Нора Робъртс
Картината (1)

Първа глава

Бе по-скоро замък, отколкото къща. Камъкът бе сив, ала скосен по ръбовете, така че отдолу проблясваха цветове. Към небето се издигаха кули и кулички, съединени от назъбения покрив. Прозорците бяха с колони, високи и тесни, със стъкла с ромбовидна форма.

Конструкцията — Адам никога не би помислил за нея като за нещо толкова обикновено като къща — се извисяваше над Хъдзън, дръзка, ексцентрична и, ако изобщо такива неща бяха възможни, доволна от себе си. Ако приказките бяха верни, тя идеално подхождаше на собственика си.

Единственото, което й липсваше, помисли Адам, докато прекосяваше покрития с плочи вътрешен двор, бе един дракон и ров с вода.

От двете страни на широките каменни стълби стояха два ухилени водоливника. Той мина покрай тях със сдържаността, естествена за един практичен човек. Водоливниците и куличките можеха да се приемат на подходящото място, но не и в околностите на Ню Йорк, на няколко часа път от Манхатън.

Реши засега да си спести мнението, вдигна тежкото месингово чукало и го пусна да падне върху вратата от плътен хондураски махагон. След третото чукане вратата се отвори със скърцане. Адам, вече на границата на търпението си, видя дребничка жена с огромни сиви очи, черни плитки и изпоцапано със сажди лице. Бе облечена със смачкан пуловер и джинси, които бяха виждали и по-добри дни. Тя лениво се почеса по носа с опакото на ръката и го зяпна.

— Здрасти.

Той потисна въздишката си. Ако персоналът се свеждаше до глупави слугини, следващите няколко седмици щяха да са много досадни.

— Аз съм Адам Хейнс. Господин Феърчайлд ме очаква — съобщи той.

Очите й се присвиха — от любопитство или от подозрение, Адам не можа да определи.

— Очаква ви? — Акцентът й бе определено от Ню Ингланд. Гледа го още един момент, после се намръщи, сви рамене и отстъпи да го пусне.

Коридорът бе широк и сякаш безкраен. Тъмнокафявата ламперия проблясваше в приглушената светлина. Слънчевите лъчи падаха през високия кос прозорец върху дребничката жена, ала той почти не я забелязваше. Картините. За момента Адам забрави и умората от пътуването, и раздразнението си. Забрави всичко друго, освен картините.

Ван Гог, Реноар, Моне. Никой музей не би могъл да се похвали с по-изискана колекция. Силата им го привличаше. Багрите, оттенъците, мазките, цялото великолепие се съчетаваха и въздействаха върху сетивата му. Може би, по някакъв странен начин, Феърчайлд бе прав да ги държи в нещо като крепост.

Адам се обърна и видя, че прислужницата го гледа с огромните си сиви очи, небрежно скръстила ръце. Нетърпението му се върна.

— Да тичам ли подире ви да ви подгоня? Кажете на господин Феърчайлд, че съм тук.

— И кой сте пък вие? — Очевидно, нетърпението му не й действаше.

— Адам Хейнс — повтори той. Беше свикнал със слуги. И свикнал да очаква от тях експедитивност.

— Аха, така значи…

Как можеха очите й да са едновременно толкова замъглени и толкова ясни? За момент се замисли, че те отразяваха зрелост и интелигентност, странни като за плитките и изпоцапаното й лице.

— Госпожице… — Произнасяше думите бавно и отчетливо. — Господин Феърчайлд ме очаква. Просто му кажете, че съм тук. Можете ли да се справите с това?

Лицето й внезапно се озари от ослепителна усмивка.

— Аха!

Усмивката го потресе. Адам за пръв път забеляза, че тя имаше изключителни устни, пълни и изваяни. И че имаше нещо… Нещо под саждите. Без да мисли, вдигна ръка да ги изтрие. В този момент се разрази бурята:

— Не мога да го направя! Казвам ти, че е невъзможно! Пародия! — Един мъж се изтърколи с плашеща скорост по дългата вита стълба. Лицето му бе изкривено от страдание, гласът му трагично прекъсваше. — Ти си виновна за всичко. — Спря задъхано и посочи с дългия си тънък пръст към малката слугиня. — Твоя работа е, сигурен съм.

Мъжът бе жива карикатура, помисли веднага Адам, нисък и дребничък, със сбръчкано лице. Разрошената му бяла коса бе щръкнала. Човекът сякаш танцуваше, тъничките му крака се вдигаха и спускаха върху площадката, докато той размахваше дългия си пръст към тъмнокосата жена. Тя оставаше сериозна и спокойна.

— Кръвното ви налягане с всяка секунда се повишава, господин Феърчайлд. По-добре поемете един-два пъти дълбоко въздух, за да не получите удар.

— Удар! — Обиден, той затанцува по-бързо. От усилието лицето му порозовя. — Аз не получавам удари, момиче. Никога през живота си не съм получавал удар.

— Винаги има един пръв път — забеляза тя, сплела пръсти. — Господин Адам Хейнс е дошъл при вас.

— Хейнс? Какво общо има, по дяволите, Хейнс с това? Това е краят, казвам ти. Върхът. — Той драматично сложи ръка на сърцето си. Светлосините очи овлажняха и за един ужасен момент на Адам му се стори, че ще се разплаче. — Хейнс? — повтори мъжът и внезапно се вторачи в Адам с лъчезарна усмивка. — Аз ви чакам, нали?

Адам предпазливо му протегна ръка.

— Да.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. С нетърпение ви очаквах. — Стисна ръката, като все още показваше зъбите си. — В хола — отсече той, пусна ръката и му стисна рамото. — Ще пием по едно питие. — Понесе се с жизнерадостната походка на човек, който няма никакви грижи.

В хола Адам бе впечатлен от старинната мебелировка и забеляза купчини стари списания. Феърчайлд махна с ръка и той, следвайки командата, седна на забележително неудобен диван с тапицерия от конски косъм. Слугинята отиде до огромната каменна камина и се зае да изтребва огнището, като си подсвиркваше.

— Аз ще пия уиски — реши Феърчайлд и посегна към бутилка „Шивас ригъл“.

— За мен същото.

— Възхищавам се от вашата работа, Адам Хейнс. — Феърчайлд му протегна уискито със стабилна ръка. Лицето му бе спокойно, гласът му тих. Адам се зачуди дали не си бе въобразил сцената на стълбите.

— Благодаря ви. — Той отпи и се вгледа в дребния гений срещу себе си.

От очите и устата на Феърчайлд се разпростираше тънка мрежа от бръчки. Без тях и без редеещата коса би приличал на младеж. Излъчването за младост сякаш извираше от вътрешната му жизненост, от трескавата енергия. Очите му бяха ясни и сини. Адам знаеше, че те виждат отвъд онова, което другите могат да видят.

Филип Феърчайлд несъмнено бе един от най-великите живи художници на двадесетия век. Стилът му варираше от крещящ до елегантен, с всичко по средата. В продължение на повече от тридесет години той се радваше на слава, богатство и уважение в артистичните кръгове и в обществото — нещо, което много малко хора с неговата професия постигаха приживе.

Това определено му доставяше удоволствие — държеше се ту помпозно, ту сприхаво, ту великодушно. От време на време канеше други художници в къщата си край Хъдзън, за да прекарат там седмици или месеци в работа, общуване или просто почивка. Друг път гонеше всички от прага си и потъваше в пълно усамотение.

— Благодаря ви за възможността да работя няколко седмици тук, господин Феърчайлд.

— Удоволствието е изцяло мое. — Художникът отпи от уискито и седна, като царствено махна с ръка, сякаш го благославяше.

Адам успя да сдържи насмешливата си усмивка.

— С нетърпение очаквам да изуча отблизо някои от вашите творби. В работата ви има такова невероятно разнообразие.

— Аз живея за разнообразието — засмя се Феърчайлд. Откъм камината се дочу недвусмислено изсумтяване. — Нагло хлапе! — измърмори той в питието си, намръщи се на слугинята и тя шумно плесна парцала в кофата. — Карти! — изрева после толкова неочаквано, че Адам едва не изпусна уискито в скута си.

— Моля?

— Няма нищо — заяви снизходително Феърчайлд и отново изкрещя. При второто повикване в гостната влезе едно въплъщение на класическия иконом.

— Да, господин Феърчайлд. — Гласът му бе сериозен, с лек английски акцент. Тъмният му костюм дискретно контрастираше с бялата коса и бледата кожа. Той стоеше изправен като войник.

— Погрижи се за колата на господин Хейнс, Карти, и за багажа му. В синята стая.

— Да, сър — съгласи се икономът след лекото кимване на жената до огнището.

— И остави материалите му в ателието на Кърби — добави Феърчайлд и се ухили, когато слугинята прихна. — Има достатъчно място и за двама ви — обясни той на Адам. — Дъщеря ми, нали разбирате. Тя прави скулптури, до лактите се оплесква с глина или дялка дърво и мрамор. Не мога да го понеса. — Стисна в две ръце чашата си и наклони глава. — Господ ми е свидетел, че се опитвам. С цялата си душа. И за какво? — отметна назад глава. — За какво?

— Боя се, че…

— Провал! — простена Феърчайлд. — Да трябва да се провалям на моята възраст. Това е твоя работа — обърна се той отново към брюнетката. — Ще трябва да го приемеш… Ако можеш.

Тя седна до огнището, подви крака под себе си и размаза още сажди по носа си.

— Не можеш да обвиняваш мен, че си с две леви ръце и вече не ти иде отвътре. — Акцентът бе изчезнал. Гласът й бе нисък и плавен, с намек за завършено в Европа образование. Адам присви очи. — Ти реши да бъдеш по-добър от мен — продължи тя. — Следователно беше обречен да се провалиш, преди още да си започнал.

— Обречен да се проваля! Обречен да се проваля, така ли? — Феърчайлд отново скочи и затанцува. Уискито се разплиска от чашата му. — Феърчайлд ще победи, безсърдечно хлапе такова. Той ще тържествува! Ще си вземеш думите назад.

— Глупости. — Тя демонстративно се прозя. — Ти си имаш твоята среда, папа, аз моята. Приеми го.

— Никога! — Феърчайлд отново се плесна по сърцето. — „Поражение“ е мръсна дума.

— Не е — вметна бързо тя, изправи се и измъкна от ръката му остатъка от уискито.

Баща й се намръщи, първо към нея, после към празната си чаша.

— Говорех образно.

— Колко остроумно. — Тя го целуна по бузата и го изпоцапа със сажди.

— Лицето ти е мръсно — изръмжа той.

Тя вдигна вежди и прокара пръст по бузата му.

— И твоето.

Двамата се засмяха. В един миг приликата бе толкова поразителна, че Адам се зачуди как не я бе забелязал. Кърби Феърчайлд, единственото дете на Филип, много уважавана художничка и ексцентрична по свой собствен начин. От къде на къде принцесата чистеше камини?

— Хайде, Адам — обърна се Кърби към него с непринудена усмивка. — Ще те заведа в стаята ти. Изглеждаш уморен. О, папа — добави тя, вече до вратата, — пристигна новият брой на „Пийпъл“. Това ще му отвлече вниманието за известно време — обясни на Адам и го поведе по стълбите.

Той бавно тръгна след нея. Забеляза, че Кърби се движеше с безупречната грация на жена, която е била учена как да върви. Плитките подскачаха на гърба й. Джинсите, изтъркани по ръбовете, нямаха етикет на известна фирма. Връзките на платнените й маратонки бяха скъсани.

Тя доплува до втория етаж и отмина пет-шест врати, преди да се спре. Погледна към ръцете си, после към Адам.

— По-добре ти отвори. Аз ще изцапам дръжката. Той отвори вратата и изпита чувството, че се бе върнал назад във времето. Стаята бе издържана в синьо. Всички мебели бяха в стил осемнадесети век — фотьойли с извити облегалки, богато украсени маси. Отново имаше картини, но този път вниманието му бе завладяно от жената зад него.

— Защо го направи?

— Кое?

— Представлението на вратата. — Адам се приближи към нея до прага. Сведе поглед и пресметна, че Кърби едва ли бе повече от метър и петдесет. За втори път му се прииска да изтрие саждите от лицето й, за да види какво има отдолу.

— Ти изглеждаше толкова излъскан и определено гледаше много начумерено. — Тя опря рамо на рамката на вратата. В него имаше някаква изисканост, която я интригуваше, защото очите му бяха остри и арогантни. Макар да не се усмихваше, изражението й бе развеселено. — Очакваше някоя глуповата слугиня и аз реших да не те разочаровам. Коктейлът е в седем. Ще намериш ли пътя, или да дойда да те взема?

Засега щеше да се справи с това.

— Ще го намеря.

— Добре. Чао, Адам.

Неволно очарован, той я проследи с поглед, докато зави зад ъгъла в края на коридора. Може би Кърби Феърчайлд щеше да се окаже не по-малко интересен костелив орех от баща си. Ала това бе за по-късно.

Адам затвори вратата и я заключи. Чантите му вече бяха старателно подредени до гардероба от розово дърво. Той взе дипломатическото си куфарче, набра комбинацията и вдигна капака. Извади малък предавател и натисна копчето.

— Аз съм.

— Парола? — се чу в отговор.

Адам изруга тихо и отчетливо.

— Чайка. И това несъмнено е най-тъпата парола, която си спомням.

— Това е положението, Адам. Трябва да спазваме рутинните правила.

— Разбира се. — Нямаше нищо рутинно от момента, в който спря колата си в края на извиващата се алея. — Вътре съм, Макинтайър, и искам да ти кажа колко съм ти благодарен, че ме хвърли в тази лудница. — Перна с палец копчето и изключи Макинтайър.

 

 

Без да спира, за да се измие, Кърби изтича по стълбите към ателието на баща си. Отвори вратата и после така я затръшна, че бурканчетата и тубите с бои подскочиха по лавиците.

— Какво си направил този път? — попита тя.

— Започвам отначало. — Той свъси тънките си вежди и започна да мачка влажната буца глина. — Прераждане.

— Не те питам за безплодните ти опити с глината. Адам Хейнс — добави Кърби, преди да бе успял да отговори. Настъпи към него като малък танк. Още преди години бе разбрала, че ръстът няма значение, ако умееш да сплашваш. Старателно бе развила у себе си това умение. Стовари ръце върху работната маса и се наведе към баща си. — За какво, по дяволите, си го поканил тук, без дори да ме питаш?

— Хайде, хайде, Кърби. — След шест десетилетия живот Феърчайлд се бе научил кога да се извие и да отклони удара. — Просто ми е изхвърчало от ума.

Кърби най-добре от всички знаеше, че нищо не му изхвърча от ума.

— Какво си намислил сега, папа?

— Намислил? — усмихна се той невинно.

— Точно сега ли намери да го поканиш?

— Възхищавам се от неговата работа. Ти също — подчерта Феърчайлд, когато тя стисна устни. — Написа такава хубава статия за „Алената луна“, когато миналия месец беше изложена в „Метрополитън“.

Кърби вдигна вежди — елегантно движение под слоя сажди.

— Ти не каниш всеки, който хвали работата ти.

— Разбира се, че не, сладка моя. Това би било невъзможно. Човек трябва да бъде… Избирателен. Сега трябва да се връщам към работата си, преди музата да е отлетяла.

— Нещо друго ще отлети — закани се тя. — Папа, ако пак си замислил нещо, след като обеща…

— Кърби! — Кръглото му гладко лице се сви. Устните му затрепериха. Това бе само един от неговите таланти. — Ти се съмняваш в думите на родния си баща? В семето, от което си израснала?

— Това за семето ме кара да се чувствам като гербер и няма да мине.

Тя скръсти ръце пред гърдите си. Баща й се намръщи и се нахвърли върху неоформената глина.

— Мотивите ми са напълно алтруистични.

— Ха!

— Адам Хейнс е блестящ млад художник. Ти самата го каза.

— Да, вярно е, и съм сигурна, че при други обстоятелства е много приятен компаньон. — Кърби се наведе напред и хвана брадичката на баща си. — Не сега.

— Много нелюбезно. Майка ти, мир на праха й, би била много разочарована от теб.

Тя стисна зъби.

— Папа, Ван Гог!

— Всичко се нарежда — успокои я той. — Само още няколко дни.

Кърби знаеше, че има опасност да започне да си скубе косите и се приближи към прозореца на кулата.

— Ох, ужас, пълен ужас!

Старческо слабоумие, реши тя. Как бе могъл да го покани точно сега? Следващата седмица, следващия месец — да, но сега? Този човек не бе глупак.

От пръв поглед бе решила, че не бе просто привлекателен — много привлекателен — а и умен. В големите му влажни очи блестеше интелигентност. Дългите тънки устни издаваха решителност. Може би бе малко превзет в облеклото и обноските си, ала не бе мекушав. Не, Кърби инстинктивно разбираше, че Адам Хейнс бе твърд като камък.

Би искала да го направи от бронз, помисли тя. Правият нос, ъгловатото лице. Косата му бе почти с цвета на тъмен, полиран бронз и съвсем мъничко по-дълга от обичайното. Би искала да улови това нахакано и властно излъчване. Но не сега!

Въздъхна и размърда рамене. Зад гърба й Феърчайлд се ухили. Когато се обърна към него, той съсредоточено работеше върху глината си.

— Ще иска да се качи тук, нали знаеш. — Въпреки саждите, Кърби пъхна ръце в джобовете си. Имаха проблем, сега трябваше да се справят с него. През по-голямата част от живота си тя се бе справяла с бъркотиите, които баща й жизнерадостно създаваше. Истината бе, че никога не би искала нещо друго. — Ще изглежда странно, ако не му покажем твоето ателие.

— Утре ще му го покажем.

— Той не трябва да вижда Ван Гог. — Кърби стъпи здраво на земята, готова да се бие за това, ако не за друго. — Няма да усложняваш положението повече, отколкото вече си го направил.

— Няма да го види. Защо трябва да го вижда? — Феърчайлд вдигна за миг очи. — Това няма нищо общо с него.

Макар да разбираше, че е глупаво, тя се поуспокои. Не, той нямаше да го види, помисли с облекчение.

Баща й може да беше малко… Малко неповторим, реши Кърби, ала не бе лекомислен. Нито пък тя. — Слава Богу, че почти свърши.

— Още няколко дни и ще замине високо в планините на Южна Америка. — Той направи широк, неопределен жест с ръка.

Кърби се приближи и вдигна платното, което покриваше триножника в другия край на стаята. Вгледа се като художник, като любител на изкуството и като дъщеря.

Пасторалната сцена бе не спокойна, а трептяща. Мазките на четката бяха неравни, почти яростни, така че в обикновения пейзаж имаше някакво трескаво движение. Не, той не стоеше кротко в очакване да му се възхитят. Той те грабваше за сърцето, говореше за болка, за тържество, за агония и радост. Устните й трепнаха, защото нямаше друг изход. Ван Гог, тя знаеше, не би могъл да го направи по-добре.

— Папа… — Обърна глава и очите им се срещнаха с пълно разбиране. — Ти си несравним.

 

 

В седем Кърби не само се бе примирила с госта на техния дом, а и бе готова да му се наслади. Основно качество на характера й бе да се наслаждава на това, което й се налагаше да приеме. Докато си наливаше вермут, осъзна, че с нетърпение очаква да го види отново и да проникне под външния блясък. Имаше чувството, че у Адам Хейнс можеше да има някои очарователни слоеве.

Тя се отпусна във фотьойла, кръстоса крака и насочи вниманието си към тирадата на баща си.

— Тя ме мрази, Кърби, изневерява ми на всеки завой. Защо? — Той умолително разпери ръце. — Аз съм добър човек, любещ баща, верен приятел.

— Проблемът е в твоето отношение, папа. — Тя сви рамене и отпи. — Емоционалната ти постановка е погрешна.

— Това няма нищо общо с моята емоционална постановка. — Феърчайлд подсмръкна и вдигна чашата си. — Тук всичко ми е наред. Проблемът е в глината, не в мен.

— Ти си прекалено самоуверен.

Той издаде звук като от локомотив, мъчещ се да изкачи дълъг хълм.

— Самоуверен? Самоуверен! Що за дума е това?

— Прилагателно. Пет срички, десет букви.

Адам чу размяната на реплики, докато вървеше към хола. След спокойния следобед не бе сигурен дали бе готов да понесе следващия пристъп на лудост. Гласът на Феърчайлд все повече се извисяваше и когато стигна до вратата, Адам видя, че художникът отново бе скочил и се мяташе из стаята.

Макинтайър щеше да си плати за това, реши Адам. Той щеше да се погрижи отмъщението да е бавно и мъчително. Когато Феърчайлд обвинително насочи пръст, Адам проследи посоката. За момент остана напълно и непривично потресен.

Жената във фотьойла бе толкова различна от мърлявата чистачка с нейните плитчици, та му се стори почти невъзможно да повярва, че бе същата. Тя бе облечена в тънка копринена рокля, тъмна като косите й, свободно падаща и цепната над коленете, така че разкриваше едно гладко бедро. Адам гледаше профила й, докато тя наблюдаваше как баща й говори високопарно. Лицето й бе нежно, класически овално и с едва доловими скули. Устните й бяха пълни, сега извити в лека усмивка. Без саждите кожата й изглеждаше прелестно мека, с цвят между злато и мед. Само очите му напомняха, че това бе същата жена — сиви, огромни и развеселени. Тя вдигна ръка и отметна тъмната коса, която падаше върху раменете й.

Тук имаше нещо повече от красота. Адам знаеше, че бе виждал жени, по-красиви от Кърби Феърчайлд. Но в нея имаше нещо… Думата му се изплъзваше.

Тя се обърна, сякаш го почувства — само главата. Отново се вгледа в него с откровено любопитство, докато баща й продължаваше да бушува. Бавно, много бавно се усмихна. Адам усети как силата й го удари.

Сексапил, осъзна изведнъж той. Кърби Феърчайлд излъчваше сексапил, както другите жени излъчваха парфюм. Първичен, неприкрит сексапил.

С типичната за него бърза оценка Адам реши, че не можеше лесно да измами тази жена. Както и да се справеше с Феърчайлд, трябваше да внимава с дъщеря му. Реши също, че вече иска да прави любов с нея. Трябваше много да внимава.

— Адам — обади се тя с тих глас, който въпреки това прекъсна крясъците на баща й. — Ти изглежда си ни намерил. Влизай, папа е почти свършил.

— Свършил? Не съм свършил. И това от собственото ми дете! — Феърчайлд се запъти към Адам. — Самоуверен, казва. Питам ви, това ли е думата, която трябва да употреби една дъщеря?

— Един аперитив? — попита Кърби и се изправи с плавно движение, което Адам винаги бе свързвал с високи слаби жени.

— Да, благодаря.

— Харесва ли ви стаята? — Феърчайлд се стовари върху дивана. Лицето му отново бе разцъфнало в усмивка.

— Много ми харесва. — Най-добрият начин на действие, реши Адам, бе да се преструва, че всичко е нормално. Преструвките, в края на краищата, бяха част от играта. — Вие имате… Изключителна къща.

— На мен ми харесва. — Феърчайлд доволно се облегна назад. — Построена е в края на миналия век от един богат и ненормален английски лорд. Утре ще разведеш Адам из къщата, нали, Кърби?

— Разбира се. — Тя подаде на Адам една чаша и се усмихна в очите му. В ушите й проблеснаха диаманти, студени като лед.

— С нетърпение ще чакам. — Стил, заключи той. Вроден или придобит, но госпожица Феърчайлд имаше стил.

Тя се усмихна над ръба на чашата си, като си мислеше съвсем същото за него.

— Нашата цел е да доставяме удоволствие.

Адам бе предпазлив човек и отново се обърна към баща й:

— Вашата колекция съперничи с всеки музей. Картината на Тициан в моята стая е невероятна.

Тициан, помисли панически Кърби. Как бе могла да забрави? Какво, за Бога, щеше да прави сега? Нямаше значение. Нямаше значение, повтори си тя. Не можеше да има значение, защото нищо не можеше да се направи.

— Пейзажът от Хъдзън на западната стена… — Адам се обърна към нея, точно докато Кърби си казваше да се отпусне. — Твое дело ли е?

— Мое… О, да. — Тя се усмихна на спомена. При първа възможност щеше да се справи с Тициан. — Бях го забравила. Малко е сантиментално. Бях се върнала вкъщи от училище и бях влюбена в сина на шофьора. Там се натискахме.

— Той имаше магарешки зъби — напомни й Феърчайлд и изсумтя.

— Любовта побеждава всичко.

— Брегът на Хъдзън не е най-подходящото място да загубиш девствеността си — заяви баща й, внезапно ядосан, завъртя чашата в ръцете си и я стовари на масата.

Кърби се наслаждаваше на неочакваното бащино неодобрение и реши да налее масло в огъня.

— Аз не загубих девствеността си на брега на Хъдзън. — В очите й светеше весело пламъче. — Загубих я в едно рено в Париж.

Любовта побеждава всичко, повтори си наум Адам.

— Вечерята е сервирана — оповести с достойнство Карти от вратата.

— Време беше. — Феърчайлд скочи от дивана. — Човек може да умре от глад в собствената си къща.

Кърби се усмихна към отдалечаващия се гръб на баща си и протегна ръка на Адам.

— Ще влизаме ли?

В трапезарията преобладаваха картините на Феърчайлд. Огромен полилей разливаше светлина върху махагон и кристал. В масивната каменна камина гореше буен огън. Разнасяше се аромат на изгоряло дърво, на свещи и печено месо. Имаше бретонски дантели и сребърни прибори. И над всичко това доминираха картините.

Изглежда той нямаше определен стил. Неговият стил бе изкуството, независимо дали изобразяваше просторен, пълен със светлина пейзаж или нежен приглушен портрет. Смели или деликатни мазки, масло или прозрачен акварел — бе правил всичко. Прекрасно.

Разнообразни като картините му бяха и мненията му за изкуството. Докато седяха на дългата, красиво подредена маса, Феърчайлд говореше за всеки художник така, сякаш се бе пренесъл назад във времето и бе познавал лично Рафаел, Гойя, Мане.

Теориите му бяха интригуващи, познанията му впечатляващи. Художникът в Адам откликваше. Практичната страна, тази негова част, която бе дошла да върши работа, оставаше предпазлива. Противоположните сили го караха да се чувства неудобно. Привличането към жената, която седеше срещу него, го правеше неспокоен.

Проклинаше Макинтайър.

Адам реши, че седмиците, които щеше да прекара при Феърчайлдови, можеха да са интересни, въпреки ексцентричностите на това семейство. Не се безпокоеше от последствията, ала си бе позволил да се увлече. Засега щеше да седи, да наблюдава и да изчака времето за действия.

Информацията, която имаше за тях, бе съвсем откъслечна. Феърчайлд бе малко над шестдесетте, вдовец от почти двадесет години. Изкуството и талантът му не бяха тайна, но личният му живот бе забулен в мрак. Може би поради темперамента му. Може би, помисли Адам, по необходимост.

За Кърби той не знаеше почти нищо. Професионално не се бе изявявала до първата си изложба предишната година. Макар че тя се оказа безпрецедентен успех, и Кърби, и баща й рядко търсеха гласност за своята работа. В личен план често я споменаваха по клюкарските издания, когато прескачаше до Сент Мориц с тазгодишния шампион по тенис или до Мартиника с поредното златно момче на Холивуд. Знаеше, че е на двадесет и седем години и неомъжена. Не поради липса на възможности, заключи Адам. Тя бе от онзи тип жени, които мъжете непрекъснато преследват. В други векове заради нея биха се обявявали дуели. Той помисли, че мелодрамата би й харесала.

От своя страна, Феърчайлдови знаеха за Адам само това, което бе обществено известно. Той бе роден и израснал в заможно семейство, осигуряващо му и времето, и средствата да развие своя талант. Славата му на художник бе започнала да се изгражда на двадесетгодишна възраст. След още дванадесет години вече бе утвърден. Бе живял в Париж, после в Швейцария, накрая се бе установил в Щатите.

През двадесетте си години често бе пътувал, за да рисува. За Адам изкуството винаги бе на първо място. Обаче под уравновесената външност, под практичността и изискаността се криеше остър ум и вкус към приключенията. Затова го имаше Макинтайър.

Просто трябваше да се научи да владее положението, каза си Адам, като помисли за Макинтайър. Просто трябваше да се научи да казва не, твърдо не. Следващия път, когато на Мак му дойдеше вдъхновение, щеше да го прати по дяволите заедно с вдъхновението му.

Докато се разположиха в хола на кафе и бренди, Адам бе изчислил, че би могъл да свърши работата за две седмици. Наистина, къщата бе огромна, ала в нея живееха само една шепа хора. След обиколката щеше достатъчно добре да се ориентира. Останалото бе рутина.

Удовлетворен, той се съсредоточи върху Кърби. В момента тя бе съвършената домакиня — чаровна, представителна. Цялата само класа и изтънченост. Сега бе точно жената, която винаги му бе харесвала — добре подготвена, добре възпитана, интелигентна, красива. Стаята ухаеше на оранжерийни рози, на дим от дърва и на собствения й едва доловим аромат, който сякаш съчетаваше и двете. Адам започна да се отпуска.

— Защо не посвириш, Кърби? — Феърчайлд наля още по едно бренди на себе си и на Адам. — Това ми помага да си прочистя главата.

— Добре. — С една бърза усмивка към Адам тя отиде в другия край на стаята и прокара пръст по инструмент, който той бе взел за малко пиано.

Достатъчно му бе да чуе само няколко ноти, за да разбере, че не е бил прав. Клавесин, помисли изненадано. Разнесе се музика. Бах. Адам позна композитора и се зачуди къде бе попаднал. Никой човек — никой нормален човек — през двадесетия век не свиреше Бах на клавесин в замък.

Феърчайлд седеше с полупритворени очи, слушаше и тактуваше с тънкия си пръст. Очите на Кърби бяха замислени, устните й леко влажни и сериозни. Изведнъж, без да пропусне нота или да помръдне друг мускул, тя бавно намигна на Адам. Премина на Брамс. В този момент Адам разбра, че не само щеше да я вкара в леглото си. Щеше и да я нарисува.

— Улових го! — Феърчайлд скочи и се замята из стаята. — Улових го. Вдъхновението. Златната светлина.

— Амин — измърмори Кърби.

— Ще ти покажа, проклето хлапе. — Феърчайлд се ухили като своите водоливници и се надвеси над клавесина. — До края на седмицата ще имам нещо, в сравнение с което всичко, което ти си направила, ще прилича на воденичен камък.

Тя вдигна вежди и го целуна по устата.

— Врели-некипели.

— Ще си вземеш думите назад — предупреди я той и се втурна навън.

— Искрено се надявам, че няма. — Кърби се изправи и взе чашата си. — Папа има гадната склонност към съперничество. — Което непрекъснато й доставяше удоволствие. — Още бренди?

— Баща ти е… Изключителна личност. — Докато тя наливаше чашата си, на пръста й проблесна изумруд. Адам видя, че ръцете й са тесни и нежни, в контраст с твърдия блясък на камъка. Но в тях имаше сила, напомни си той и се приближи към нея до бара. Силата за един художник бе абсолютно необходима.

— Ти си дипломатичен. — Кърби се обърна и го погледна. Устните й бяха леко розови. — Ти си много дипломатичен човек, нали, Адам?

Той вече се бе научил да не се доверява на невинни изражения.

— При определени обстоятелства.

— При повечето обстоятелства. Много лошо.

— Така ли?

Тъй като й харесваше личният контакт при всякакъв вид противопоставяне, не отдели очи от неговите, докато отпиваше. Ирисите й бяха най-чистото сиво, което някога бе виждал, без оттенъци на други цветове.

— Мисля, че би бил много интересен мъж, ако не беше толкова стегнат. Сигурна съм, че премисляш всичко много внимателно.

— Това според теб проблем ли е? — Гласът му бе станал студен. — Забележително наблюдение след толкова кратко време.

Не, нямаше да е досаден, реши тя, доволна от раздразнението му. Това, което според нея бе досадно, бе липсата на емоции.

— Спокойно бих стигнала до него за един час, ала вече съм виждала работите ти. Освен талант ти притежаваш и самообладание, и силно чувство за конвенционалност.

— Защо имам чувството, че ме обиждаш?

— Освен това си и схватлив. — Кърби се усмихна с онова бавно трепване на устните, което така очароваше. Когато Адам отвърна на усмивката й, тя бързо взе решение. Винаги бе смятала, че така бе най-добре. Остави чашата, без да откъсва очи от него. — Аз съм импулсивна — обясни Кърби. — Искам да видя как е. — С движение, което го свари напълно неподготвен, обви ръце около него и притисна устни към неговите. Много за кратко той доби впечатлението за рози и дим от дърва, за невероятна мекота и сила. После тя се отдръпна и с лека усмивка взе брендито си и го довърши. Бързата целувка й достави удоволствие, но много по-голямо удоволствие й достави, че го шокира. — Много хубаво — каза с одобрение. — Закуската започва в седем. Ако имаш нужда от нещо, само позвъни на Карти. Лека нощ.

Обърна се да излезе, ала Адам я хвана за ръката и рязко я завъртя. Телата им се сблъскаха и този път изненаданата бе Кърби.

— Хвана ме неподготвен — каза той тихо. — Мога и много по-добре от хубаво.

Бързо улови устните й и я притисна към себе си.

Във вкуса й имаше нещо първично, нещо вечно… Напомняше му за гора в есенна вечер — тъмна, гъста и пълна с тайни.

Целувката се проточи и се задълбочи, без някой от двамата да го бе планирал. Отговорът й бе моментален, както често й се случваше. Безграничен, както често й се случваше. Тя плъзна ръце от раменете му към врата, към лицето му, сякаш вече го ваеше. Нещо затрептя между тях.

За момента я водеше кръвта. Тя бе свикнала с това, Адам не. Той бе свикнал с разума, ала не го откриваше. Тук имаше само топлина и страст, нужди и желания без въпроси и отговори.

Накрая Адам неохотно се отдръпна. Неговото правило бе предпазливостта, защото бе свикнал да печели.

Кърби все още чувстваше вкуса му. Усещаше лекия му дъх върху устните си и се чудеше как бе могла да не го оцени правилно. Главата й се въртеше — нещо ново за нея. Тя разбираше сгорещената кръв, бързия пулс, но не и замъгленото съзнание.

Той не бе сигурен колко време ще има предимство и й се усмихна.

— По-добре ли е?

— Да. — Кърби изчака, докато подът под краката й отново стана стабилен. — Доста голямо подобрение. — И тя като баща си знаеше кога да се отдръпне и да избегне удара. Тръгна към вратата. Трябваше да помисли, да преоцени. — Колко време ще си тук, Адам?

— Четири седмици. — Стори му се странно, че Кърби не знаеше.

— Смяташ ли да спиш с мен, преди да си отидеш? Той се вгледа в нея, разкъсван между изненада и възхищение. Уважаваше прямотата, ала не бе свикнал с нея в такава откровена форма. В този случай реши да влезе в тон.

— Да.

Тя кимна, без да обръща внимание на тръпките, които полазиха по гърба й. Обичаше игрите — да ги играе, да ги печели. Чувстваше, че между нея и Адам в момента започваше една игра.

— Ще трябва да помисля за това, нали? Лека нощ.