Нора Робъртс
Картината (11)

Единадесета глава

След като се въртя повече от час в леглото, Кърби разбра, че няма да може да си почине, както изглежда всички искаха от нея. Тялото й копнееше за сън, ала съзнанието отказваше да му го даде.

Тя се опитваше. Двадесет минути рецитира наум скучни стихотворения. Затвори очи и преброи пет хиляди двадесет и седем камили. Включи радиото на нощното си шкафче и намери камерна музика. След всичко това бе съвсем будна.

Не бе страх. Ако Стюарт наистина се бе опитал да я убие, той се бе провалил. Самата тя не бе глупачка, а имаше и Адам. Не, не бе страх.

Рембранд. Не можеше да мисли за нищо друго, след като видя как Хариет се смее, след като си спомни как Хариет я бе гледала, когато беше болна от грип, как бе водила с нея сладките и напълно безсмислени женски разговори, когато бе момиче.

Кърби бе скърбила за майка си и макар тя да бе умряла, когато Кърби бе още дете, споменът оставаше съвсем ясен. Хариет не я бе заместила. Хариет си бе просто Хариет. Кърби я обичаше заради самата нея.

Как можеше да заспи?

Ядосано се завъртя по гръб и се вторачи в тавана. Може би, само може би щеше да се възползва от безсънието си и да се опита да разбере нещо.

Баща й, тя бе сигурна, не би направил нищо, с което да нарани Хариет, ако нямаше причина. Бе ли отмъщението към Стюарт достатъчна причина? След малко реши, че не се връзваше.

Хариет бе заминала за Африка — това първо. Почти две седмици след това Кърби бе развалила годежа си със Стюарт. След това бе разказала на баща си за заплахите и изнудването на Стюарт, а той не се бе впечатлил. Бе казал, спомняше си Кърби, че Стюарт не е в положението да му навреди.

Значи можеше да се приеме, че вече са били направили плановете си да сменят картините. Отмъщението се изключваше.

Защо тогава?

Не за пари, помисли Кърби. Не и от желанието да притежава самата картина. Това не бе в характера му — тя знаеше по-добре от всички други как се отнасяше той към алчността. Но пък и да открадне от приятел не му бе в характера.

Ако не можеше да намери причината, може би щеше да успее да намери самата картина.

Все още загледана в тавана, започна да прехвърля наум всичко казано от баща й. Толкова много двусмислени забележки. Ала това бе типично за него. В къщата — това поне бе сигурно. В къщата, скрита с подобаващо уважение и любов. Колко стотици възможности можеше да провери за една нощ?

Въздъхна с отвращение и отново се преобърна. За последен път удари възглавницата и затвори очи. Прозявката според нея даваше някакви надежди. Сгуши се по-уютно и в този момент нещо изплува в съзнанието й.

Утре щеше да мисли за това… Не, сега. Пак се завъртя. Сега щеше да мисли. Какво казваше баща й на Адам, когато тя влезе в ателието му онази нощ след подмяната на Тициан? Нещо… Нещо… Нещо в дух, че символично и тя е включена.

— Гнили корени — измърмори Кърби и стисна очи, за да се съсредоточи. Какво, по дяволите, трябваше да означава това? Тъкмо когато вече щеше да се предаде, една мисъл я прониза. Отвори очи и скочи. — Това би било съвсем в негов стил! — Грабна си халата и излетя от стаята.

За момент се поколеба в коридора. Може би трябваше да събуди Адам и да му изложи своята теория. Но пък това бе наистина само теория, а и за него денят не бе от най-леките. Ако имаше резултат, тогава щеше да го събуди. А ако грешеше, баща й щеше да я убие.

Бързо се качи в ателието на баща си, после се спусна в столовата. И двата пъти не си направи труда да пали светлината. Не искаше някой да се покаже от стаята си и да я пита за какво е станала. Тихо вървеше в тъмнината, понесла един парцал, бутилка и купчина вестници. Когато стигна до столовата, светна лампите. Никой не би влязъл тук, освен Карти, а той никога не би й задавал въпроси. Работеше бързо.

Разстла дебел пласт от вестници върху масата, остави върху тях бутилката и парцала и се обърна към своя портрет.

— Прекалено си умен, папа — прошепна и се вгледа в картината. — Никога не бих могла да разбера дали това е копие. Има само един начин. — Свали портрета от стената и го сложи върху вестниците. — Истинската му стойност се крие под повърхността — измърмори тя. Нали така бе казал на Хариет? А той бе хитър. Бе хитър още от самото начало. Кърби отвори бутилката и изсипа малко от течността върху парцала. — Прости ми, папа — каза тихо.

С най-леко докосване — с опитно докосване — започна да сваля слоевете боя от долния ъгъл. Минутите минаваха. Ако грешеше, искаше да нанесе най-малко повреди. Ако бе права, държеше в ръцете си нещо безценно. И в двата случая не можеше да бърза.

Отново напои кърпата и потърка. Смелият подпис на баща й изчезна, после ярката лятна трева под него, после грундът.

А там отдолу, където би трябвало да има само платно, се показа тъмно, мрачно кафяво. Появи се една буква, после още една. Това бе всичко, което й трябваше.

— Гръм и мълнии — измърмори тя. — Права бях. Под краката на момичето, което бе била някога, се откриваше подписът на Рембранд. Нямаше да продължава по-нататък. Затвори бутилката също толкова внимателно, както я бе отворила.

— Значи, папа, ти си сложил Рембранд да спи под копие на моя портрет. Само ти можеш да измислиш да копираш сам себе си, за да го скриеш.

— Много умно.

Кърби рязко се извъртя и се вгледа в тъмнината извън столовата. Познаваше гласа, той не я изплаши, ала сърцето й се разтуптя. Сенките се раздвижиха. А сега какво? Как щеше да обяснява?

— Хитростта ви е семейна черта, нали, Кърби?

— Така са ми казвали. — Тя се опита да се усмихне. — Искам да ти обясня. По-добре излез от тъмното и седни. Може да отнеме… — Спря, защото първата част от поканата бе приета, и се вторачи в малкия лъскав револвер. Вдигна поглед от него и срещна ясните нежни сини очи. — Мели, какво става?

— Изглеждаш изненадана. Това ме радва. — С доволна усмивка Мелани насочи пистолета към главата й. — Може би в края на краищата не си чак толкова умна.

— Не насочвай това нещо към мен.

— Ще го насочвам. — Мелани свали пистолета до нивото на гърдите й. — И няма само да го насочвам, ако мръднеш.

— Мели… — Не се страхуваше, още не. Бе смутена, дори ядосана, но не се страхуваше от жената, с която бе израснала. — Остави това нещо и седни. Защо си тук по това време през нощта?

— По две причини. Първо, за да видя дали мога да открия някакви следи от картината, която ти така удобно намери вместо мен. Второ, за да довърша работата, която тази сутрин излезе неуспешна.

— Тази сутрин? — Кърби пристъпи напред и замръзна, като чу бързото, смъртоносно прещракване. Боже мили, можеше ли пистолетът наистина да е зареден? — Мели…

— Сигурно малко съм недооценила, иначе вече щеше да си мъртва. — Тя сви рамене и елегантната розова коприна прошумоля. — Познавам проходите много добре. Нали помниш, ти ме влачеше през тях, когато бяхме деца… Преди да влезеш вътре с онова повредено фенерче. Аз бях сменила батериите, нали разбираш. Никога не съм ти го казвала, нали? — Засмя се. Кърби мълчеше. — Тази сутрин използвах проходите. Щом разбрах, че двамата с Адам сте се разположили, излязох и включих газта от главния вентил. Вече бях счупила ключа на радиатора.

— Не може да говориш сериозно. — Кърби прокара ръка през косата си.

— Ужасно сериозно, Кърби.

— Защо?

— Предимно за пари, разбира се.

— Пари? — Би се разсмяла, ала гърлото й се бе свило. — Но ти нямаш нужда от пари.

— Много си самодоволна. — В гласа й се долавяше злъч. Кърби се зачуди защо никога досега не я бе забелязвала. — Не, имам нужда от пари.

— Ти не прие издръжка от бившия си съпруг.

— Той не би ми дал нито грош — поправи я Мелани. — Отряза ме, а понеже ме беше хванал как му изневерявам, аз не бях в положението да го давам под съд. Той ми даде тих, дискретен развод, така че репутациите ни да не пострадат. А освен този единствен случай, аз бях много дискретна. Ние със Стюарт винаги сме били много внимателни.

— Стюарт? — Кърби вдигна ръка да разтрие слепоочието си. — Ти и Стюарт?

— От три години сме любовници. Главата ти направо е бръмнала от въпроси, нали? — Мелани направи крачка напред развеселена. Следваше я полъхът на „Шанел“. — За нас беше по-практично да се преструваме, че сме просто познати. Аз убедих Стюарт да ти предложи да се ожените. Моето наследство се беше стопило и твоите пари ни бяха много по вкуса. Освен това така щяхме да се приближим до чичо Филип.

Кърби пренебрегна останалото и се насочи към единственото, което имаше значение.

— Какво искате от баща ми?

— Аз още преди години разбрах за игричката, с която се забавляват той и майка ми. Не всички подробности, ала достатъчно, за да съобразя, че мога да я използвам, ако ми се наложи. Реших, че е време да използвам таланта на баща ти в моя полза.

— Правила си планове да крадеш от собствената си майка?

— Не бъди толкова лицемерна. — Гласът й стана леден. Пистолетът не помръдваше. — Баща ти я предаде, без да му мигне окото, после измами и нас в сделката. Сега ти разреши вместо мен този малък проблем. — Посочи със свободната си ръка към картината. — Би трябвало да съм благодарна, че тази сутрин не успях. Още щях да търся.

По някакъв начин, кой знае как, щеше да се справи с това. Кърби реши да започне от основата.

— Мели, как можеш да ме нараниш? Ние цял живот сме били приятелки.

— Приятелки? — Думата прозвуча с отвращение. — Мразя те, откак се помня!

— Не…

— Мразя те — повтори Мелани, този път студено, и Кърби разбра, че говори истината. — Винаги около теб се трупаха хората, винаги теб предпочитаха мъжете. Собствената ми майка предпочиташе теб.

— Това не е вярно. — Толкова далеч ли отиваше, помисли Кърби и я заля чувство на вина. Трябваше ли да го бе видяла по-рано? — Мели… — Но когато понечи да се приближи, Мелани направи жест с пистолета.

— „Мелани, недей да бъдеш толкова сериозна… Мелани, къде е чувството ти за хумор?“ — Тя присви очи. — Никога не ми е казвала направо, че трябва повече да приличам на теб, ала всъщност точно това искаше.

— Хариет те обича…

— Обича ме? — прекъсна я Мелани със смях. — Пет пари не давам за обичта й. С нея не мога да си купя каквото ми трябва. Можеше да ми отнемеш майката, но това беше по-малката обида. По-голямата са мъжете, които отново и отново измъкваше изпод носа ми.

— Никога не съм отнела мъж от теб. Никога не съм проявявала интерес към мъж, към когото ти си имала някакви намерения.

— Имало ги е десетки — възрази Мелани. Гласът й бе съвсем изтънял. — Ти се усмихваш, казваш нещо глупаво и аз съм забравена. Ти никога не си изглеждала като мен, ала използваш така наречения си чар и ги подмамваш, или се държиш ледено и постигаш същото.

— Може и да съм се държала приятелски с някой, който те е интересувал — каза бързо Кърби. — Ако съм охладнявала, то е било, за да го обезкуража. Божичко, Мели, никога не съм направила нещо, с което да те нараня. Аз те обичам.

— Твоята любов вече не ми трябва. Тя изпълни предназначението си много добре. — Мелани се усмихна, а очите на Кърби плувнаха в сълзи. — Съжалявам единствено, че не се влюби в Стюарт. Исках да му се умилкваш, като знаеш, че той предпочита мен, че се е оженил за теб само защото аз така съм искала. Когато дойде при него онази вечер, едва не излязох от банята просто заради удоволствието да видя лицето ти. Обаче… — Тя сви рамене. — Ние имахме дългосрочни планове.

— Ти си ме използвала — каза Кърби тихо. — Вие със Стюарт сте ме използвали.

— Разбира се. И все пак, не беше разумно от моя страна онази събота да се върна от Ню Йорк, за да бъда с него.

— Защо, Мелани? Защо си се преструвала през всичките тези години?

— Ти беше полезна. Още като дете го знаех. По-късно, в Париж, ти ми отваряше вратите, после отново в Ню Йорк. Благодарение на теб бе дори това, че преживях една година в лукс с Карлайл. Ти не искаше да спиш с него и не искаше да се омъжиш за него. Аз направих и двете.

— И това е всичко? — промълви Кърби. — Това е всичко?

— Това е всичко. Ти вече не си полезна, Кърби. Всъщност, сега си неудобна. Бях планирала смъртта ти като предупреждение към чичо Филип, сега това е просто необходимост.

Тя искаше да се извърне, ала трябваше да погледне нещата в очите.

— Как съм могла цял живот да те познавам и да не го видя? Как си могла да ме мразиш и да не го покажеш?

— Ти оставяш емоциите да ръководят живота ти, аз не. Вземи картината, Кърби. — Посочи с пистолета. — И внимавай с нея. На нас със Стюарт ни е предложена доста солидна сума за нея. Ако извикаш — добави тя, — веднага ще те застрелям и ще изчезна с картината в прохода, преди някой да е слязъл.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще влезем в прохода. Ти ще се подхлъзнеш, ще паднеш и ще си счупиш врата. Аз ще отнеса картината у дома и ще чакам да ми се обадят по телефона, за да ми съобщят за инцидента.

Бе загазила. Ако само бе събудила Адам… Не, ако го бе събудила, сега пистолетът щеше да е насочен и към него.

— Всички знаят колко ме е страх от проходите.

— Това ще бъде мистерия. Когато видят празното място на стената, ще разберат, че причината е в Рембранд. Първият заподозрян ще бъде Стюарт, но той от три дни е извън града. Аз ще бъда съсипана от смъртта на моята най-стара и най-скъпа приятелка. Ще ми трябват няколко месеца в Европа, за да се възстановя от скръбта.

— Внимателно си го обмислила. — Кърби се облегна на масата. — Ала способна ли си ти на убийство, Мели? — Тя бавно обви пръсти около бутилката и избута тапата с палец. — Убийство лице в лице, не отдалеч, както днес сутринта.

— О, да — усмихна се красиво Мелани. — Предпочитам го. Ще ми бъде по-приятно да знаеш кой те убива. А сега вземи картината. Време е.

С рязко движение Кърби плисна терпентиновата смес в лицето й. Когато Мелани вдигна ръка да се предпази, тя скочи. Двете заедно паднаха и се затъркаляха по пода. Пистолетът остана притиснат между тях.

 

 

— Какво искаш да кажеш, как така Хилър от вчера е в Ню Йорк? Това, което се случи днес, не беше случайно. Трябва той да го е направил.

— Няма начин. — С няколко думи Макинтайър прекъсна теорията на Адам. — Мой сигурен човек го следи. Мога да ти дам името на хотела на Хилър. Мога да ти дам името на ресторанта, в който е обядвал и какво е ял, докато ти си хвърлял столове през прозорци. Той има желязно алиби, Адам, но това не означава, че не той го е уредил.

— По дяволите. — Адам отпусна предавателя, докато подреди мислите си. — Имам лошо предчувствие, Мак. Да се разправям с Хилър е едно, съвсем друго е той да има съучастник или да е наел професионалист да свърши мръсната работа. Кърби има нужда от защита, от официална защита. Искам тя да се измъкне оттук.

— Ще поработя върху това. Рембранд…

— Пет пари не давам за Рембранд! — избухна Адам. — Ала той утре ще е в ръцете ми, пък ако ще да трябва да обеся Феърчайлд с главата надолу.

Макинтайър въздъхна с облекчение.

— Това е по-добре. Бях започнал да ставам нервен, като си мислех, че си хлътнал по малката Феърчайлд.

— Аз съм хлътнал по малката Феърчайлд — отвърна Адам. — Затова по-добре уреди… — Той чу изстрела. Един, рязък и ясен, който отекна в съзнанието му. — Кърби!!! — Не можеше да мисли за нищо друго. Хвърли отворения предавател на пода и хукна.

Докато тичаше надолу, отново извика името й. Но единственият отговор бе мълчание. Викаше, докато бягаше като луд от стая в стая долу, ала тя не отговаряше. Продължаваше да тича, почти ослепял от ужас, като по пътя запалваше всички лампи, докато цялата къща грейна като на празник. Собственият му глас отекваше подигравателно. Когато се втурна презглава в столовата, едва не падна върху двете тела на пода.

— О, Боже мой!

— Убих я! Господи, Адам, помогни ми! Мисля, че съм я убила! — Кърби, обляна в сълзи, притискаше просмукана от кръв ленена салфетка към гърдите на Мелани. Кръвта бе обагрила розовата коприна на роклята и ръцете на Кърби.

— Продължавай да натискаш. — Без да задава въпроси, той грабна шепа салфетки от бюфета зад него. После избута Кърби настрани и напипа пулса. — Жива е. — Притисна салфетките към раната. — Кърби…

Преди да успее отново да заговори, настъпи хаос. Останалата част от населението на къщата се изсипа от всички страни в столовата. Поли издаде писък, който нямаше край.

— Извикайте „Бърза помощ“ — нареди Адам на Карти, макар че икономът вече се бе обърнал да тръгне. — Или я накарайте да млъкне, или я махнете оттук — каза на Рик, кимвайки към Поли.

Феърчайлд бързо се възстанови и коленичи до дъщеря си.

— Кърби, какво се е случило тук?

— Опитах се да й взема пистолета. — Кърби се мъчеше да си поеме въздух, докато гледаше кръвта по ръцете си. — Ние паднахме. Аз не… Папа, дори не знам коя от нас натисна спусъка. О, Господи, дори не знам.

— Мелани е имала пистолет? — Твърд като скала, Феърчайлд я хвана за раменете и я обърна към себе си. — Защо?

— Тя ме мрази. — Гласът й трепна и Кърби погледна баща си в очите. — Тя винаги ме е мразила, а аз никога не съм знаела. Всичко е заради Рембранд, папа. Мели всичко го е планирала.

— Мелани? — Феърчайлд погледна през главата на Кърби към безчувствената фигура на пода. — Значи тя е била зад това. — Замълча, но само за миг. — Колко е зле, Адам?

— Не знам, по дяволите. Аз съм художник, не лекар. — В очите му имаше гняв, по ръцете му кръв. — Това можеше да е Кърби!

— Да, прав си. — Пръстите на Феърчайлд се свиха върху раменете на дъщеря му. — Прав си.

— Аз намерих Рембранд — прошепна Кърби. Ако шокът бе причината за замайването й, тя нямаше да се поддаде. Насилваше се да мисли и да говори ясно.

Феърчайлд погледна към празното място на стената, после към масата, върху която лежеше картината.

— Да, намерила си го.

Тюлип изцъка с език, избута Феърчайлд настрани, хвана Кърби за ръката и без да обръща внимание на никого, я издърпа на крака.

— Ела с мен, миличка. Хайде, ела с мен, това се казва добро момиче.

Адам безпомощно гледаше как я отвеждат, докато той се мъчеше да спре кървенето.

— Ще трябва да намерите някакво добро обяснение — процеди през зъби и погледна към Феърчайлд.

— Обясненията в момента май няма да бъдат достатъчни — отвърна той и много бавно се изправи. Тишината се раздра от звука на сирени. — Ще се обадя на Хариет.

Мина почти един час, преди Адам да успее да измие кръвта от ръцете си. Мелани, все още в безсъзнание, се носеше към болницата. Единствената му мисъл сега бе за Кърби, и той излезе от стаята си, за да я намери. Когато стигна до най-долната площадка на стълбите, попадна на скандал. Макар спорът да бе едностранен, целият коридор кънтеше:

— Искам да се срещна с Адам Хейнс, и то веднага!

— Проникване с взлом, а, Мак? — Адам се приближи и застана до Карти.

— Адам, слава Богу! — Дребният набит мъж с ъгловато лице и проницателни очи прокара ръка през гъстата си разрошена коса. — Не знаех какво се е случило с теб. Кажи на тази канара да се отмести, а?

— Всичко е наред, Карти — съобщи Адам и си спечели един безизразен поглед. — Той не е журналист. Аз го познавам.

— Да, господине.

— Какво става, по дяволите? — настоя Макинтайър, докато Адам го водеше по коридора. — Кого отнесоха току-що с линейката? По дяволите, Адам, помислих, че може да си ти. Последното, което знам, е, че ти се разкрещя и прекъсна предаването.

— Беше тежка нощ. — Адам сложи ръка на рамото му и го въведе в гостната. — Трябва ми нещо за пиене. — Отиде направо до бара, наля си, изпи чашата и отново я напълни. — Пийни, Мак — покани го той. — Това трябва да е по-добро от нещата, които купуваш в малкия мотел надолу по пътя. Филип — продължи Адам, като видя, че Феърчайлд влиза в стаята, — мисля, че имате нужда от едно питие.

— Да. — Феърчайлд кимна на Макинтайър, без да задава въпроси, и прие чашата, която Адам му подаде.

— По-добре да седнем. Филип Феърчайлд, Хенри Макинтайър, следовател във федералната застрахователна компания.

— А, Макинтайър. — Феърчайлд изпи на един дъх половината уиски. — Доста неща имаме да обсъждаме. Ала първо, Адам, задоволи моето любопитство. Как се включи в това разследване?

— Това не е първият път, когато работя за Мак, но е последният. — Адам изпрати на Макинтайър един спокоен, ала стоманен поглед. — Причината е, че ние сме братовчеди — добави той. — Втори братовчеди.

— Роднини. — Феърчайлд се усмихна многозначително.

— Вие знаехте защо съм тук — обади се Адам. — Откъде разбрахте?

— Е, момчето ми, това няма нищо общо с твоята интелигентност. — Феърчайлд гаврътна остатъка от уискито и стана да си налее отново. — Аз очаквах някой да дойде. Ти беше единственият, който пристигна. — Той седна с въздишка. — Много просто.

— Очаквахте?

— Ще ми каже ли някой кой беше в линейката? — прекъсна ги Макинтайър.

— Мелани Бърджис. — Феърчайлд се загледа в чашата си. Дълго щеше да боли, той знаеше. Заради него самия, заради Хариет, заради Кърби. Най-добре бе да започне да се справя с това още сега. — Тя е била простреляна, когато Кърби се е опитала да й вземе пистолета… Пистолета, който тя е насочвала срещу моята дъщеря.

— Мелани Бърджис — повтори Макинтайър замислено. — Това съвпада с информацията, която получих днес. Информация — обърна се той към Адам, — която се гласях да ти дам, когато ти прекъсна връзката. Бих искал да започнете отначало, господин Феърчайлд. Предполагам, че полицията вече идва.

— Да, това няма как да се избегне. — Феърчайлд отпи от уискито си, обмисляйки как да се справи с нещата. После видя, че Макинтайър вече не му обръща внимание. Той гледаше към вратата.

Кърби, облечена с джинси и бяла блуза, бе влязла в стаята. Бе бледа, но очите й бяха тъмни. Бе красива. Това бе първото, което Макинтайър помисли. Второто бе, че това бе жена, която можеше да пресуши съзнанието на един мъж, както жаден човек пресушава бутилка.

— Кърби… — Адам стана, прекоси стаята и хвана ръцете й. Те бяха студени като лед. — Добре ли си?

— Да. Мелани?

— Лекарите я поеха. Останах с впечатлението, че раната не е толкова зле, колкото изглежда. Иди си легни — посъветва я той. — Забрави за малко за това.

— Не — поклати глава тя и успя да се усмихне. — Нищо ми няма, наистина. Измиха ме, погалиха ме, дадоха ми алкохол, макар че не бих имала нищо против още малко. Полицията ще иска да ме разпита. — Погледът й се насочи към Макинтайър. Кърби не попита, просто прие, че той бе от полицията. — Искате ли да говорите с мен?

Макинтайър чак тогава осъзна, че се бе вторачил в нея. Прокашля се и се изправи.

— Бих искал първо да чуя какво ще каже баща ви, госпожице Макинтайър.

— Всички бихме искали. — Като се мъчеше да намери някакво равновесие, тя отиде до стола на баща си. — Ще си признаваш ли, папа, или да ти наема някой долнопробен адвокат?

— Не е нужно, миличка. — Той хвана ръката й. — Началото — продължи Феърчайлд и се усмихна на Макинтайър. — Това, предполагам, започна няколко дни преди Хариет да замине за Африка. Тя е много разсеяна жена. Една вечер трябвало да се върне в галерията да вземе някакви документи, които била забравила. Видяла, че в кабинета на Стюарт свети, и искала да влезе и да му се скара, че работи толкова до късно. Вместо това подслушала телефонния му разговор и разбрала за плановете му да открадне Рембранд. Разсеяна, но интелигентна, Хариет си тръгнала и оставила Стюарт да си мисли, че плановете му не са разкрити. — Той се засмя и стисна ръката на Кърби. — Като умна жена, тя отишла направо при един приятел, който бил известен със своята вярност и острия си ум.

— Папа! — Кърби се разсмя с облекчение и се наведе да го целуне по главата. — Вие сте работили заедно, трябваше да се сетя.

— Разработихме план. Може би неразумно, обаче решихме да не въвличаме Кърби в него. — Вдигна очи към нея. — Трябва ли да ти се извиня?

— Никога.

Ала пръстите му, които погалиха ръката й, го изрекоха вместо него.

— Връзката на Кърби със Стюарт ни помогна да вземем това решение. И късогледството, което тя проявява от време на време. Искам да кажа, когато не е съгласна с моята гледна точка.

— Може все пак да приема това извинение. Феърчайлд стана и закрачи из стаята с ръце зад гърба си. Неговата версия на Шерлок Холмс, реши Кърби и се настани удобно да гледа представлението.

— Във всеки случай — продължи той, — и двамата с Хариет знаехме, че Стюарт не е способен да замисли и извърши такава кражба сам. Хариет нямаше никаква представа с кого е говорил по телефона, но е било споменато моето име. Стюарт казал, че, ъ-ъ-ъ, „ще ме подпита какво мисля по въпроса да направя копие на картината“. — Лицето му придоби раздразнен вид. — Не разбирам защо си е помислил, че човек като мен би направил нещо толкова низко, толкова нечестно.

— Невероятно — промърмори Адам и си спечели една ослепителна усмивка и от бащата, и от дъщерята.

— Решихме аз да се съглася, след като малко се пазаря за моята част. След това щях да имам в мое владение оригинала, а копието да пробутам на Стюарт. Рано или късно неговият съучастник щеше да се принуди да се появи на светло, за да се опита да го възстанови. Междувременно Хариет трябваше да съобщи за кражбата, ала да откаже да заведе дело, а да поиска застрахователната компания да действа дискретно, като неохотно им сподели подозрението си, че аз съм замесен, за да насочи разследването към мен и оттам към Стюарт и неговия съучастник. Аз скрих Рембранд зад копие на портрета на дъщеря ми, оригиналът на който е скрит в стаята ми. Аз съм сантиментален.

— Защо госпожа Мерик не е казала на полицията и на застрахователната компания истината? — попита Макинтайър, след като обмисли историята.

— Те можеха да действат прибързано. Не искам да ви обидя — добави снизходително. — Стюарт можеше да бъде заловен, обаче съучастникът му вероятно щеше да се измъкне. Освен това, признавам си, и двамата ни привличаше интригата. Не можехме да се сдържим. Вие, разбира се, ще искате да проверите моята история.

— Разбира се — съгласи се Макинтайър и се зачуди дали може да се справи с още един умопобъркан.

— Щяхме да постъпим по-иначе, ако имахме представа, че Мелани е забъркана. На Хариет ще й бъде много трудно. — Феърчайлд замълча и внезапно погледна сериозно към Макинтайър. — Бъдете внимателни с нея. Много внимателни. Можете да смятате нашите методи за странни, но тя е майка, която тази вечер е преживяла два неописуеми удара — предателството на дъщеря си и възможността да загуби единственото си дете. — Спря се за миг до Кърби и я погали по косите. — Независимо колко дълбока е обидата, любовта остава, нали, Кърби?

— Чувствам единствено празнота — промълви тя. — Мели ме е мразила и мисля, наистина мисля, че повече е искала аз да умра, отколкото е искала картината. Чудя се… Чудя се доколко аз съм виновна.

— Не можеш да се обвиняваш за това, че съществуваш, Кърби. — Баща й хвана с две ръце лицето й.

— Не можеш да обвиняваш едно дърво за това, че се стреми към слънцето и друго за това, че гние отвътре. Всеки от нас прави своя собствен избор и е отговорен за него. Обвиненията и вярата са си твоя собствена работа. Не можеш да ги искаш от някой друг.

— Не искаш да ме оставиш да заглуша обидата с чувство на вина. — Тя въздъхна дълбоко, стана и го целуна по бузата. — Ще трябва да се справя с нея. — Без да мисли, протегна ръка на Адам, преди да се обърне към Макинтайър: — Имате ли нужда от моите показания?

— Не, стрелбата не е в моята компетентност, госпожице Макинтайър. Само Рембранд. — Той допи уискито и се изправи. — Ще трябва да го взема със себе си, господин Феърчайлд.

Самата любезност, Феърчайлд разтвори широко ръце:

— Напълно разбираемо.

— Благодаря ви за съдействието. — Ако можеше да го нарече така. С уморена усмивка се обърна към Адам: — Не се безпокой, не съм забравил твоите условия. Ако всичко е както той го казва, ще успея официално да не ги намесвам в това, както се договорихме онзи ден. Твоята част от работата е свършена и като цяло се справи добре, така че ще съжалявам, ако сериозно си решил повече да не работиш за мен. Ти върна Рембранд, Адам. Сега аз трябва да започна да разплитам кълбото.

— Работа? — Кърби изстина. Пръстите й все още бяха в дланта на Адам, ала усети, че се схващат и бавно ги изтегли. — Работа? — повтори тя и притисна ръка към стомаха си, сякаш й бе станало лошо.

Не сега, помисли Адам объркано и потърси думите, които би й казал само след няколко часа.

— Кърби…

С всичката сила, която й бе останала, и с всичката горчивина, която чувстваше, тя го зашлеви през лицето.

— Копеле — прошепна и хукна, колкото я държаха краката.

— Да те вземат дяволите, Мак! — Адам се втурна след нея.