Нора Робъртс
Незавършена соната (6)

Шеста глава

Вечерта бе топла и миришеше на дъжд. Люляците цъфтяха и ароматът им бе като деликатен шепот във въздуха. Ванеса си спомни, че това бяха любимите цветя на Джоани. На запад слънцето потъваше в огнени пламъци зад планините. Кравите отпуснато стояха в избледняващата светлина.

Заобиколиха къщата и тръгнаха към натежалата от сено ливада.

— Чух, че си взела ученичка.

— Госпожа Дрискол много говори.

— Всъщност го чух от Джон Кори, докато му правех инжекция за тетанус. Той пък го чул от Бил Кремптън, това е братът на бащата на Ани. Той има в гаража си малък автосервиз. Всички мъже висят там да си разправят лъжи и да се оплакват от жените си.

Въпреки че започваше да се чувства все по-зле, Ванеса се засмя:

— Поне е утешително човек да знае, че книжарската агенция още работи.

— Е, как мина урокът?

— Тя има… възможности.

— Как се чувстваш от другата страна?

— Странно. Обещах, че ще я науча да свири рок.

— Ти?!

Ванеса се наежи.

— Музиката — заяви тя надуто — си е музика.

— Правилно. — Той отметна косата зад ухото й, за да види как скъпоценните камъни в обиците й улавят последните слънчеви лъчи. И за да може да я докосне. — Представям си, Ванеса Секстън на клавишите с една от онези хевиметъл банди. — Замисли се за момент. — Как мислиш, дали ще можеш да носиш от онези метални корсети, или как там им викаха?

— Не, не бих могла, независимо как им викат. И ако си дошъл само за да ми се подиграваш, мога да се разхождам и сама.

— Много си докачлива. — Обви ръка около раменете й. Радваше се, че косата й бе запазила аромата на шампоан. Чудеше се дали някой от мъжете, с които вестниците и списанията свързваха името й, се е чувствал по този начин.

— Джек ми харесва — каза Ванеса.

— На мен също. — Вървяха покрай ограда, обрасла с орлови нокти.

— Джоани изглежда толкова щастлива тук, във фермата, със своето семейство. Често съм се чудила как ще се развие животът й.

— Мислила ли си някога за мен? След като замина, след като стана такава голяма работа, мислила ли си някога за мен?

Тя зарея поглед към полетата.

— Сигурно.

— Все се надявах, че ще ми пишеш.

Прекалено много, помисли Ванеса. Прекалено често.

— Времето мина, Брейди. И отначало бях прекалено ядосана и обидена. На теб и на майка ми. — Усмихна се, за да разведри настроението: — Години ми отне да ти простя, задето ме изостави вечерта на бала.

— Не съм те изоставил. — Той изруга и пъхна ръце в джобовете си. — Слушай, това е глупаво и отдавна е минало, ала ми е писнало да поемам удара.

— За какво говориш?

— Не съм те изоставил, по дяволите. И за пръв път в живота си наех смокинг, купих първия си корсаж. На розови и жълти рози. — Сега, когато го каза, се чувстваше пълен глупак. — Предполагам, че съм се вълнувал не по-малко от теб.

— Защо тогава аз два часа и половина седях в стаята си, облечена в новата си рокля?

Брейди въздъхна дълбоко.

— Онази нощ ме арестуваха.

— Какво?!

— Беше грешка — рече той предпазливо. — Но когато всичко се изясни, вече беше прекалено късно за обяснения. Обвиненията бяха доста неиздържани, най-меко казано, ала аз нямах славата на добро момче.

— За какво те арестуваха?

— За изнасилване на малолетна. — Като видя потресения й поглед, сви рамене: — Бях осемнадесетгодишен. Ти не беше.

Отне й цяла минута, докато го разбере, докато успее да проговори:

— Но това е глупаво. Ние никога…

— Да. — И досега съжаляваше. — Ние никога.

Ванеса прокара ръце през косата си и се опита да го осъзнае.

— Брейди, това е толкова абсурдно, че не мога да го повярвам. Дори ако бяхме интимни, това нямаше да има нищо общо с изнасилване. Ти беше само две години по-голям от мен и ние се обичахме.

— Това беше проблемът.

Тя притисна ръка към дълбоката болка в стомаха си.

— Съжалявам, толкова съжалявам. Колко нещастен трябва да си бил. И родителите ти. О, Боже. Ужасно е човек да преживее такова нещо. Ала кой би могъл да поиска да те арестуват? Кой… — Видя лицето му и отговора на своя въпрос. — О, не! — простена Ванеса й се извърна. — О, Боже!

— Той бе съвсем сигурен, че аз ще се възползвам от теб. И бе съвсем сигурен, че ще разбия живота ти. — И може би, помисли Брейди, вгледан в ливадите, не е бил далеч от истината. — Както ми го обясни, искаше да се погрижи да си платя за първото и да направи каквото е нужно, за да предотврати второто.

— Можеше да ме попита — прошепна тя. — Веднъж в живота ми можеше да ме попита. — Потрепери от внезапния студ. — Аз съм виновна.

— Глупава реакция.

— Не — възрази Ванеса тихо. — Вината е моя, защото никога не съм можела да го накарам да разбере какво изпитвам. Нито към теб, нито за каквото и да било друго. — Пое дълбоко въздух и отново погледна към Брейди. — Не мога да кажа нищо, за да компенсирам това, което е направил.

— Няма какво да казваш. — Той сложи ръце на раменете й и би я привлякъл към себе си, ако не бе толкова напрегната. Вместо това размачка схванатите мускули с умелите си ръце на лекар. — Ти беше толкова невинна, колкото и аз, Ван. Ние никога не изяснихме какво се е случило, защото през първите дни аз бях прекалено бесен, за да се опитам, а ти беше прекалено сърдита, за да ме попиташ. После замина.

Очите й се замъглиха и тя преглътна сълзите си. Представяше си го ясно — млад, непокорен, гневен. Уплашен.

— Не знам какво да кажа. Сигурно си бил в ужас.

— Малко — призна Брейди. — Официално така и не ми предявиха обвинения, просто ме разпитваха. Нали помниш стария шериф Гроуди? Беше един гаден тлъст простак. И никак не ме харесваше. По-късно разбрах, че просто е използвал възможността да ме накара да се поизпотя. Някой друг би се държал по по-различен начин. — Нямаше смисъл да й разказва как седеше в клетката, изплашен до смърт, кипящ от безсилен гняв, и чакаше да му се позволи да се обади по телефона, докато шерифът и Секстън се съвещаваха в съседната стая. — Онази нощ се случи още едно нещо. Може би то малко компенсира нещата. Баща ми застана на моя страна. Никога не си бях представял, че така ще застане зад мен, без въпроси, без съмнения, просто пълна подкрепа. Предполагам, че това промени живота ми.

— Моят баща… — промълви Ванеса. — Той знаеше колко означава тази вечер за мен. Колко означаваш ти за мен. Цял живот съм правила онова, което е искал той… Освен когато ставаше дума за теб. Погрижил се е и за това да стане на неговото.

— Всичко е отдавна минало, Ван.

— Едва ли ще мога… — Тя замълча и приглушено изохка.

Брейди бързо я обърна към себе си.

— Ванеса?

— Няма нищо. Аз просто… — Но вторият пристъп бе прекалено остър, прекалено бърз, и я преви надве. Брейди я грабна на ръце и тръгна към къщата. — Не, недей. Нищо ми няма. Това беше само пристъп.

— Дишай бавно.

— По дяволите, казах, че нищо ми няма. — Паренето се усили и главата й падна назад. — Да не си посмял да правиш сцени — задъха се тя.

— Ако имаш това, което мисля, че имаш, ще видиш какво значи сцена.

Кухнята бе празна, затова той пое по задните стълби. Поне бе престанала да спори, помисли Брейди и я положи на леглото на Джоани. Запали лампата и видя, че лицето й бе бледо и лепкаво от студена пот.

— Опитай се да се отпуснеш, Ван.

— Съвсем добре съм. — Ала паренето не преставаше. — Това е просто стрес, може би малко смущения в храносмилането.

— Точно това ще разберем. — Той седна до нея. — Ще ми кажеш, когато те заболи. — Много внимателно натисна корема й. — Оперирали ли са ти апандисита?

— Не.

— Някаква коремна операция?

— Не, нищо.

Брейди продължи прегледа, без да откъсва очи от лицето й. Когато я натисна точно под гръдната кост, видя как в очите й избухна болка, преди тя да извика. Макар че лицето му бе мрачно, успокоително хвана ръката й.

— Ван, откога те боли?

Тя се срамуваше, че бе изохкала.

— Всеки го боли.

— Отговори ми на въпроса.

— Не знам.

Той се помъчи да запази спокойствие.

— Как се чувстваш сега?

— Много съм добре. Искам само…

— Не ме лъжи. — Искаше му се да я наругае така цветисто, както ругаеше себе си. Бе разбрал, че не бе добре още в първия момент, в който я видя отново. — Усещаш ли парене?

Ванеса нямаше изход.

— Малко.

Бе минал около час, откакто бяха яли, помисли Брейди. Точно колкото трябваше.

— Случвало ли ти се е такова нещо и преди, след като си пила алкохол?

— Аз вече не пия.

— Защото получаваш такива реакции?

Тя затвори очи. Защо просто не я оставеше на мира?

— Предполагам.

— Усещаш ли мъчителна болка тук, точно под гръдната кост?

— Понякога.

— А в стомаха?

— По-скоро стържеща болка.

— Като внезапни пристъпи на глад.

— Да. — Ванеса се намръщи от точността на описанието му. — Минава.

— Какво вземаш за това?

— Лекарства, за които не ми трябва рецепта. — И вече наистина бе прекалил. — Брейди, очевидно си се вживял в ролята на доктор. Правиш от мухата слон. Ще взема две хапчета против киселини и ще ми мине.

— Язвата не се лекува с хапчета против киселини.

— Нямам язва. Това е глупаво. Аз никога не боледувам.

— Чуй ме. — Той опря ръце от двете страни на главата й. — Ти ще отидеш в болницата на изследвания, рентген и стомашни проби. И ще правиш каквото ти казвам.

— Няма да ходя в болницата. — Самата мисъл за това я накара да си спомни за ужаса от последните дни на баща си. — Ти не си мой лекар. — Брейди изруга цветисто. — Много си любезен. А сега се разкарай.

— Стой тук. И като казвам тук, имам предвид да не мърдаш.

Тя се подчини, само защото не знаеше дали ще успее да се изправи. Защо сега, чудеше се, като едва се бореше с болката. Защо тук? Бе имала и преди такива гадни пристъпи, но тогава винаги бе сама, винаги бе успявала да се справи. Щеше да се справи и този път.

В момента, в който се опитваше да седне, Брейди се върна с баща си.

— Какво става? — попита Хам.

— Брейди преувеличава. — Ванеса успя да се усмихне и би спуснала крака от леглото, ако Брейди не я бе спрял.

— Докато бяхме навън, тя се преви надве от болка. Чувства парене в стомаха, остра болезненост под гръдната кост.

Хам седна на леглото и започна внимателно да я преглежда. Задаваше й същите въпроси като Брейди и от нейните отговори лицето му ставаше все по-мрачно. Накрая се изправи.

— И от какво едно младо момиче като теб ще има язва?

— Нямам язва.

— Двама лекари ти казват едно и също. Предполагам, че това е твоята диагноза, Брейди.

— Да.

— Е, и двамата не сте прави. — Ванеса се опита да се изправи, ала Хам просто намести възглавниците зад нея и я бутна обратно. После кимна и погледна към сина си:

— Разбира се, ще го докажем с рентген и изследвания.

— Няма да ходя в болницата! — Тя отчаяно се бе вкопчила в малкото останало й самообладание. — Язвите са за брокерите от „Уол Стрийт“. Аз съм музикантка, за Бога. Нито имам натрапчиви психози, нито позволявам напрежението да ръководи живота ми.

— Ще ти кажа какво си ти — обади се Брейди с едва сдържан гняв. — Ти си една жена, която не си е направила труда да се погрижи за себе си, която е прекалено голям инат, за да спре и да си признае, че се е пресилила. И ще отидеш в болницата, ако ще да се наложи да те влача дотам.

— Спокойно, доктор Тъкър — намеси се ведро Хам.

— Ван, имала ли си повръщане, следи от кръв?

— Не, разбира се. Това е просто малък стрес, може би малка преумора…

— Малка язва — отсече той. — Но мисля, че ако си твърда за болницата, можем да опитаме с лекарства.

— Твърда съм. И не виждам нуждата от лекарства, нито от двама лекари, които да висят над мен.

— Сприхава е — изкоментира Хам. — Или лекарства, или болница, мило момиче. Не забравяй, че аз съм те лекувал от почти всичко, като се почне от бебешкото подсичане. Мисля, че циметидинът може да помогне — обърна се той към Брейди. — Стига да избягва алкохол и подправки до края на лечението.

— Повече би ми харесало, ако си направи изследванията.

— На мен също — съгласи се той. — Ала ако не трябва да я упоим с морфин и да я замъкнем в болницата, мисля, че това е най-доброто лечение.

— Я да помислим за морфина — изръмжа Брейди и баща му прихна.

— Ще ти напиша рецепта — съобщи той на Ванеса. — Ще я изпълниш още тази вечер. Имаш двадесет минути, преди да затвори аптеката в Брунсбъроу.

— Не съм болна — нацупи се тя.

— Не разсмивай бъдещия си пастрок. Чантата ми е долу. Брейди, защо не слезеш с мен?

Когато излязоха, Хам хвана сина си за ръката.

— Ако лекарството не подейства за три или четири дни, по някакъв начин ще я принудим да си направи изследванията. Дотогава мисля, че колкото по-малко напрежение, толкова по-добре.

— Искам да разбера какво го е предизвикало. — Брейди гледаше ядосано към затворената врата на спалнята.

— Аз също. Ванеса ще поговори с теб. Просто не я насилвай. Аз ще кажа на Лорета. На Ванеса това няма да й хареса, но ще го направя. Постарай се да приеме първата доза още тази вечер.

— Добре. Татко, аз ще се грижа за нея.

— Винаги си имал такова намерение. — Хам сложи ръка на рамото му. — Просто не я насилвай. Тя по това прилича на майка си, отдръпва се, когато се приближиш към нея. — Поколеба се и макар да знаеше, че синът му бе голям мъж, можеше да мисли само, че този голям мъж бе негов син. — Ти още ли си влюбен в нея?

— Не знам. Ала този път няма да я оставя да си отиде, преди да разбера.

— Само помни, че когато човек стисне нещо прекалено силно, то се изплъзва измежду пръстите му. — Потупа Брейди по рамото. — Ще отида да напиша рецептата.

Когато Брейди се върна в стаята, Ванеса седеше на ръба на леглото, смутена, унизена, бясна.

— Хайде. — Гласът му прозвуча бодро и без капка съчувствие. — Можем да стигнем до аптеката, преди да е затворила.

— Не ми трябват проклетите ти хапчета.

Той пъхна ръце в джобовете си, защото се изкушаваше да я натупа.

— Да те изнеса ли оттук, или ще ходиш сама?

Плачеше й се. Вместо това се изправи сковано.

— Ще ходя, благодаря.

— Прекрасно. Можем да слезем по задните стълби. — Не искаше да му е благодарна, задето й спестява обясненията и състраданието. Тръгна с вдигната глава и изправени рамене.

Брейди се обади едва когато затвори вратата на колата.

— Някой би трябвало да ти бие едно дясно кроше. — Запали мотора и изпод гумите се разхвърчаха камъчета.

— Бих искала да ме оставиш на мира.

— Аз също — отвърна той и излезе от алеята на асфалта. Докато превключи на пета предавка, се бе поуспокоил. — Още ли те боли?

— Не.

— Не ме лъжи, Ван. Ако не можеш да ме приемаш като приятел, приемай ме като лекар.

Тя се обърна и се загледа през тъмния прозорец.

— Никога не съм виждала дипломата ти.

Прииска му се да я прегърне, да сгуши главата й в рамото си.

— Утре ще ти я покажа. — Наближиха следващото градче и Брейди намали. Не каза нищо, докато спряха пред аптеката. — Можеш да ме почакаш в колата. Няма да се бавя.

Ванеса седеше и го гледаше как върви под лампите към големите стъклени витрини на аптеката. Правеха промоция на популярна безалкохолна напитка. Под прозореца бе натрупана купчина от двулитрови бутилки. Вътре имаше няколко закъснели клиенти, повечето от които очевидно познаваха Брейди, защото се спряха да си поприказват с него, докато той чакаше пред гишето. Ванеса не можеше да понася чувството, че е затворена в колата, докато болката я разяждаше.

Язва, помисли тя. Не беше възможно. Не беше работохолик, не бе човек, който се безпокои за какво ли не, не бе свръхамбициозна. И въпреки това, колкото и да го отричаше, разкъсващата болка се просмукваше в нея и й се подиграваше.

Просто искаше да си отиде у дома и да си легне, да удави болката в сън. В забвение. Утре всичко щеше да е минало. Не си ли го бе казвала месеци наред?

Брейди се върна, остави малкото бяло пликче в скута й и запали колата. Не каза нищо и Ванеса се облегна назад със затворени очи. Това му даде време да помисли.

Нямаше смисъл да й се кара. Още по-малко имаше смисъл да й се ядосва, че е болна. Но го вбесяваше, че не му се бе доверила достатъчно, за да му каже, че има проблеми. Че не се бе доверила достатъчно на себе си, за да си го признае и да поиска помощ.

Той щеше да се погрижи сега тя да получи помощ, независимо дали го искаше, или не. Като лекар би направил същото за всеки непознат. Колко повече би направил за единствената жена, която някога бе обичал?

Бе обичал, напомни си Брейди. В този случай миналото време бе жизненоважно. И понеже някога я бе обичал с всичката страст и чистота на младостта, нямаше да я остави сега сама.

Спря пред нейната къща и слезе да й отвори вратата. Ванеса излезе и започна словото, което внимателно бе подготвяла през целия път:

— Извинявай, ако съм се държала детински и неблагодарно. Знам, че ти и баща ти искахте само да ми помогнете. Ще си изпия лекарството.

— Разбира се, че ще го изпиеш. — Той я хвана за ръката.

— Няма нужда да идваш.

— Ще дойда — заяви Брейди и я повлече по алеята. — Ще те видя как вземаш първата доза и после ще те сложа в леглото.

— Брейди, аз не съм болна.

— Точно така, и доколкото зависи от мен, няма и да бъдеш. — Той отвори вратата, която никога не се заключваше, и я поведе направо към горния етаж. Напълни в банята една чаша с вода, отвори шишенцето с лекарството и сам извади първото хапче. — Гълтай.

Тя му се намръщи, после се подчини.

— Колко ще ми вземеш за домашно посещение?

— Първият път е заради старите времена. — Хвана я отново за ръката и я издърпа в спалнята. — А сега се съблечи.

Болка или не, Ванеса отметна назад глава.

— Не би ли трябвало, когато казваш това, да носиш бяла престилка и слушалка?

Той дори не си направи труда да изругае. Обърна се, отвори едно чекмедже и рови вътре, докато намери нощница. Естествено, че тя носеше коприна в леглото, помисли със стиснати зъби. Хвърли нощницата на леглото, издърпа Ванеса към себе си и свали ципа й.

— Когато те събличам по лични причини, ще го разбереш.

— Престани. — Потресена, тя улови роклята, която се бе свлякла на кръста й. Брейди просто навлече нощницата през главата й.

— Мога да контролирам животинската си страст, като мисля за стомаха ти.

— Това е отвратително.

— Точно така. — Той изхлузи роклята надолу по бедрата й. Нощницата се спусна на нейното място. — Чорапите?

Ванеса не бе сигурна дали да бъде ужасена, или вбесена, затова просто ги смъкна. Брейди отново стисна зъби. Никакви часове по анатомия не го бяха подготвили да гледа как тя бавно събува чорапите си на светлината на лампата.

Бе лекар, напомни си и се опита да повтори наум първия ред от Хипократовата клетва.

— Сега лягай. — Отметна одеялото и когато Ванеса се пъхна в леглото, внимателно я зави чак до брадичката. Вкопчи се в професионализма си и остави шишенцето с таблетките на нощното й шкафче. — Искам да изпълняваш указанията.

— Мога да чета.

— Никакво пиене. — Лекар, повтори си наум. Той бе лекар, а тя бе пациентка. Красива пациентка с греховно мека кожа и големи зелени очи. — Вече не прилагаме пълна диета, просто умереност. Въздържай се от силни подправки. Доста бързо ще почувстваш облекчение. Най-вероятно след няколко дни дори няма да си спомняш, че си имала язва.

— Аз и сега нямам.

— Ванеса… — Брейди с въздишка отметна косите й. — Искаш ли нещо?

— Не. — Ръката й хвана неговата, преди да бе успял да се изправи. — Можеш ли… Трябва ли да си тръгваш?

Той целуна пръстите й.

— Не веднага.

Тя доволно се облегна назад.

— Докато бяхме деца, нямах право да те пускам тук.

— Вярно. Помниш ли онази нощ, когато се покатерих през прозореца?

— И седяхме на пода и говорихме до четири сутринта. Ако баща ми знаеше, щеше… — Ванеса замълча.

— Сега не е време да се тревожиш за всичко това.

— Не че се тревожа, а се чудя. Аз те обичах, Брейди. Беше невинно и беше толкова красиво. Защо той трябваше да го разваля?

— Ти беше предназначена за велики дела, Ван. Баща ти го знаеше. А аз седях на пътя ти.

— Би ли ме помолил да остана? — Не бе допускала, че би го попитала, ала винаги бе искала да знае. — Ако знаеше за неговите планове да ме отведе в Европа, щеше ли да ме помолиш да остана?

— Да. Бях осемнадесетгодишен и бях егоист. А ако беше останала, ти нямаше да си това, което си. И аз нямаше да съм това, което съм.

— Не си ме питал дали бих останала.

— Знам, че щеше да останеш.

Тя въздъхна.

— Предполагам, че човек обича толкова силно само веднъж. Може би е най-добре това да мине и замине, докато си млад.

— Може би.

Ванеса унесено затвори очи.

— Често сънувах как ще дойдеш и ще ме отведеш. Особено преди концерт, когато стоях зад кулисите и мразех всичко това.

Брейди се намръщи.

— Какво мразеше?

— Прожекторите, хората, сцената. Толкова ми се искаше ти да дойдеш и да избягаме заедно. После разбрах, че няма да дойдеш. И престанах да го искам. Толкова съм уморена.

Той отново целуна пръстите й.

— Заспивай.

— Уморена съм да бъда сама — прошепна тя, преди да се унесе.

Брейди седеше, гледаше я и се опитваше да раздели чувствата си между онова, което бе било, и това, което бе сега. В това бе проблемът, осъзна той. Колкото по-дълго бе с нея, толкова повече се размиваше границата между миналото и настоящето.

Само едно нещо бе ясно. Брейди никога не бе преставал да я обича.

Докосна устни до нейните, изгаси нощната лампа и я остави да спи.