Нора Робъртс
Незавършена соната (8)

Осма глава

Ванеса чу свиркането под прозореца и замаяно се събуди. Дъжд, помисли тя и се опита да си спомни защо бе толкова важно днес да не вали.

Сватбата, сети се изведнъж и седна в леглото. Слънцето бе изгряло и протягаше златните си пръсти през полуотворения прозорец. Ала отново се чу свиркане… И трясък.

Не е дъжд, реши Ванеса и скочи от леглото. Камъчета. Втурна се към прозореца и го разтвори широко.

Там, в нейния заден двор, с протрити джинси и стари гуменки бе той. Стоеше, разтворил крака, главата му бе вдигната нагоре, а шепата му бе пълна с камъчета.

— Време е — прошепна Брейди. — От десет минути замервам прозореца ти.

Тя опря ръце на перваза и облегна глава на тях.

— Защо?

— За да те събудя.

— Някога да си чувал за телефон?

— Не исках да събудя майка ти.

Ванеса се прозя.

— Колко е часът?

— Минава шест. — Той погледна през рамо, видя, че Конг рови невените и му свирна да дойде при него. Сега и двамата стояха и я гледаха. — Е, слизаш ли?

— Гледката оттук ми харесва.

— Имаш десет минути, преди да открия, че още мога да се катеря по улуци.

— Труден избор — засмя се тя и затвори прозореца. След десет минути се измъкна през задната врата, облечена с най-старите си джинси и най-размъкнатия пуловер. Всички мисли за романтична среща се разсеяха, когато видя Джоани, Джек и Лара.

— Какво става?

— Украсяваме. — Брейди измъкна една картонена кутия и я пъхна в ръцете й. — Разтегателна хартия, балони, сватбени камбанки. Такива неща. Решихме дискретно и елегантно да украсим тук за церемонията и после всички да отидем у татко за барбекюто.

— Още изненади. — Кутията тежеше цял тон и Ванеса я намести в ръцете си. — Откъде започваме?

Работеха тихо, шепнешком и с приглушен смях спореха как е най-добре да се украси с разтегателна хартия кленовото дърво. Представата на Брейди за дискретно бе да се провесят половин дузина хартиени сватбени камбанки от клоните и да се довърши с балони. Ала когато закараха всичко в двора на Тъкърови, той вече наистина му отпусна края.

— Това е прием, не цирк — напомни му тя. Брейди се бе изкатерил на черницата и весело хвърляше ленти от разтегателна хартия.

— Това е празненство — възрази той. — Напомня ми как за всеки празник на Вси светии увивахме върбата на стария господин Тагърт. Подай ми още малко розово.

Ванеса неохотно се подчини.

— Сякаш петгодишен го е правил.

— Така е по-артистично.

Тя измърмори нещо под носа си и се обърна. Видя, че Джек се бе качил на покрива и припряно закрепваше балони по ръба на водосточната тръба. Лара седеше на едно одеяло с купчина пластмасови кубчета и Конг за компания, а Джоани завързваше последната сватбена камбанка за лозата. Резултатът от обединените им усилия не бе елегантен и определено не бе артистичен, но беше страхотен.

— Вие всички сте луди — реши Ванеса, когато Брейди скочи от дървото. Той миришеше леко на сапун и на пот. — Какво следва сега? Фокусник и змиеукротител?

Брейди бръкна в кутията и извади ролка бяла и ролка розова разтегателна хартия.

— В магазина бяха свършили фокусниците, ала имаме още от това.

Тя помисли за миг, после се засмя.

— Дай ми лепенката. — Грабна я и се втурна към къщата. — Ела — махна на Брейди. — Помогни ми.

— С какво?

— Трябва да се кача на раменете ти. — Пъргаво скочи и обви колене около кръста му. — Опитай се да не мърдаш — предупреди го и се изкатери по-нагоре. Той се опитваше да не забелязва, че бедрата й бяха стройни и че от тях го отделяше само един тънък плат. — Сега ми подай двете ролки.

Успяха да си предадат хартията.

— Харесват ми коленете ти — изкоментира Брейди и обърна глава да я захапе по едното.

— Просто си представяй, че си стълба. — Ванеса закрепи краищата на ролките към корниза. — Върви назад, но бавно. Докато вървиш, аз ще усуквам.

— Накъде да вървя?

— Към края на двора… Към онова чудовище, което някога е било черница.

Той тръгна назад, като я крепеше и кривеше врат, за да не стъпи върху непредпазливото куче, върху племенницата си или върху някоя къртичина.

— Какво правиш?

— Украсявам. — Тя усука заедно бялата и розовата лента и ги провеси малко над главата на Брейди. — Да не се блъснеш в дървото. — Обви крака около врата му и се наведе напред. — Искам да стигна до този клон… Готово.

— А сега какво?

— Сега от дървото към другата страна на къщата. Пази равновесие. — Наведе се да го погледне. — Това вече е артистично.

Когато и последният сантиметър разтегателна хартия бе използван, Ванеса опря ръце на бедрата си и огледа резултата.

— Хубаво — реши накрая. — Много хубаво… Освен черницата.

— Черницата е произведение на изкуството — обясни той. — Тя е заредена със символизъм.

— Прилича на върбата на господин Тагърт по Вси светии — намеси се Джоани, като взе на ръце Лара. — Само един поглед, и човек ще разбере кой всяка година я омотаваше в тоалетна хартия. — Усмихна се на Ванеса, която още бе кацнала върху раменете на Брейди. — По-добре да бягаме. Остават само два часа. — Мушна пръст в гърдите на Брейди. — Ти отговаряш за татко, докато се върнем.

— Той никъде няма да избяга.

— Не от това се притеснявам. Толкова е нервен, че може да си завърже заедно връзките на обувките.

— Или изобщо да забрави да си обуе обувките — вметна Джек и хвана Джоани за ръката. — Или да си обуе обувките, ала да забрави панталоните, и всичко, защото вие стоите тук и се безпокоите за него, вместо да си отидете да се преоблечете, за да дойдете навреме да го тормозите.

— Аз не го тормозя — засмя се тя. — А, Брейди, да не забравиш да провериш при госпожа Лиъри какво става с тортата. О, и… — Джек й запуши устата и останалото не се чу.

— Аз пък си запушвах ушите — измърмори Брейди и извъртя глава да погледне към Ванеса. — Искаш ли да те закарам до вкъщи?

— Разбира се.

Той тръгна през дворовете, без да я сваля от раменете си.

— Да не си напълняла? — Бе забелязал, че много красиво изпълва джинсите си.

— Лекарски предписания. — Тя дръпна косата му. — Внимавай къде стъпваш.

— Чисто професионален въпрос. Какво ще кажеш да ти направя един преглед? — Обърна глава да й се ухили похотливо.

— Внимавай… — Ванеса бързо се наведе, за да избегне въжето за пране. — Можеше да го заобиколиш.

— Да, но нямаше да мога да помириша косата ти. — Целуна я, преди да се бе изправила. — Ще ми направиш ли закуска?

— Не.

— Кафе?

— Не.

— Нес?

— Не — засмя се тя, когато краката й допряха земята. — Ще взема един дълъг, дълъг душ, след това цял час ще се въртя пред огледалото.

Брейди я притисна към себе си, макар че кучето се опитваше да се намърда между тях.

— И така си си хубава.

— Мога да изглеждам още по-хубава.

— Ще видим. — Той вдигна лицето й към своето. — След пикника искаш ли да дойдеш да ми помогнеш да разчистим украсата?

Ванеса импулсивно го целуна, преди да се втурне вътре:

— Ще видим.

 

 

Нервността на Лорета изглежда се бе предала на дъщеря й. Докато младоженката спокойно се обличаше, Ванеса се суетеше с цветята, проверяваше отново и отново бутилката шампанско, подготвена за първия семеен тост, и тичаше от прозорец до прозорец в очакване на фотографа.

— Трябваше да е тук преди десет минути — възмути се тя, като чу Лорета да слиза надолу. — Знаех си, че е грешка да наемем внука на госпожа Дрискол. Не разбирам защо… — Обърна се и видя майка си. — О, изглеждаш прекрасно.

Лорета бе избрала много светлозелена коприна с дискретна кремава дантела. Бе семпла — семпло скроена, семпло красива. Импулсивно бе купила и живописна шапка и бе прибрала косите си под нея.

— Не мислиш ли, че е прекалено? — Тя докосна шапката. — Това ще е само една малка неофициална сватба.

— Прекрасно, наистина прекрасно. Никога не съм те виждала да изглеждаш по-добре.

— Чувствам се прекрасно — усмихна се Лорета. Сияеше, както се полага на една младоженка. — Не знам какво ми стана снощи. Днес се чувствам идеално. Много съм щастлива. — Бързо поклати глава. — Не искам да плача. Толкова си играх с лицето си.

— Няма да плачеш — заяви твърдо Ванеса. — Фотографът… О, слава Богу, току-що спира отвън. Аз ще… Не, чакай. Имаш ли всичко?

— Какво всичко?

— Нали знаеш, нещо старо, нещо ново…

— Бях забравила. — Обзета от суеверие, тя трескаво започна да прехвърля наум. — Роклята ми е нова. А това — докосна с пръст перлите — беше на майка ми, а преди това на нейната майка. Значи е старо.

— Като за начало добре. Нещо синьо?

Лорета се изчерви.

— Всъщност, да, под роклята. Имам… Ъ-ъ-ъ… Комбинезонът ми има едни малки сини панделки отпред. Сигурно ще кажеш, че е глупаво да си купувам красиво бельо.

— Няма да кажа. — Ванеса докосна ръката на майка си и бе изненадана, че изведнъж й се прииска да я прегърне. Вместо това отстъпи крачка назад. — Остава нещо взето назаем.

— Ами…

— Ето. — Тя откопча тънката си златна гривна. — Вземи това и всичко ще ти е наред. — Отново надзърна през прозореца. — О, ето, идват доктор Тъкър и останалите. — Със смях им помаха. — Прилича на парад. Бягай в музикалната стая, докато ги изгоня навън.

— Ван… — Лорета все още стоеше с гривната в ръце. — Благодаря ти.

Ванеса я изчака да се скрие и отвори вратата. Настана всеобщо объркване. Джоани спореше с Брейди за правилния начин да се забоде бутониера. Джек се оплакваше, че жена му му е вързала връзката толкова стегнато, та не може да диша, какво, остава да говори. Хам кръстосваше къщата, докато Ванеса успя да го избута навън.

— Довел си кучето — забеляза тя, загледана в червения карамфил, забучен наперено в нашийника на Конг.

— Той е част от семейството — заяви Брейди. — Не можех да накърня чувствата му.

— Може би да му сложиш каишката?

— Не го обиждай.

— Души обувките на преподобния Тейлър.

— Ако имаме късмет, това ще е всичко, което ще направи с обувките на преподобния Тейлър. — Обърна се към нея и Ванеса потисна смеха си. — Права беше.

— За какво?

— Можела си да изглеждаш и по-добре.

Бе с тънка лятна пола, широка и на ярки цветя. Тясната блуза без ръкави бе в контрастиращо синьо. Златната верижка и обиците бяха в тон с гривната, която бе дала на Лорета.

— Ти също. — С привично движение посегна да оправи възела на тъмносинята вратовръзка, която си бе сложил към светлосивия костюм. — Мисля, че всички сме готови.

— Все още ни липсва нещо.

Тя бързо се огледа. Кошниците с цветя бяха на място, Джоани изтупваше въображаема прашинка от ръкава на баща си, а преподобният Тейлър гукаше на Лара и се опитваше да избягва Конг. Сватбените камбанки се полюшваха от лекия бриз.

— Какво?

— Булката.

— О, Господи! Забравих. Ще отида да я доведа. — Ванеса се обърна и се втурна в къщата. Намери Лорета в музикалната стая. Бе седнала на столчето пред пианото и дишаше дълбоко.

— Готова ли си?

Тя отново пое въздух.

— Да. — Изправи се и тръгна. Ала когато стигна до задната врата, спря и се вкопчи в ръката на Ванеса. Заедно пресякоха двора. С всяка стъпка усмивката на Хам ставаше все по-широка, ръката на Лорета все по-сигурна. Спряха пред свещеника. Ванеса пусна ръката на майка си, отстъпи назад и хвана ръката на Брейди.

— Възлюблени мои… — започна свещеникът.

Тя гледаше как майка й се жени под кленовото дърво, окичено с полюляващи се сватбени камбанки.

— Можете да целунете булката — произнесе напевно свещеникът. Из околните дворове, където хората се бяха струпали да гледат, настана оживление. Фотоапаратът щракна в момента, в който Хам привлече Лорета за дълга, истинска целувка, от която свиркането и виковете замряха.

— Добре свършена работа — заключи Брейди и прегърна баща си.

Ванеса овладя обърканите си чувства и отиде да прегърне майка си.

— Най-добри пожелания, госпожо Тъкър.

— Ох, Ван…

— Още няма да плачеш. Имаме да правим още снимки.

Джоани с писък се хвърли и върху двете.

— О, толкова съм щастлива! — Измъкна Лара от ръцете на Джек. — Ела да целунеш баба си.

— Баба — прошепна Лорета и със смях през сълзи грабна Лара. — Баба…

Брейди сложи ръка на рамото на Ванеса.

— Как се чувстваш, лельо Ван?

— Развеселена — засмя се тя, докато внукът на госпожа Дрискол се суетеше около тях и снимаше. — Ела да налеем шампанското.

Два часа по-късно Ванеса бе в двора на Тъкърови и мъкнеше една табла с кюфтета за хамбургери към скарата.

— Мислех, че винаги баща ти ги пече — каза тя на Брейди.

— Отстъпи ми тази чест. — Бе свалил сакото и връзката и бе навил ръкавите на ризата си. От скарата се носеше дим, месото цвъртеше. Той ловко обърна едно кюфте.

— Много добре го правиш.

— Трябва да ме видиш със скалпела.

— Ще пропусна, благодаря. — Мръдна се, за да не я съборят две бягащи момчета. — Пикникът е точно какъвто си го спомням. Много хора, шум и хаос.

Хората се трупаха в двора, в къщата, дори по тротоарите. Някои бяха насядали край дългите маси или по тревата. Бебетата се предаваха от ръце на ръце. Старците седяха под сенките, клюкарстваха, разказваха си спомени и отпъждаха мухите. Младите тичаха под слънцето.

Някой бе донесъл огромен касетофон. От задния ъгъл на двора, където младежите се бяха събрали да флиртуват, се носеше музика.

— Само преди няколко години бихме могли да сме там — изкоментира Брейди.

— Мислиш, че си прекалено стар, за да висиш край музикалната кутия ли?

— Не, но те ме мислят за стар. Сега аз съм доктор Тъкър… И това автоматично ме определя като възрастен. — Набучи един кренвирш в хлебче за хотдог. — Ужасно е да пораснеш.

— Да станеш важен — добави Ванеса, докато той добавяше горчица.

— Да даваш пример на младото поколение. Кажи „а-а-а“ — заповяда й Брейди и пъхна хотдога в устата й.

Тя в самоотбрана започна да дъвче и преглъща.

— Да се държиш прилично.

— А-ха. Имаш горчица по устата, ето тук. — Хвана я за ръката, преди да бе успяла да се избърше. — Аз ще я оправя. — Наведе се и я облиза с върха на езика си. — Много вкусно. — Захапа я леко по долната устна.

— Ще си изгориш кюфтетата — прошепна Ванеса.

— Тихо. Аз давам пример на младото поколение.

Тя прихна, ала той притисна силно устни към нейните и я увлече в дълга целувка, докато Ванеса забрави, че наоколо имаше хора. Брейди също.

Когато я пусна, тя вдигна ръка към замаяната си глава и се опита да намери гласа си.

— Също като в старите времена — извика някой.

— По-хубаво — каза тихо Брейди и би я привлякъл отново към себе си, но една ръка го потупа по рамото.

— Остави момичето на мира, Брейди Тъкър, и се дръж прилично. — Вайълет Дрискол ги гледаше и клатеше глава. — Там има гладни хора. Ако искаш да се целуваш с приятелката си, ще трябва да почакаш.

— Да, госпожо.

— Никога не е имал капка ум в главата. — Тя намигна на Ванеса и тръгна обратно към сенките. — Обаче е красив.

— Права е. — Ванеса отметна назад косите си.

— Че съм красив ли?

— Не, че никога не си имал капка ум в главата.

— Хей! — извика той след нея. — Къде отиваш?

Тя го изгледа предизвикателно през рамо и продължи да върви.

Бе като в старите времена, мислеше Ванеса, докато се спираше да говори с приятели от гимназията и гледаше как децата тичат, крещят и лакомо нагъват. Лицата бяха остарели, нови бебета се бяха родили, ала настроението бе същото. Имаше миризма на хубава храна, смехове, приспиване на изнервени бебета. Обсъждаха се шансовете на местния футболен отбор, плановете за лятото, разменяха се градинарски съвети.

Тя долови аромата на ранни рози и видя разцъфналите грамофончета в съседния двор.

Когато Брейди отново я намери, Ванеса седеше на тревата с Лара.

— Какво правиш?

— Играя си с моята племенница. — И двете вдигнаха глави да му се усмихнат.

Нещо трепна в него. Нещо бързо и неочаквано. И нещо неизбежно. Осъзна го, докато я гледаше как му се усмихва, с детска главица, облегната на рамото й, обляна в слънце. Откъде можеше да знае, че почти цял живот бе чакал един момент като този? Но детето би трябвало да е негово, помисли той. Ванеса и детето би трябвало да са негови.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо. — Брейди пое дълбоко въздух да се овладее. — Защо?

— Така ме гледаш…

Той седна до нея и докосна косите й.

— Аз още съм влюбен в теб, Ванеса. И не знам какво да правя.

Тя се вторачи в него. Дори ако можеше да осъзнае водовъртежа от чувства в душата си, не би могла да ги изрази с думи. Човекът, който я гледаше сега, не бе момче. Бе мъж и това, което й казваше, го казваше съзнателно. Сега я чакаше да тръгне към него или в обратна посока. Ала Ванеса изобщо не можеше да се помръдне.

Лара скочи в скута му, запищя и разкъса тишината.

— Брейди, аз…

— Ето къде сте били. — Джоани седна до тях. — Ух! — възкликна, доловила напрежението. — Извинявайте. Доколкото разбирам, моментът е неподходящ.

— Изчезвай, Джоани — сопна й се Брейди. — Далеч оттук.

— Вече щях да съм изчезнала, след като толкова мило ме молиш, но лимузината пристигна. Хората се трупат да я гледат. Мисля, че е време да изпратим младоженците.

— Права си. — Ванеса стана и почти използва Лара като щит. — Не искаме да си изпуснат самолета. — Овладя се и отново погледна към Брейди. — В теб ли са билетите?

— В мен са. — Преди да бе успяла да се измъкне покрай него, хвана брадичката й. — Остана нещо недовършено, Ван.

— Знам. — Бе благодарна, че гласът й можеше да звучи толкова спокойно, когато нервите й се бяха свили на възел. — Както каза Джоани, моментът не е подходящ. — Взе Лара на ръце и се забърза да намери майка си.

— Каква е тази лимузина? — питаше Хам, докато Джоани смъкваше навитите му ръкави. — Да не е умрял някой?

— Ами! — Джоани закопча ръкавелите му. — Вие с жена ти заминавате на малко пътешествие.

— Пътешествие? — повтори Лорета, когато Ванеса й подаде ръчната чанта.

— Когато младоженците заминават на пътешествие — обясни Брейди, — това се нарича меден месец.

— Ала аз следващата седмица имам пациенти.

— Не, нямаш.

Поведоха слисаните младоженци към улицата, Брейди и Джек от двете страни на Хам, Ванеса и Джоани обградили Лорета.

— Леле! — бе всичко, което успя да каже Лорета, като видя блестящата бяла лимузина.

— Самолетът ви излита в шест. — Брейди извади от джоба си един плик и го подаде на баща си. — „Вая кон диос“.

— Какво е всичко това? — настоя Хам. Ванеса със смях забеляза, че вече завързваха стари обувки и тенекиени кутии към бронята на колата. — Моят график…

— Е разчистен. — Брейди го потупа по гърба. — Ще се видим след две седмици.

— Две седмици? — Той вдигна вежди. — Къде, по дяволите, отиваме?

— На юг от границата — намеси се Джоани и звучно целуна баща си по бузата. — Не пийте вода.

— Мексико? — Очите на Лорета се разшириха. — В Мексико ли отиваме? Но как можем… Магазинът. И нямаме никакъв багаж.

— Магазинът е затворен — напомни й Ванеса. — А багажът ви е в багажника. — Целуна майка си по двете бузи. — Приятно прекарване.

— В багажника? — Обърканата й усмивка стана по-широка. — Синята ми копринена блуза…

— Между другите неща.

— Вие всички сте направили това! — Въпреки фотографа, който не спираше да снима, Лорета се разплака. — Всички вие.

— Виновни сме. — Брейди я прегърна мечешки. — Довиждане, мамо.

— Колко сте подли. — Хам трябваше да извади носната си кърпичка. — Е, Лорета, доколкото разбирам, ще имаме меден месец.

— Не и ако изпуснете самолета си. — Джоани, винаги готова да се тревожи, започна да ги бута към лимузината. — Не стойте прекалено много на слънце, там то е много по-силно. И каквото и да купувате, първо се пазарете. Можете да обмените пари в хотела, купете си разговорник. И ако ви трябва…

— Кажи довиждане, Джоани — прекъсна я Джек.

— Ох, по дяволите. — Тя разтърка влажните си очи. — Довиждане. Лара, махни за довиждане.

— О, Хам, гардении! — Лорета отново се разплака.

Сред виковете и ръкомаханията на целия град, лимузината бавно се понесе по главната улица, следвана от трополенето на тенекии и обувки и от свита тичащи деца.

— Заминаха — прошепна Джоани и скри глава в рамото на Джек. Той я погали по главата.

— Всичко е наред, любов моя. Децата понякога трябва да остават у дома. Ела, ще ти донеса малко картофена салата. — Ухили се на Брейди и я отведе.

Ванеса преглътна буцата в гърлото си.

— Това се казва изпращане.

— Искам да говоря с теб. Можем да отидем в твоята или в моята къща.

— Мисля, че трябва да почакаме, докато…

— Вече сме чакали прекалено дълго.

Тя в паника се огледа. Как толкова бързо се бяха оказали отново сами?

— Пикникът… Ти имаш гости.

— На никого няма да липсваме. — Той сложи ръка на рамото й и се обърна към колата си.

— Доктор Тъкър, доктор Тъкър! — Ани Кремптън тичаше към тях иззад ъгъла на къщата. — Елате бързо! На дядо нещо му стана!

Брейди веднага хукна. Когато Ванеса стигна в задния двор, той вече бе коленичил до дядото на Ани и разкопчаваше яката му.

— Боли — задъха се старецът. — В гърдите… Не мога да дишам.

— Взела съм чантата на татко — обади се Джоани и му я подаде. — Линейката на бърза помощ вече е тръгнала.

Брейди само кимна.

— Спокойно, господин Бенсън. — Извади от чантата малко шишенце и спринцовка. — Искам да не се движите. — Докато работеше, продължаваше да говори успокояващо. — Джоани, донеси ми картона му.

Ванеса безпомощно обви ръка около раменете на Ани и я отдръпна настрани.

— Ела, Ани.

— Ще умре ли дядо?

— Доктор Тъкър се грижи за него. Той е много добър лекар.

— Той се грижи и за мама. — Ани подсмръкна и избърса очите си. — Ще й помогне да роди бебето и всичко, обаче дядо е много стар. Падна. Просто така смешно падна.

— Доктор Тъкър е там. — Тя приглади буйната коса на момичето. — Ако е трябвало да му стане лошо, тук е най-доброто място. Когато се оправи, можеш да му изсвириш новата си песен.

— Песента на Мадона?

— Да. — Чу се воят на сирената. — Идват да го заведат в болницата.

— Доктор Тъкър ще отиде ли с него?

— Сигурна съм, че ще отиде. — Ванеса видя как санитарите бързо излязоха с носилките. Брейди им даде указания, после сложи ръце на раменете на майката на Ани и заговори бавно, спокойно, докато тя го гледаше с очи, изпълнени със сълзи и надежда. Когато тръгна след носилката, Ванеса стисна за последен път рамото на Ани. — Защо не отидеш да поседиш с майка си? Сигурно е много уплашена. — Колко добре знаеше това. Спомняше си страха и отчаянието, когато откараха баща й.

Обърна се и изтича след Брейди.

— Брейди! — Знаеше, че не може да му губи времето. Когато той се обърна, тя видя в очите му загриженост и нетърпение. — Моля те, съобщи ми какво става.

Брейди кимна и се качи в линейката със своя пациент.

 

 

Бе почти полунощ, когато Брейди спря пред къщата си. Тънкият сърп на луната светеше върху черното небе, изпъстрено със звезди, ясно като лед. За момент поседя в колата и отпусна мускулите си, един по един. През отворения прозорец чуваше как вятърът въздиша между дърветата.

По пътя към дома умората от осемнадесетчасовия ден най-после го надви. Бе благодарен, че Джек докара колата му пред болницата. Ако я нямаше, щеше да се изкуши да се изтегне в някое кресло. Сега единственото, което искаше, бе да отпусне умореното си тяло в горещата вана, да пусне крана и да изпие една студена бира.

Долу лампите светеха. Радваше се, че бе забравил да ги изгаси. Бе по-малко потискащо да се върнеш в празна къща, когато лампите светят. По пътя се бе отбил в града и бе минал край Ванеса. Ала у тях бе тъмно.

Сигурно така бе най-добре, помисли той. Бе уморен и нервен. Едва ли бе в най-подходящото настроението за спокоен и разумен разговор. Може би имаше нещо хубаво в това, да я остави да преглътне факта, че бе влюбен в нея.

А може би нямаше? Брейди се поколеба с ръка на вратата. Какво, по дяволите, му ставаше? Винаги бе действал решително. Когато реши да стане лекар, се втурна след дипломата със стръв. Когато реши да напусне работата си в болницата в Ню Йорк и да се върне у дома, за да стане общопрактикуващ лекар, го стори, без да поглежда назад и без да съжалява.

Решения, променящи живота, определено. Защо тогава, по дяволите, не можеше да реши какво да прави с Ванеса?

Щеше да се върне в града. Ако не му отвореше вратата, щеше да се изкатери по проклетия улук и да се вмъкне през прозореца на спалнята й. По един или друг начин тази вечер щяха да се изяснят.

Почти се бе обърнал и тръгнал към колата, когато вратата на къщата се отвори.

— Брейди? — Ванеса стоеше в светлия правоъгълник. — Няма ли да влезеш?

Той замръзна и впери поглед в нея. Объркано прокара ръка през косата си. Чудно ли бе, че не можеше да реши какво да прави с нея? Тя винаги бе непредсказуема.

Конг излетя от къщата и скочи върху него.

— Джек и Джоани ни докараха. — Ванеса стоеше и въртеше дръжката на вратата. — Надявам се, че нямаш нищо против.

— Не. — Брейди тръгна обратно към къщата, а кучето тичаше в кръг около него. Ванеса изчезна вътре.

— Донесох някои неща, останали от пикника. Не знаех дали си успял да ядеш.

— Не, не успях.

— Как е господин Бенсън?

— Стабилизира се. По едно време беше на ръба, но той е жилав.

— Радвам се, толкова се радвам. Ани беше много уплашена. — Тя изтри влажните си длани върху бедрата, сплете пръсти, разплете ги, после пъхна юмруци в джобовете си. — Сигурно си уморен… и гладен. В хладилника има много храна. Кухнята… изглежда чудесно. — Махна неопределено с ръка. — Новите шкафове, рафтовете, всичко.

— Идва си на мястото. — Ала не се помръдна. — Откога си тук?

— О, само от два часа. — Пет, за да бъде точна. — Имаш книги, така че четох.

— Защо?

— Ами за да минава времето.

— Защо си тук, Ван?

Тя се наведе да погали кучето.

— Онази недовършена работа, за която ти спомена. Беше дълъг ден и имах много време за мислене.

— И?

Не можеше ли просто да я грабне на ръце, да я отнесе горе и да й затвори устата?

— И аз… За това, което каза днес следобед.

— Че съм влюбен в теб.

Ванеса се прокашля и се изправи.

— Да, това. Не съм сигурна какво чувствам… Как се чувствам. Не съм сигурна и как се чувстваш ти.

— Казах ти как се чувствам.

— Да, обаче е много възможно да си мислиш, че се чувстваш така, защото едно време си се чувствал така… И защото да се върнеш към същата връзка… с мен… би било познато и спокойно.

— Как ли пък не! Не съм имал нито един спокоен момент, откак те видях да седиш до пианото.

— Тогава познато. — Тя започна да извива верижката на врата си. — Но аз съм се променила, Брейди. Не съм същата, която бях, когато тръгнах. Никога няма да можем да се преструваме, че тези години ги е нямало. Така че, независимо колко се привличаме, може да е грешка да продължаваме по-нататък.

Той се приближи бавно до нея, докато се изправиха очи в очи. Бе готов да направи грешка. Повече от готов.

— Затова ли ме чакаше, за да ми кажеш това?

Ванеса облиза устни.

— Донякъде.

— Нека тогава аз да ти кажа.

— Искам първо да свърша. — Гледаше го спокойно. — Дойдох тази вечер тук, защото никога не съм могла да те изхвърля напълно от ума си. Или от… — сърцето си искаше да каже, ала не можеше. — От живота си. Никога не съм преставала да мисля за теб, да се чудя как си. Заради нещо, върху което нямахме контрол, на нас ни беше отнета възможността да пораснем достатъчно, за да решим дали да се разделим, или да станем любовници. — Замълча, но само за момент. — Дойдох тук тази вечер, защото разбрах, че искам това, което ни бе отнето. Искам теб. — Пристъпи напред и обви ръце около него. — Това достатъчно ясно ли е?

— Да. — Брейди я целуна нежно. — Достатъчно ясно.

Тя му се усмихна.

— Прави любов с мен, Брейди. Винаги съм го искала.

Качиха се заедно горе, хванати за ръце.