Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unfinished Business, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2010)
Начална корекция
Крискаа(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
aradeva(2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Незавършена соната

Преводач: Галина Курчатова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-087-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2004

История

  1. —Добавяне

Пета глава

Леглото изглеждаше чудесна идея, мислеше Ванеса, докато паркираше пред къщата. Може би ако затвореше щорите, ако пуснеше тиха музика и си заповядаше да се отпусне, щеше да намери съня, който бе изгубила предишната нощ. Когато се почувстваше по-отпочинала, може би щеше да има по-ясна представа какво да каже на майка си.

Чудеше се дали няколко часа сън щяха да й помогнат да разбере чувствата си към Брейди.

Струваше си да опита.

Излезе от колата и заобиколи към алеята. Чу името си и се обърна. Госпожа Дрискол куцукаше към нея, стиснала чантата си и пачка писма. В юмрука си здраво бе хванала огромен чадър с дървена дръжка. Ванеса тръгна да я посрещне и спонтанно се усмихна.

— Госпожо Дрискол, радвам се да ви видя отново.

Възрастната госпожа леко се олюля и се взря в нея с малките си очички.

— Чух, че си се върнала. Много си кльощава.

Ванеса със смях се наведе да я целуне по загрубялата буза. Както винаги, бившата й учителка миришеше на лавандула.

— Изглеждате чудесно.

— Грижи се за себе си. — Тя изсумтя. — Онзи майтапчия Брейди казва, че ми трябвал бастун. Мисли се за доктор. Дръж това. — Властна по природа, старицата пъхна чадъра в ръцете на Ванеса и отвори чантата си да прибере вътре писмата, като упорито пазеше равновесие. От дъжда костите я боляха още повече, но винаги бе обичала да ходи пеша. — Време беше да се върнеш вкъщи. Ще останеш ли?

— Ами, аз не съм…

— Време беше да обърнеш малко внимание на майка си — прекъсна я тя и Ванеса нямаше какво да каже. — Вчера като отивах към банката, те чух да свириш, ала не можех да спра.

Ванеса се бореше с тежкия чадър и със своето възпитание.

— Искате ли да влезете, да пиете един чай?

— Имам много работа. Ти още свириш хубаво, Ванеса.

— Благодаря ви.

Когато госпожа Дрискол си взе обратно чадъра, Ванеса реши, че малкото й посещение бе приключило. Би трябвало да я познава по-добре.

— Имам една внучка, взема уроци по пиано в Хейгърстаун. Измъчи майка си, трябва да я мъкне чак дотам. Реших, че като си се върнала, може ти да се заемеш с нея.

— О, но аз…

— Учи от близо година, по един час седмично. На Коледа много хубаво изсвири „Камбанките“. Добра е и с „Иди кажи на леля Роди“.

— Това е много хубаво — успя да вметне Ванеса. Започваше да се поти и да изпитва отчаяние. — Но след като вече си има учител, не искам да се бъркам.

— Живее точно срещу Лестърови. Може да идва пеша у вас. Майка й малко ще си почине. Люси… Това е племенницата ми, втората дъщеря на по-малкия ми брат, чака трето дете другия месец. Този път се надяват за момче, защото вече имат две момичета. В семейството май все момичета се раждат.

— Ъ-ъ-ъ…

— Трудно й е да кара чак до Хейгърстаун.

— Сигурно, обаче…

— Ти имаш по един свободен час веднъж седмично, нали?

Ванеса раздразнено прокара ръка през потната си коса.

— Мисля, че да, ала…

Вайълет Дрискол знаеше кога да атакува.

— Какво ще кажеш за днес? Училищният автобус я оставя малко след три и половина. Може да е тук в четири.

Трябваше да бъде твърда, каза си Ванеса.

— Госпожо Дрискол, с удоволствие бих ви помогнала, но никога не съм давала уроци.

Госпожа Дрискол само премигна с малките си черни очички.

— Знаеш да свириш, нали?

— Да, обаче…

— Значи трябва да можеш да покажеш на някой как се свири. Освен ако е като Дори, най-голямото ми момиче. Така и не успях да я науча да играе крокет. Ръцете й са дървени. Ани има хубави ръце. Това е внучката ми. И е умна. Няма да имаш никакви проблеми с нея.

— Сигурна съм, че няма да имам… Искам да кажа, сигурна съм, че е умна. Просто…

— Ще ти давам по десет долара на урок. — Госпожа Дрискол се усмихна самодоволно, докато Ванеса трескаво търсеше извинения. — Винаги си била бърза в училище. Бърза и послушна. Никога не си ме ядосвала като Брейди. Това момче ми създаваше проблеми от първия ден. Човек не можеше да не го харесва заради това. Ще имам грижата Ани да е тук в четири.

Тя отплува под огромния си чадър, като остави Ванеса с чувството, че е била прегазена от древен, но много як парен локомотив.

Уроци по пиано, помисли тя и изпъшка. Как бе станало това? Проследи с поглед как чадърът изчезва зад ъгъла. Станало бе по същия начин, по който „доброволно“ бе поемала задължението да чисти черната дъска след училище.

Прокара ръка през косите си и влезе в къщата. Тя бе празна и тиха, ала Ванеса вече се бе отказала от идеята да си легне. Ако щеше да учи новоизлюпен виртуоз на музика, трябваше да се подготви. Това поне щеше да ангажира мислите й.

В музикалната стая отвори елегантния нов шкаф. Можеше само да се надява, че майка й бе запазила някои от старите й учебници. В първото чекмедже имаше партитури, които й се струваха прекалено сложни като за начинаеща ученичка. Но когато прелисти страниците, собствените й пръсти я засърбяха да ги изсвири.

Намери това, което търсеше, в най-долното чекмедже. Малко оръфани, ала старателно подредени — всичките й стари учебници, от първо до шесто ниво. Обзета от носталгия, седна с кръстосани крака на пода и ги запрелиства.

Как добре си спомняше онези първи шеметни дни. Упражнения за пръстите, гами, първите прости мелодии. Почувства отзвук от онези емоции, които изживя, когато разбра, че има силата да превърне напечатаните ноти в музика.

Повече от двадесет години бяха изминали от онзи първи ден, онзи първи урок. Тогава неин учител бе баща й и макар да бе строг, тя учеше с желание. Колко горда бе първия път, когато й каза, че се справя добре. Онези скъпернически и редки похвали я караха да работи още по-упорито.

С въздишка се зарови в чекмеджето за още учебници. Ако малката Ани бе вземала уроци цяла година, вече трябваше да е минала това начално ниво. И тогава намери дебелия албум, който знаеше, че майка й бе започнала преди години. С усмивка отвори първата страница.

Ванеса пред пианото. Разсмя се, като се видя с плитчици и спретнати бели три четвърти чорапи. Сантиментално прелисти снимките на първия си рецитал, първите си дипломи. Ето ги и наградите, които някога висяха по стените в стаята й, изрезки от вестници, когато бе спечелила първия си регионален конкурс, първия национален.

Колко бе ужасена тогава. Потни длани, бучащи уши, свито сърце. Бе молила баща си да й позволи да се откаже. Той не бе пожелал да слуша за страховете й. И тя бе спечелила.

Изненадваше я, че изрезките продължаваха. Статия от лондонския „Таймс“, излязла цяла година, след като бе напуснала Хаятаун. Снимка от Форт Уърт, след като бе спечелила конкурса „Ван Клайбърн“.

Имаше десетки — не, стотици снимки, новини, клюки, статии от списания, много от които самата тя никога не бе виждала. Сякаш всичко, напечатано някога за нея, бе тук, старателно запазено. Всичко, помисли Ванеса, чак до последното интервю, което бе дала преди концертите си във Вашингтон.

Първо писмата, помисли тя, сега това. Книгата тежеше в скута й. Какво би трябвало да мисли? Какво би трябвало да чувства? Майката, за която вярваше, че я бе забравила, й бе писала добросъвестно, макар да не бе получавала отговор. Бе следила всяка стъпка от нейната кариера, въпреки че й бе отказано да е част от нея.

И, добави Ванеса с въздишка, бе отворила вратата пред дъщеря си без никакви въпроси.

Но това не обясняваше защо я бе пуснала да замине, без да възрази. Не обясняваше годините на раздяла.

„Нямах избор.“

Спомни си думите на майка си. Ала какво имаше предвид тя? Една любовна връзка щеше да разруши брака й, в това нямаше съмнение. Съпругът й никога не би й простил. Но защо трябваше да разруши отношенията й с дъщеря й?

Трябваше да разбере. Щеше да разбере. Ванеса се изправи и остави книгите, разпилени по килима. Щеше да го разбере днес.

Дъждът бе спрял и воднистата слънчева светлина вече се просмукваше през облаците. Песента на птиците се състезаваше със звука на детското телевизионно предаване от съседната къща.

Макар че бе само през няколко преки, реши да отиде до антикварния магазин с кола. При други обстоятелства с удоволствие би се разходила, ала сега не искаше да я спират стари приятели и познати.

Старата двуетажна къща бе в края на града. Надписът „Мансардата на Лорета“ бе изписан върху елегантен свод над входната врата.

В двора стоеше старомодна метална шейна, излъскана до блясък. Очукано буре от уиски преливаше от петунии. Техните пурпурни и бели цветчета бяха натежали от дъжда. От двете страни на входа имаше добре поддържани лехи с пролетни цветя. Над вратата бе надвиснала лозница. Когато отвори, вътре иззвъня звънче.

— От около хиляда осемстотин и шейсета е — чу майка си да говори. — Една от най-хубавите ми гарнитури. Преполира я един местен човек, който често работи за мен. Виждате колко добре го е направил.

Ванеса слушаше с половин ухо разговора в съседната стая. Макар да бе смутена, че заварва майка си с клиент, самото магазинче бе истинско откровение.

Това не бе някой прашен и претрупан антикварен магазин. Изключителни стъклени витрини показваха порцелан, статуетки, красиви бутилки за парфюм и високи чаши. Дървото блестеше, месингът грееше, кристалът светеше. Макар че всеки сантиметър от магазина бе използван, приличаше повече на уютен дом, отколкото на място за търговия. От една купа се разнасяше аромат на изсушени розови листа.

— Ще бъдете много щастливи с тази гарнитура — продължаваше да говори Лорета, когато влезе в стаята. — Ако решите, че не ви подхожда, когато я закарате у дома си, аз с най-голямо удоволствие ще я откупя обратно. О, Ванеса… — За момент се смути, после се обърна към младия мъж: — Това е дъщеря ми. Ванеса, това е господин Питърсън. Той е от Монтгомъри.

— Дамаск — обясни мъжът. Приличаше на котка, на която са дали цяла купа сметана. — Ние с жена ми току-що купихме една стара селска къща. Преди няколко седмици видяхме тук тази столова. Жена ми за нищо друго не може да говори. Реших да я изненадам.

— Сигурна съм, че ще бъде във възторг.

Ванеса гледаше как майка й взе кредитната му карта и направи превода.

— Имате страхотен магазин, госпожо Секстън — продължи той. — Ако преминете границите на окръга, ще трябва да разгонвате клиентите си.

— Тук ми харесва. — Тя му подаде касовата бележка. — Цял живот съм живяла тук.

— Хубаво градче. — Мъжът сложи бележката в джоба си. — След като за пръв път поканим гости на вечеря, мога да ви гарантирам няколко нови клиенти.

— А аз ви гарантирам, че няма да ги разгонвам — усмихна му се Лорета. — Ще имате ли нужда от помощ в събота, когато ще дойдете да я вземете?

— Не, ще доведа няколко приятели. — Той й стисна ръката. — Благодаря, госпожо Секстън.

— Просто й се радвайте.

— Непременно. — Мъжът се обърна да се усмихне на Ванеса. — Приятно ми е, че се запознахме. Имате страхотна майка.

— Благодаря.

— Е, ще тръгвам. — Спря насред пътя към вратата. — Ванеса Секстън… — Върна се обратно. — Пианистката. Дяволите да ме вземат. Бях на вашия концерт във Вашингтон миналата седмица. Бяхте велика.

— Радвам се, че ви е харесало.

— Не очаквах — призна мъжът. — Жена ми обича класиката. Страхувах се, че ще заспя, но вие направо ме разбихте.

Ванеса се засмя:

— Ще го приема като комплимент.

— Не, сериозно. Аз не мога да различа Моцарт от Мусоргски, ала бях… Ами, струва ми се, че точната дума е очарован. Жена ми направо ще умре, като й кажа, че съм ви срещнал. — Извади бележник в кожен калъф. — Бихте ли дали един автограф за нея? Казва се Мелиса.

— С удоволствие.

— Кой би очаквал, че ще намеря човек като вас в такова малко градче? — Той поклати глава.

— Тук съм израснала.

— Мога да гарантирам, че жена ми ще се върне. — Намигна на Лорета. — Благодаря ви още веднъж, госпожо Секстън.

— Няма защо. Карайте внимателно. — Тя се засмя, след като звънчето оповести излизането му. — Странно е да гледаш как детето ти дава автограф.

— Това е първият, който давам в родния си град. — Ванеса пое дълбоко въздух. — Хубаво място. Сигурно много работиш.

— Приятно ми е. Извинявай, че сутринта ме нямаше. Чаках рано една доставка.

— Няма нищо.

Лорета взе един мек парцал, после пак го остави.

— Искаш ли да разгледаш останалата част от магазина?

— Да. Да, искам.

Тя я заведе в съседната стая.

— Това е гарнитурата, която купи твоят почитател. — Прокара пръст по блестящата махагонова маса. — Разтяга се и около нея удобно могат да се разположат дванадесет души. По столовете има красива дърворезба. Към нея има бюфет и масичка за сервиране.

— Много са хубави.

— Купих ги на една разпродажба преди няколко месеца. Повече от сто години са били в едно семейство. Тъжно е. — Лорета докосна една от стъклените дръжки на масичката за сервиране. — Затова съм толкова щастлива, когато мога да продам нещо такова на хора, които ще държат на него. — Приближи се до един бюфет и отвори витрината. — Намерих тази кобалтова чаша на битпазар, заровена в някакъв кашон. Тъмнолилавия сервиз купих на един търг и платих доста много. Не можах да се сдържа. Тези кутии за подправки са френски и ще трябва да чакам някой колекционер да ги измъкне от ръцете ми.

— Откъде знаеш всичко това? — полюбопитства Ванеса.

— Научих много неща, докато работих в този магазин, преди да го купя. От четене, от обикаляне по други антиквариати и аукциони. — Засмя се и затвори вратата на бюфета. — И по метода на пробите и грешките. Правила съм някои скъпоструващи грешки, но съм попадала и на наистина добри покупки.

— Имаш толкова много красиви неща. О, виж това. — Ванеса почти благоговейно взе една кутия за бижута от лиможски порцелан. Бе почти двадесет сантиметра висока, във формата на младо момиче със синьо боне и синя карирана рокля. Лъскавото й лице имаше самодоволно изражение.

— Винаги се старая да имам няколко неща от лиможски порцелан, независимо дали са антики, или не.

— Аз самата имам малка колекция. Трудно е да се пътува с чупливи вещи, ала те винаги правят хотелската стая да изглежда повече като дом.

— Искам да я вземеш.

— Не мога.

— Моля те — настоя Лорета. — Пропуснала съм толкова твои рождени дни. Много ще ми бъде приятно, ако я приемеш.

Ванеса вдигна поглед. Трябваше да направят поне първата стъпка, реши тя.

— Благодаря. Ще я пазя.

— Ще ти дам и кутия за нея. О, някой идва. През седмицата минават много хора да разглеждат. Ако искаш, погледни горе.

Ванеса държеше малката кутия с две ръце.

— Не, ще те изчакам.

Лорета я погледна зарадвано и отиде да посрещне своя клиент. Когато чу гласа на доктор Тъкър, Ванеса се поколеба и отиде да го поздрави.

— Е, Ван, гледаш работата на майка си, а?

— Да. — Бе обвил ръка около раменете на поруменялата Лорета. Току-що я е целунал, реши Ванеса, мъчейки се да осмисли чувствата си. — Чудесно място.

— Държи я заета и я пази от влиянието на улицата. Разбира се, отсега нататък аз ще имам тази грижа.

— Хам!

— Не ми казвай, че още не си съобщила на детето. — Той бързо стисна рамото й. — Боже, Лорета, имаше цяла сутрин.

— Какво не ми е съобщила?

С тези двете, помисли Хам, човек трябва да хваща бика за рогата.

— Две години ми отне да я омаломощя и накрая тя ми каза да.

— Да? — повтори Ванеса.

— Не ми казвай, че си глупава като майка си. — Той целуна Лорета по косите и се ухили като момче. — Ще се женим.

— О… — Ванеса се вторачи в него. — О…

— Това ли е най-доброто, което можеш да кажеш? — настоя Хам. — Защо не ме поздравиш и не ме целунеш?

— Моите поздравления — произнесе тя машинално и се приближи да го докосне с устни по бузата.

— Казах целувка. — Прегърна я силно със свободната си ръка и Ванеса се усети, че отвръща на прегръдката.

— Надявам се да бъдете щастлив — успя да каже Ванеса и откри, че наистина го мисли.

— Разбира се, че ще бъда. Получавам две красавици на цена за една.

— Добра сделка — съгласи се тя с усмивка. — Кога ще е големият ден?

— Веднага щом успея да я хвана. — Не му убягна, че Ванеса и Лорета не размениха нито дума, нито прегръдка. — Джоани днес ни кани всички на вечеря — реши той в момента. — За да отпразнуваме.

— Ще дойда.

Когато тя отстъпи назад, Хам се засмя дяволито:

— След урока по пиано.

Ванеса завъртя очи.

— Новините се разпространяват бързо.

— Урок по пиано? — повтори Лорета.

— Ани Кремптън, внучката на Вайълет Дрискол. — Ванеса сбръчка нос и той се разсмя от сърце. — Тази сутрин Вайълет изнуди Ванеса.

Лорета се усмихна:

— В колко часа е урокът?

— В четири. Накара ме да се чувствам отново като второкласничка.

— Ако искаш, мога да говоря с майката на Ани — предложи Лорета.

— Не, няма нужда. Това ще е само по един час седмично, докато съм тук. Но по-добре да се връщам. — Не бе времето за въпроси. — Трябва да измисля някаква програма. Още веднъж благодаря за кутията.

— Ама аз не съм я опаковала.

— Няма значение. Ще се видим при Джоани, доктор Тъкър.

— Може би сега можеш да ме наричаш Хам. Вече сме роднини.

— Да, сигурно. — Целуна майка си по бузата. Отне й по-малко усилие, отколкото очакваше. — Ти си много щастлива жена.

— Знам. — Лорета стисна ръката на Хам. Когато звънчето иззвъня зад Ванеса, той извади една носна кърпичка.

— Извинявай — подсмръкна Лорета.

— Имаш право да си поплачеш малко. Казах ти, че ще си дойде.

— Тя има всички причини да ме мрази.

— Прекалено си строга със себе си и аз няма да го понасям.

Лорета само поклати глава и стисна кърпичката в юмрука си.

— Ох, Хам, решенията, които вземаме, и грешките, които правим… Бих дала всичко на света, за да имам още един шанс с нея.

— Всичко, което трябва да дадеш, е време. — Той вдигна брадичката й и я целуна. — Просто й дай време.

Ванеса слушаше монотонното дрънкане на клавишите, докато Ани се мъчеше с „Блести, блести, малка звездичке“. Може и да имаше добри ръце, ала засега Ванеса не я виждаше да ги използва добре.

Бе слабичко момиче с буйна руса коса, навъсено лице и кокалести колене. Но дванадесетгодишните й ръце бяха с широки длани. Пръстите й не бяха елегантни, ала бяха здрави и силни като дървета.

Потенциал, помисли Ванеса и се опита да се усмихне окуражително. Положително някъде имаше скрит някакъв потенциал.

— Колко часа седмично се упражняваш, Ани? — попита тя, когато за щастие детето свърши.

— Не знам.

— Правиш ли всеки ден упражнения за пръстите?

— Не знам.

Ванеса стисна зъби. Вече бе разбрала, че това бе стандартният отговор на Ани на всички въпроси.

— Редовно вземаш уроци почти една година.

— Не…

Ванеса вдигна ръка:

— Защо не го направим по-лесно? Какво знаеш?

Ани само сви рамене и започна да си клати краката.

Ванеса се предаде и седна до нея.

— Ани… И веднъж ми отговори честно. Искаш ли да вземаш уроци по пиано?

— Май че да.

— Защото майка ти иска ли?

— Аз я попитах дали може. — Тя се загледа начумерено в клавишите. — Мислех, че ще ми харесва.

— Ала не ти харесва.

— Май ми харесва. Понякога. Ама трябва да свиря само бебешки песнички.

— Хм. — Ванеса съчувствено я погали по главата. — А ти какво искаш да свириш?

— Разни работи като песните на Мадона. Нали разбирате, хубави неща. Дето ги чуваш по радиото. — Хвърли един поглед на Ванеса. — Ама другата ми учителка казва, че това не е истинска музика.

— Всяка музика е истинска музика. Може да се договорим.

В сините очи на Ани проблесна подозрение.

— За какво да се договорим?

— Всеки ден по един час ще правиш упражнения за пръстите и ще учиш уроците, които ти давам. — Не обърна внимание на изпъшкването на Ани. — А аз ще купя някои ноти. Една от песните на Мадона. Ще те науча да я свириш.

Ани зяпна.

— Честно?

— Честно, но само ако се упражняваш всеки ден, така че когато дойдеш следващата седмица, да видя подобрение.

— Добре! — За пръв път от почти един час момичето се усмихна и почти ослепи Ванеса с шините си за изправяне на зъбите. — Чакайте да кажа на Мери Елън. Тя е най-добрата ми приятелка.

— Имаш още петнадесет минути, преди да й кажеш. — Ванеса се изправи, страшно доволна от себе си. — А сега защо не опиташ пак онова парче?

Ани започна да свири, сбръчкала съсредоточено лице. Малък стимул, помисли Ванеса и вдигна вежди.

Един час по-късно още се поздравяваше. Обучението на момичето можеше, в края на краищата, да се окаже забавно. А така и тя можеше да се отдаде на любовта си към популярната музика.

По-късно в стаята си Ванеса прокара пръст по кутията, която майка й й даде. Нещата се променяха по-бързо, отколкото бе очаквала. Майка й не бе жената, която бе мислила, че ще намери. Бе много по-човечна. Нейният дом си бе още неин дом. Приятелите й още си й бяха приятели.

И Брейди си бе още Брейди.

Искаше да е с него, името й да се свързва с неговото, както някога. На шестнадесет години трябваше да бъде сигурна. Сега като жена се страхуваше, страхуваше се да не направи грешка, да не бъде наранена, да не загуби.

Човек не може просто да продължи оттам, където е спрял. А Ванеса не можеше да започне нещо ново, ако още не бе разрешила миналото.

Без да бърза, се облече за семейната вечеря. Това щеше да е празничен случай и тя бе твърдо решена да е част от празника. Тъмносинята й тясна рокля бе извезана с пъстри мъниста на едното рамо. Остави косите си разпуснати и си сложи обици със сапфири.

Преди да затвори кутията за бижута, извади пръстен с мъничък изумруд. Не се сдържа и си го сложи. Все още й ставаше, помисли с въздишка. Поклати глава и го свали. Това бе просто сантименталност, която се бе научила да избягва. Особено ако щеше да прекара вечерта в компанията на Брейди.

Щяха да бъдат приятели, напомни си Ванеса. Само приятели. Отдавна не си бе позволявала удоволствието от едно приятелство. А ако той още я привличаше — е, това просто би добавило малко цвят, малко вълнение. Тя не би рискувала нито своето сърце, нито неговото, нито нещо повече.

Притисна ръка към стомаха си и извади от чекмеджето още една кутийка с лекарства. Вечерята можеше и да е празнична, помисли Ванеса, като глътна едно хапче, ала въпреки това щеше да е напрягаща.

Бе време да се научи да се справя по-добре с напрежението, каза си тя, вгледана в отражението си. Бе време да спре да позволява на тялото си да се бунтува всеки път, когато й се налагаше да се справи с нещо неудобно или неприятно. Бе голяма жена, в края на краищата, дисциплинирана. Ако се научеше да понася емоционалните неприятности, определено щеше да преодолее физическите.

Погледна часовника си и тръгна надолу. Ванеса Секстън никога не закъсняваше за изпълнение.

— Леле, леле… — Брейди чакаше лениво. — Още си сексапилната Секстън.

Само това й трябваше, помисли тя и мускулите на корема й се свиха. Трябваше ли той да изглежда толкова страхотно? Ванеса погледна към входната врата, която бе оставил отворена зад гърба си, после обратно към него.

— Ти си с костюм.

Брейди сведе очи към сивия туид.

— Така изглежда.

— Никога не съм те виждала с костюм — отбеляза тя глуповато и спря едно стъпало над него. На нивото на очите. — Защо не си при Джоани?

— Защото дойдох да те взема.

— Това е смешно. Аз си имам…

— Млъкни. — Хвана я за раменете и я придърпа към себе си за целувка. — Всеки път, когато го правя, имаш все по-хубав вкус.

Ванеса трябваше да изчака, докато сърцето й си дойде обратно на мястото.

— Слушай, Брейди, ще трябва да определим някои основни правила.

— Мразя правилата. — Той отново я целуна, този път по-дълго. — Много се радвам, че се сродяваме… — отдръпна се и се ухили. — Сестричке.

— Не се държиш много братски — измърмори тя.

— По-късно ще се правя на батко. Как го приемаш?

— Винаги съм обичала баща ти.

— И?

— И се надявам да не съм толкова коравосърдечна, че да не се радвам на щастието на майка си.

— Това засега ще свърши работа. — Присви очи, като я видя, че разтрива слепоочието си. — Глава ли те боли?

Ванеса бързо отпусна ръка.

— Малко.

— Вземаш ли нещо?

— Не, ще ми мине. Не трябва ли да тръгваме?

— Добре. — Брейди я хвана за ръка и я поведе навън. — Мислех си… Защо на връщане да не се отбием у Моли?

Тя не можа да сдържи смеха си.

— Още мислиш по един-единствен начин.

Той й отвори вратата на колата.

— Това „да“ ли е?

Ванеса наклони глава и му хвърли един поглед.

— Това е „ще си помисля“.

— Проклетия — измърмори Брейди и затвори вратата.

Десет минути по-късно Джоани излетя през входната си врата да ги посрещне.

— Не е ли страхотно? Направо не мога да повярвам! — Сграбчи Ванеса и я завъртя в кръг. — Сега наистина ще бъдем сестри. Толкова се радвам за тях, за нас! — Отново я притисна в буйна прегръдка.

— Хей, ами аз? — възмути се Брейди. — Няма ли да ми кажеш поне здрасти?

— О, здрасти, Брейди. — Засмя се на сърдития му поглед и се хвърли към него. — Леле, ти си с костюм и така нататък!

— Така ми беше поръчано. Татко каза да сме официални.

— Официален си. — Тя се отдръпна да го огледа. — И двамата. Боже, Ван, откъде намери тази рокля? Невероятна е — продължи Джоани, преди Ванеса да бе успяла да отговори. — Умирам да можех да се напъхам в това нещо. Е, защо стоим тук, влизайте. Имаме цял тон храна, шампанско и така нататък.

— Голяма домакиня, няма що — отбеляза Брейди, когато Джоани се втурна вътре, викайки мъжа си.

Не бе преувеличила за храната. Имаше огромен желиран свински бут, планина от пържени картофи, зеленчуци, ароматни домашни бисквити. От кухнята се носеше миризмата на изстиващи ябълкови сладкиши. Празничната обстановка се подчертаваше от свещи и блясък на кристални чаши.

Разговорът бе шумен и несвързан, изпъстрен с веселото чукане на лъжицата на Лара по таблата на високото й столче.

Ванеса чу как майка й се смее, по-свободно, по-искрено, отколкото можеше да си спомни. И изглеждаше чудесно, както се усмихваше на Хам или се навеждаше да погали Лара. Това бе щастие, осъзна Ванеса. Истинско щастие. Във всичките си спомени не можеше да открие момент, в който лицето на майка й да бе било наистина щастливо.

Докато вечерята продължаваше, тя чоплеше храната с тайната надежда, че в суматохата никой няма да забележи липсата й на апетит. Но когато видя, че Брейди я гледа, се насили да изяде още една хапка, да отпие от изстуденото шампанско, да се засмее на шегата на Джек.

— Мисля, че случаят изисква да се вдигне тост. — Брейди стана и хвърли един поглед към Лара, която изпищя. — Ти ще трябва да почакаш реда си — посъветва я той и вдигна чаша. — За баща ми, който се оказа по-умен, отколкото някога съм си представял. И за красивата му бъдеща булка, която гледаше на другата страна, когато се промъквах в задния й двор да се целувам с дъщеря й. — Сред всеобщ смях чашите започнаха да се чукат.

Ванеса изпи пенливото вино, като се надяваше, че по-късно няма да плаща за това.

— Някой да иска десерт? — Въпросът на Джоани бе последван от групови стонове. — Добре, ще почакаме. Джек, помогни ми да разчистя масата. В никакъв случай — отсече тя, когато Лорета се изправи да събере чиниите. — Почетният гост не разчиства.

— Не ставай глупава.

— Говоря сериозно.

— Добре, тогава ще измия Лара.

— Прекрасно, вие с татко можете да я глезите, докато ние се оправим тук. И ти също — добави тя, като видя, че Ванеса започна да разчиства. — Няма да миеш чинии на първата си вечеря в моя дом.

— Винаги е била властна — отбеляза Брейди, когато сестра му изчезна в кухнята. — Искаш ли да отидем в хола? Можем да пуснем музика.

— Не, всъщност бих предпочела малко свеж въздух.

— Добре. От всичко най-много обичам да се разхождам в полумрака с красива жена. — Усмихна се самодоволно и й протегна ръка.