Нора Робъртс
Незавършена соната (9)

Девета глава

Вече бе ходила в спалнята, докато го чакаше да дойде — приглади завивките, оправи възглавниците, стоеше и гледаше стаята и се чудеше какво би било да влезе в нея с него.

Той включи лампата до леглото. Бе красив стар розов глобус, поставен върху една щайга. Подът не бе довършен, стените още на шпакловка. Леглото бе просто един матрак на пода под прозореца. Бе най-красивата стая, която някога бе виждала.

Искаше му се да й даде свещи и рози, огромно легло с копринени чаршафи. Можеше да й даде само себе си.

И изведнъж се почувства нервен като момче на първата си среща.

— Малко е недовършено.

— Прекрасно е — възрази Ванеса.

Брейди хвана ръцете й и ги поднесе към устните си.

— Няма да ти причиня болка, Ван.

— Знам. — Тя в отговор целуна неговите ръце. — Ще ти прозвучи глупаво, ала аз не знам какво да правя.

Той изкусително сведе устни към нейните.

— Ще схванеш.

Ванеса се усмихна и вдигна ръце.

— Мисля, че си прав. — Инстинктивно остави главата си да падне назад, а ръцете си да се плъзнат по гърба му.

Разтвори устни и вкуси тихия му стон. После трепна от удоволствие, когато силните му умели ръце започнаха да обхождат тялото й — палците му минаха от двете страни на гърдите, пръстите му се обвиха около кръста й, дланите му обхванаха бедрата й, плъзнаха се надолу и тръгнаха отново нагоре.

Тя се притисна към него, като се наслаждаваше на заливащите я усещания. Когато устните му се впиха леко в шията й, по голото й рамо, прошепна името му. Като вятъра между дърветата въздъхна за него и се олюля, податлива и копнееща.

Абсолютното й доверие го разтърси. Колкото и да бе гореща страстта й, тя бе невинна. Тялото й може да бе женствено, но Ванеса бе все още недокосната като момичето, което някога бе обичал и изгубил. Нямаше да го забрави. Когато желанието се разгоря в него, Брейди го овладя. Този път щеше да бъде за нея. Само за нея.

Състраданието и нежността бяха толкова присъщи на неговата природа, колкото и необуздаността. Сега й показваше само нежната си страна, целуваше я и й шепнеше успокояващи слова, докато ръцете му смъкваха роклята й на пода и разбуждаха милиони малки експлозии.

Тя носеше бяло дантелено боди, което бе като морска пяна над извивката на гърдите, преди да се плъзне надолу към кръста й. За свое собствено удоволствие той я отдръпна на една ръка разстояние и просто се загледа в нея.

— Спираш ми сърцето — пошепна Брейди.

С неуверени пръсти Ванеса посегна да разкопчае ризата му. Макар че вече дишаше накъсано и сърцето й бумтеше диво в ушите й, не откъсна очи от неговите, докато смъкна ризата от раменете му и я остави да падне на пода при нейната рокля. Обви ръце около врата му.

— Докосни ме. — Отметна глава назад и му предложи устните си. — Покажи ми.

Целувката бе страстна, настойчива, безмилостна, ала ръцете му бяха нежни. Нейните длани препускаха върху него и правеха вече непреодолимото желание отчаяно. Когато я положи на леглото, той видя как очите й се затвориха с въздишка, после отново се отвориха, замъглени от страст.

Наведе глава да погълне вкуса й. Тя изви бедра и заби пръсти в гърба му.

С бързо движение смъкна чорапите, изгаряйки с устни новооткритата плът. Нежните му пръсти свиреха върху тялото й, навсякъде, докато в главата й загърмя музика.

Търпелив и безмилостен, Брейди я издигаше все по-близо и по-близо до върхове, които никога не бе виждала. Тялото й бе като пещ, излъчваща топлина. Желанията, които пулсираха в нея, бяха не по-малко силни, отколкото неговите. Побъркваше се само като я гледаше, като виждаше как Ванеса преживява всичко. Всяко ново усещане, което предизвикваше в нея, се изписваше върху лицето й, в очите й.

Желание. Страст. Удоволствие. Възбуда. Те струяха от него към нея и после обратно. Познато. О, да. Те се познаваха. Това бе успокояващо. И в същото време бе ново, неповторимо, божествено свежо. Бе приключение.

Той се наслаждаваше на начина, по който кожата й се лееше между ръцете му, начина, по който тялото й се извиваше и напрягаше от всяко негово докосване.

Начинът, по който светлината на лампата падаше косо върху нея, върху неговите ръце, докато смъкваха последната дантелена бариера.

Когато остана гола, тя посегна към него и трескаво задърпа панталона му. Понеже знаеше, че собствената му страст разбива на парчета самообладанието му, Брейди я улови с ръце и я изхвърли над последния връх.

Ванеса извика, потресена, безпомощна, потрепери и пръстите й върху рамото му се отпуснаха. Той проникна в нея, бавно и внимателно, шепнейки отново и отново името й, докато кръвта бучеше в ушите му и го подтикваше бързо да получи своето удоволствие. Любовта изискваше нежност.

Тя загуби невинността си безболезнено, сладостно и с чиста радост.

 

 

Лежеше в леглото на Брейди, заплетена в завивките. Едно врабче възвестяваше изгрева. През нощта кучето бе припълзяло, за да заеме полагащото му се място в краката им. Ванеса лениво отвори очи.

Лицето на Брейди бе само на сантиметри от нейното и трябваше да се отдръпне и да премигне, за да го фокусира. Бе заспал дълбоко, обвил ръка около кръста й, и дишаше бавно и равномерно. Сега, когато бе напълно отпуснат и уязвим, приличаше повече на момчето, което помнеше, отколкото на мъжа, когото започваше да опознава.

Обичаше го. Не се и съмняваше, че го обича. Сърцето й почти се пръскаше от любов. Но момчето ли обичаше, или мъжа?

Много внимателно отметна косите от челото му. Всичко, в което бе сигурна, бе, че е щастлива. И засега това бе достатъчно.

Повече от достатъчно, помисли тя и бавно се протегна. През нощта той й бе показал колко красиво можеше да бъде правенето на любов, когато двама души държат един на друг. И колко вълнуващо можеше да бъде, когато желанията им съвпадат. Каквото и да се случеше утре или след една година, Ванеса никога нямаше да забрави това, което бяха споделили тази нощ.

Леко, за да не го събуди, докосна устни до неговите. Дори лекият спокоен допир я разтърси. Колебливо, любопитно плъзна пръсти по раменете му и надолу по гърба. Желанието се надигна в нея и я завладя.

Това бе един от най-хубавите му сънища, мислеше Брейди. Бе под топлите завивки в първите зори на деня, а Ванеса бе в леглото до него. Тялото й се притискаше към неговото, бавно се движеше и бързо го възбуждаше. Красивите й, талантливи пръсти галеха кожата му. Меките й, нацупени устни играеха с неговите. Когато посегна към нея, тя въздъхна и се изви под ръката му.

Навсякъде, където докосваше, бе меко и топло. Ръцете й бяха обвити около него и го привързваха към нея със здрави копринени нишки. Когато прошепна името му веднъж, втори път, думите се промъкнаха под ефирната завеса на неговата фантазия. Той отвори очи и я видя.

Това не бе сън. Ванеса му се усмихваше. Замъглените й зелени очи бяха натежали от сън и страст. Тялото й бе стройно и меко и се притискаше към неговото.

— Добро утро — прошепна тя. — Не бях сигурна дали ти…

Брейди затвори устни върху нейните. Сънят и реалността прелъстително се сляха и той проникна в нея.

Слънчевата светлина бе по-силна, когато лежеше върху него, опряла глава върху сърцето му, и тялото й още пулсираше.

— Какво казваше?

— Хм… — Усилието да отвори очи й изглеждаше безполезно, затова ги остави затворени. — Казвах ли нещо?

— Не беше сигурна дали аз какво… Ванеса се разрови из мислите си.

— А-ха. Не бях сигурна дали сутринта имаш записани часове.

Брейди продължи да разресва с пръсти косите й.

— Днес е неделя — напомни й той. — Кабинетът е затворен. Ала ще трябва да прескоча до болницата да видя как е господин Бенсън и още двама пациенти. А ти?

— Нищо особено, освен планове за уроци, тъй като имам вече десет ученика.

— Десет?! — В гласа му прозвуча повече смях, отколкото изненада.

Тя се размърда, скръсти ръце на гърдите му и опря брадичка върху тях.

— Вчера на пикника ми бяха устроили засада.

— Десет ученика. — Брейди се ухили насреща й. — Доста голям ангажимент. Значи ли това, че имаш намерение отново да се установиш в града?

— Поне за лятото. Още не съм решила дали ще се съглася на есенно турне.

Значи имаше цяло лято да я убеди, помисли той.

— Какво ще кажеш за една вечеря?

Ванеса присви очи.

— Още дори не сме закусвали.

— Имам предвид довечера. Можем да си направим наш собствен пикник с това, което е останало от вчера. Само двамата.

Само двамата.

— Ще ми бъде приятно.

— Добре. Защо сега да не започнем деня както трябва?

Тя прихна и притисна устни към гърдите му.

— Мисля, че вече го започнахме.

— Имах предвид да ми изтъркаш гърба — засмя се Брейди и я издърпа от леглото.

Ванеса откри, че нямаше нищо против да е сама в къщата. След като Брейди я остави там, тя се преоблече в джинси и тениска с къс ръкав. Искаше да прекара деня пред пианото, да подготвя уроците си, да се упражнява и, ако продължеше да е в същото настроение, да композира.

Никога не бе имала достатъчно време да композира по време на турне, помисли Ванеса и върза косата си назад. Дори ако уроците й отнемаха десет часа седмично и още толкова за подготовка, щеше да има достатъчно време, за да се отдаде на първата си любов.

Първата й любов, повтори с усмивка. Не, това не бе композирането. Първата й любов беше Брейди. Първият й любовник. И най-вероятно щеше да бъде и последният.

Той я обичаше. Или поне вярваше, че я обича. Никога не би й казал тези думи, ако не ги вярваше. Тя също не би могла, помисли Ванеса. Трябваше да бъде сигурна какво бе най-доброто за нея, за него, за всички, преди да рискува сърцето си с тези думи.

Ако веднъж му ги кажеше, той нямаше да я пусне отново да си отиде. Колкото и да бе омекнал през годините, колкото и отговорен да бе станал, в него все още имаше достатъчно от онова диво и своенравно момче, за да може да я метне през рамо и да я отнесе. И макар в това да имаше известна привлекателност, тя бе прекалено разумна жена, за да го приема в реалността.

Миналото си бе минало. Грешките бяха направени. Ванеса не можеше да рискува бъдещето.

Не искаше да мисли за утре. Не още. Искаше да мисли само за днешния ден и да му се наслаждава.

Докато вървеше към музикалната стая, телефонът иззвъня. Замисли се дали да не го остави да си звъни — навик, който бе добила в хотелските стаи, когато не искаше да я безпокоят. На петото позвъняване се предаде и вдигна слушалката.

— Ало?

— Ванеса? Ти ли си?

— Да. Франк? — Тя позна гласа на нервния и предан сътрудник на баща си.

— Да, аз съм.

Почти го виждаше как се поглажда успокоително по широката плешивина на върха на главата си.

— Как си, Франк?

— Добре, много добре. Ъ-ъ-ъ… Ти как си?

— И аз съм добре. — Ванеса се усмихна. Макар да знаеше, че баща й бе търпял Франк Маргони само защото той можеше да работи по осемдесет часа седмично, без да се оплаква, тя го харесваше. — Как е новото ти протеже?

— Протеже? А, имаш предвид Франческо. Той е блестящ, наистина блестящ. Темпераментен, разбира се. Хвърля разни неща. Но пък нали е артист. Ще свири на бенефиса в Кордина.

— Бенефисът на принцеса Габриела? В помощ на бедните деца?

— Да.

— Сигурна съм, че ще е чудесен.

— О, разбира се. Несъмнено. Със сигурност. Но, нали разбираш, принцесата… Тя е ужасно разочарована, че ти няма да свириш. Помоли ме… — Чу се как поема въздух. — Помоли ме лично да се опитам да те накарам да размислиш.

— Франк…

— Ще живееш в двореца, разбира се. Невероятно място.

— Да, знам. Франк, не съм решила дали ще продължа да свиря.

— Знаеш, че нямам това предвид, Ванеса. С твоята дарба…

— Да, моята дарба — прекъсна го тя нетърпеливо. — Не е ли време да осъзная, че това е моя дарба?

Той за момент замълча.

— Знам, че баща ти често не се интересуваше от личните ти желания, ала това беше, защото много добре разбираше дълбочината на твоя талант.

— Няма нужда да го оправдаваш пред мен, Франк.

— Не… Разбира се, че няма нужда.

Ванеса въздъхна дълбоко. Не беше честно да изкарва нервите си върху бедния Франк, както винаги бе правил баща й.

— Разбирам в какво положение си, но вече съобщих на принцеса Габриела, че се извинявам и изпратих дарение.

— Знам. Точно затова тя се свърза с мен. Не можеше да ти се обади на теб. Разбира се, аз официално не съм твой менажер, ала принцесата знае за нашите връзки, така че…

— Ако отново реша да правя турне, Франк, ще разчитам на теб.

— Благодарен съм ти. — Киселият му глас забележимо се разведри. — И разбирам, че ти имаше нужда от малко време за себе си. Последните няколко години… Бяха изтощителни, знам. Но този бенефис е много важен. — Той се прокашля. — А и принцесата е много упорита.

Ванеса неохотно се усмихна.

— Да, знам.

— Това е само едно изпълнение — продължаваше Франк, усетил слабото й място. — Дори не е цял концерт. Имаш картбланш за програмата. Те искат да ти платят за две парчета, ала дори едно ще е достатъчно. Името ти в програмата ще вдигне страхотно нивото. — Замълча само колкото да си поеме дъх. — Наистина си струва.

— Кога е бенефисът?

— Следващия месец.

Тя вдигна очи към тавана.

— Следващия месец. Вече е почти следващият месец, Франк.

— Третата събота от юни.

— Три седмици. — Ванеса въздъхна дълбоко. — Добре, ще го направя. Заради теб и заради принцеса Габриела.

— Ванеса, не мога да ти кажа колко…

— Моля те, недей. — Тя смекчи заповедта си със смях. — Това е само една вечер.

— Можеш да останеш в Кордина колкото искаш.

— Една вечер — повтори Ванеса. — Изпрати ми програмата тук. И предай много поздрави на нейно височество.

— Да, разбира се. Тя много ще се зарадва. Всички ще се радват. Благодаря ти, Ванеса.

— Няма защо, Франк. Ще се видим след няколко седмици.

Тя затвори. Странно, но не се чувстваше напрегната или принудена при мисълта за концерт. При това голям концерт. Залата в Кордина бе огромна.

Какво щеше да се случи, ако и този път се притеснеше зад кулисите? Щеше някак да го преживее. Винаги го бе преживявала. Може би бе съдба, че я викаха сега, когато балансираше върху някаква невидима линия. Да върви напред, да се върне назад или да остане, където беше.

Скоро щеше да трябва да вземе решение, помисли Ванеса и тръгна към пианото. Молеше се то да бе правилното.

Когато Брейди се върна, Ванеса свиреше. Той чу как мелодията се лееше през отворения прозорец, романтична и непозната. Това бе жужене на пчели в цветята, бръмчене на косачка. И музика. Нейната магия. Видя как на алеята стоят жена и малко дете и слушат.

Тя бе оставила заради него отключено. Трябваше само да бутне вратата. Влезе тихо. Струваше му се, че върви върху ноти.

Ванеса не го видя. Очите й бяха полупритворени. Върху лицето й играеше усмивка. Сякаш образите в съзнанието й се изливаха през пръстите върху клавишите.

Музиката бе бавна, замечтана, натежала от сдържана страст. Брейди почувства как гърлото му се свива.

Когато свърши, тя отвори очи и го погледна. По някакъв начин бе знаела, че той ще е там, когато последната нота отмре.

— Здравей.

Брейди не бе сигурен, че може да говори. Приближи се до нея и вдигна ръцете й.

— Тук има вълшебство. Това ме удивява.

— Ръце на музикант — възрази Ванеса. — Твоите са вълшебни. Те лекуват.

— На алеята стоеше една жена с малкото си момченце. Видях ги, като карах насам. Тя те слушаше как свириш и по бузите й капеха сълзи.

— Няма по-голям комплимент. Хареса ли ти?

— Много. Как се казва?

— Не знам. Това е нещо, върху което работя от доста време. До днес никога не ми беше изглеждало както трябва.

— Ти ли си го съчинила? — Той погледна към пианото и видя грижливо изписаните ноти. — Не знаех, че композираш.

— Надявам се да направя нещо повече. — Придърпа го да седне до нея. — Няма ли да ме целунеш за добър вечер?

— Най-малкото. — Устните му върху нейните бяха топли и твърди. — Откога пишеш?

— От няколко години… Когато успея да открадна малко време. Между пътуванията, репетициите, упражненията и концертите не ми остава много.

— Ала никога не си записвала нещо свое.

— Нищо всъщност не е завършено. Аз… — Ванеса замълча и наклони глава. — Откъде знаеш?

— Имам всичките ти записи. — Като видя самодоволната й усмивка, продължи: — Не че някога съм ги пускал. — Тя го смушка с лакът в ребрата и Брейди пресилено простена. — Предполагам, че това е проява на артистичен темперамент.

— Такива са хората на изкуството, еснаф такъв.

— Защо не си казала на този еснаф, че композираш?

— Какво има за казване?

— Харесва ли ти?

— Много. Това обичам най-много.

Той си играеше с пръстите й.

— Защо тогава не си завършила нищо? — Усети напрежението в момента, в който то я обзе.

— Казах ти. Нямаше време. Турнетата не са само шампанско и черен хайвер.

— Ела. — Издърпа я на крака.

— Къде отиваме?

— Вътре, където има някой удобен диван. Седни. — Настани я и сложи ръце на раменете й. Потъмнелите му очи се взираха в лицето й. — Поговори с мен.

— За какво?

— Исках да те изчакам, докато се възстановиш. — Усети я как се напрегна и поклати глава. — Не го прави. Като твой приятел, като лекар и като мъж, който те обича, аз искам да знам какво те е разболяло. Искам да съм сигурен, че никога няма да се случи отново.

— Вече ми каза, че съм се възстановила.

— Една язва може да се появи отново.

— Не съм имала язва.

— Стига. Можеш да отричаш, колкото си искаш, но това няма да промени фактите. Искам да ми кажеш какво е ставало през последните няколко години.

— Пътувах. Изнасях концерти. — Смутено поклати глава. — Как стигнахме от композирането до това?

— Защото едното води до другото, Ван. Язвата често се предизвиква от емоции. От неприятности и гняв, които се сдържат, вместо да се изкарат навън.

— Аз нямам неприятности. — Тя вирна глава. — И ти най-добре би трябвало да знаеш, че не сдържам емоциите си. Питай, когото искаш. Избухливостта ми е известна на три континента.

Брейди кимна бавно.

— Не се съмнявам. Ала не си спомням някога да си спорила с баща си.

Ванеса замълча. Това бе чистата истина.

— Искаше ли да композираш, или искаше да изнасяш концерти?

— Възможно е да се правят и двете неща. Въпрос на дисциплина и приоритети.

— И какъв е твоят приоритет?

Тя се размърда неспокойно.

— Мисля, че е очевидно. Концертите.

— Преди време ми каза нещо. Каза ми, че ги мразиш.

— Какво мразя?

— Каза ми.

Ванеса стана и закрачи из стаята. Сега едва ли имаше значение, помисли си тя. Но той седеше тук, гледаше я и чакаше. Миналият опит й казваше, че нямаше да я остави на мира, докато не разбере всичко, което се опитваше да скрие от него.

— Добре. Никога не съм обичала да изнасям концерти.

— Не си искала да свириш?

— Не — поправи го Ванеса. — Не исках да изнасям концерти. Аз трябва да свиря, както трябва да дишам, но… — Замълча. Чувстваше се като пълна глупачка. — Това е сценична треска! — избухна тя. — Глупаво е, детинско е, ала никога не съм успявала да го преодолея.

— Не е нито глупаво, нито детинско. — Брейди стана и понечи да се приближи до нея, но Ванеса направи крачка назад. — Ако си мразила да изнасяш концерти, защо си продължавала да го правиш? Разбира се — каза той, преди да бе успяла да отговори.

— Това беше важно за него. — Ванеса седна на облегалката на един фотьойл и веднага стана отново. — Той не разбираше. Беше отдал целия си живот на моята кариера. Мисълта, че не мога да изнасям концерти, че това ме плаши…

— Че те разболява.

— Никога не съм боледувала. Никога не съм пропускала концерт заради заболяване.

— Не, ти си изнасяла концерти, независимо от здравословното си състояние. По дяволите, Ван, не е имал право.

— Той беше мой баща. Знам, че беше труден човек, ала му дължах нещо.

Бил е егоистичен кучи син, помисли Брейди, но премълча.

— Мислила ли си някога за психотерапия?

Тя вдигна ръце.

— Той беше против. Не можеше да понася слабостта. Предполагам, че това беше неговата слабост. — За момент затвори очи. — Трябва да го разбереш, Брейди. Баща ми не искаше да повярва в това, което не му беше удобно. За него то просто преставаше да съществува. — Като майка ми, помисли Ванеса с въздишка. — Така и не намерих начин да го накарам да приеме или дори да разбере колко ме беше страх.

— Бих искал да го разбера.

Тя притисна ръце към устата си, после ги отпусна.

— Всеки път, когато отивах в концертната зала, си казвах, че този път, този път няма да се случи. После стоях зад кулисите, разтреперена, болна и нещастна. Потях се и ми се гадеше. След като започнех да свиря, минаваше. Към края бях съвсем добре и си казвах, че следващия път… — Сви рамене.

Той разбираше, много добре разбираше. И не можеше да понася мисълта, че Ванеса или който и да било друг е трябвало да страда всеки път, година след година.

— Замисляла ли си се някога, че той е живеел своя живот чрез теб?

— Да — отвърна тя безизразно. — Татко бе всичко, което ми беше останало. И, правилно или не, аз бях всичко, което той имаше. Последната година беше много болен, ала така и не ми позволи да спра, не ми позволи да се грижа за него. Накрая, понеже не искаше да слуша, отказваше да се лекува и изпитваше чудовищни болки. Ти си лекар, знаеш колко ужасен е ракът в последния си стадий. Последните седмици в болницата бяха най-лошите. Вече нищо не можеха да направят за него. Татко умираше по малко всеки ден. Аз продължавах да изнасям концерти, защото той настояваше, после при всяка възможност летях до Женева и отивах в болницата. Не бях там, когато умря. Бях в Мадрид. Получих дълги овации.

— Можеш ли да се обвиняваш за това?

— Не. Но мога да съжалявам. — Очите й се изпълниха със сълзи.

— Какво смяташ да правиш сега?

Ванеса сведе поглед към ръцете си, разпери пръсти, после ги сви в юмруци.

— Когато се върнах тук, бях изморена. Просто изтощена. Трябваше ми време… Още ми трябва, за да разбера какво чувствам, какво искам, къде отивам. — Пристъпи към него и вдигна ръце към лицето му. — Не исках да се свързвам с теб, защото знаех, че ти ще си още едно огромно усложнение. — Устните й трепнаха в усмивка. — И бях права. Ала когато тази сутрин се събудих в леглото ти, бях щастлива. Не искам да загубя това.

Брейди хвана китките й.

— Обичам те, Ванеса.

— Тогава ме остави да се справя с това. — Потъна в прегръдките му. — И просто бъди с мен.

Той я целуна по косите.

— Никъде няма да ходя.