Бивш годеник — отвърна спокойно. — Стюарт Хилър.

Името изплува в съзнанието му, но Адам продължи да скицира.

— Същият Хилър, който управлява галерия „Мерик“?

— Същият. — Той чу как гласът й се напрегна. За момент му се прииска да престане, да я остави сама с нейната тайна и с нейния гняв. Ала на първо място бе работата.

— Познавам го по име — продължи Адам. — Смятах да видя галерията. Тя е на около тридесетина километра оттук, нали?

Кърби леко побледня, което го смути, но когато заговори, гласът й бе стабилен.

— Да, не е далеч. При тези обстоятелства се боя, че не мога да те заведа.

— На приема може да изгладите противоречията си. — Не му бе в стила да си пъха носа в чужди работи. Това му бе противно, особено когато ставаше дума за човек, който започваше да не му е безразличен. Ала когато вдигна поглед, не видя смущение. Тя бе пламнала от гняв.

— Едва ли. — Кърби съзнателно се опитваше да успокои ръцете си. Той забеляза жеста и си помисли колко ли й струваше усилието. — Сетих се, че името ми ще бъде Феърчайлд-Хилър. — Бавно сви рамене. — Това никога не може да стане.

— Галерия „Мерик“ има доста добра репутация.

— Да. Всъщност тя е собственост на майката на Мелани, която я управляваше допреди две години.

— Мелани? Не каза ли, че фамилията й е Бърджис?

— Тя беше женена за Карлайл Бърджис. „Бърджис Ентърпрайсиз“. После се разведоха.

— Значи е дъщеря на Хариет Мерик. — Актьорският състав се увеличаваше. — Госпожа Мерик е предала управлението на своята галерия на Хилър?

— До голяма степен. От време на време се намесва.

Адам видя, че Кърби се бе отпуснала достатъчно и се съсредоточи върху формата на очите й. Кръгли? Не съвсем, реши той. Имаха почти бадемова форма, но отново не съвсем. Като Кърби, и те бяха неповторими.

— Каквито и да са личните ми чувства, Стюарт е способен управител. — Тя се засмя. — Откак го нае, Хариет има време да пътува. Току-що се върна от едно африканско сафари. Когато онзи ден й се обадих, ми каза, че е донесла огърлица от крокодилски зъби.

За негова чест, Адам затвори очи само за миг.

— Значи семействата ви са близки. Предполагам, че баща ти е работил доста с галерия „Мерик“.

— От много отдавна. Първата изложба на папа е била там преди повече от тридесет години. Това един вид е дало тласък на кариерата едновременно на него и на Хариет. — Кърби се поизправи на стола си и се намръщи през масата. — Дай да видя какво си направил.

— След малко — измърмори той, без да обръща внимание на протегнатата й ръка.

— Виждам, че когато ти е удобно, обноските ти падат до моето ниво. — Тя отново се стовари назад. Когато Адам не отговори, изкриви лице в гримаса.

— На твое място не бих го правил за дълго — посъветва я той. — Ще пострадаш. Когато започна с масло, ще трябва да се държиш прилично, иначе ще те набия.

Кърби отпусна лицето си, защото челюстта й се схвана от кривене.

— Змии и гущери, ти не би ме набил. Имаш недостатъка да си кавалер, вътрешно и външно.

Адам вдигна глава и я прикова с поглед.

— Не разчитай на това.

Погледът сам по себе си спря какъвто и отговор да бе намислила. Това бе поглед не на кавалер, а на мъж, който постига своето, каквото и да му струва. Преди да бе успяла да измисли какво да каже, по стълбите и през отворената врата долетя крясък и стенание. Кърби дори не се помръдна да види какво става, само се усмихна.

— Ще ти задам два въпроса — подзе той. — Първо, какво, по дяволите, е това?

— Кое какво е, Адам? — Очите й бяха гълъбовосиви и невинни.

— Този вой като на умряло.

— А, това ли. — Тя се засмя, протегна ръка и грабна скицника му. — Това е поредното избухване на папа, защото скулптурата му не се получава… Което, разбира се, никога няма да стане. Носът ми наистина ли е килнат така? — Прокара пръст по него. — Да, май че да. Какъв беше другият ти въпрос?

— Защо казваш „змии и гущери“ или нещо също толкова странно, когато едно просто „по дяволите“ би свършило работа?

— Това е заради пурите. Наистина трябва да покажеш тези скици на папа. Ще му е интересно да ги види.

— Какви пури? — Той измъкна скицника обратно от нея, твърдо решен да получи цялото й внимание.

— Онези големи, дебели гадни неща. Папа обичаше да ги пуши. На човек му трябваше противогаз само за да влезе през вратата. Аз го молех, заплашвах, дори опитвах самата аз да ги пуша. — Кърби преглътна при неприятния спомен. — После стигнах до решението. Папа е будала.

— Така ли?

— Искам да кажа, той не може да се въздържа да не се обзалага, независимо какъв е залогът. — Тя отново докосна дървото, знаейки, че по-късно ще трябва да се върне към него. — Моят речник беше… Да кажем, цветист. Можех красноречиво да ругая на седем езика.

— Голямо постижение.

— Имаше си полза от него, повярвай ми. Обзаложих се с папа на десет хиляди долара, че мога по-дълго да не ругая, отколкото той може да не пуши. Три месеца и езикът ми, и озоновият слой бяха чисти. — Кърби стана и обиколи масата. — Целият персонал ми беше благодарен. — Внезапно седна в скута му, отпусна глава назад и обви ръце около врата му.

— Целуни ме пак, а? Не мога да се сдържа.

Не можеше да има друга като нея, помисли Адам и затвори устните си върху нейните. С тих стон на удоволствие тя се разтопи срещу него, цялата желание.

А след това никой от тях не мислеше, само чувстваха.

Страстта бе бърза и остра. Тя нарасна дотолкова, че можеха да потънат в нея. Кърби си позволи удоволствието, защото тези неща прекалено често са кратки, прекалено често повърхностни. Искаше скоростта, топлината, потока. Риск, ала животът е нищо без тях.

Предизвикателство, но всеки ден носи своето собствено предизвикателство. Той я караше да се чувства мека, замаяна, безчувствена. Никой друг не го бе правил. Ако можеше да се отнесе, защо трябваше да не го стори? Никога досега не се бе случвало.

Нуждаеше се от това, от което никога не бе осъзнавала, че се нуждае в един мъж — сила, стабилност.

Адам почувства как първоначалната възбуда се превръща в болка — дълбока, тъпа и непрестанна. Това бе нещо, на което не можеше да се противопостави, дори нещо, от което откри, че имаше нужда. Страстта винаги бе първична, проста и безболезнена. Не бе ли разбрал, че тя бе жена, която би накарала мъжа да страда? А като го знаеше, не трябваше ли да може да го избегне? Ала болеше. Болеше го да я държи в ръцете си, толкова мека и податлива. Да я иска повече.

— Не можете ли вие двамата да почакате до след обеда? — обади се Феърчайлд от вратата.

Кърби с тиха въздишка откъсна устните си от Адам. Както бе очаквала, вкусът остана. Като дървото зад нея, той бе нещо, което щеше да я привлича отново и отново.

— Идваме — промълви тя и докосна отново устните на Адам, като обещание. После се обърна и опря буза до неговата с жест, който му се стори невъзможно сладък. — Адам ме скицираше — обясни на баща си.

— Да, виждам — изсумтя Феърчайлд. — След обеда може да те скицира колкото си иска. Гладен съм.