Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Unfinished Business, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 41гласа)

Информация

Сканиране
Слава(2010)
Начална корекция
Крискаа(2010)
Допълнителна корекция и форматиране
aradeva(2016)

Издание:

Автор: Нора Робъртс

Заглавие: Незавършена соната

Преводач: Галина Курчатова

Година на превод: 2001

Език, от който е преведено: Английски

Издател: ИК „Коломбина прес“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2001

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: „Балкан прес“ АД

Редактор: Людмила Харманджиева

ISBN: 954-706-087-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2004

История

  1. —Добавяне

Четвърта глава

Тя удряше клавишите. Чайковски. Първи концерт за пиано. Първа част. Яростно страстна интерпретация на романтичната тема. Желаеше тази ярост, искаше да я излее в музиката.

Той нямаше право. Нямаше право да връща назад всичко. Да я кара насила да се изправи пред чувства, които искаше да забрави. Които бе забравила. Още по-лошо, бе й показал колко по-дълбоки, колко по-първични и силни можеха да са тези чувства сега, когато бе вече жена.

Брейди не означаваше нищо за нея. Не можеше да бъде нищо повече от един стар познат, от приятел от детинство. Вече нямаше да я нарани. И Ванеса нямаше никога, никога да позволи на когото и да било да има над нея такава власт, каквато някога бе имал Брейди.

Чувствата щяха да преминат, защото тя щеше да ги накара да преминат. Ако имаше нещо, което бе научила през всичките тези години на работа и пътувания, то бе, че тя и само тя бе отговорна за собствените си чувства.

Спря да свири и опря пръсти на клавишите. Макар да не можеше да каже, че бе спокойна, бе благодарна, че бе успяла да се освободи от голяма част от гнева си чрез музиката.

— Ванеса?

Обърна се и видя майка си на прага.

— Не знаех, че си вкъщи.

— Върнах се, докато ти свиреше. — Лорета пристъпи напред. Бе облечена както сутринта, с изискан костюм и перли, ала лицето й изразяваше колеблива загриженост. — Добре ли си?

— Да, много съм добре. — Ванеса вдигна ръка да отметне косите си. Като гледаше майка си, се чувстваше зачервена, разрошена и уязвима. Машинално, в жест на самоотбрана, изправи рамене. — Извинявай, сигурно съм изгубила представа за времето.

— Няма значение. — Лорета сдържа желанието си да се приближи и сама да приглади косите на дъщеря си. — Преди да затворя, през магазина мина госпожа Дрискол. Спомена, че те е видяла да влизаш в къщата на Хам Тъкър.

— Както разбирам, тя още има орлов поглед.

— И обича да си пъха носа навсякъде. — Лорета се усмихна нерешително. — Значи си се срещнала с Хам.

— Да. — Ванеса се обърна на стола, но не стана. — Той изглежда прекрасно, почти не се е променил. Хапнахме малко торта и пихме чай в кухнята.

— Радвам се, че си успяла да го посетиш. Хам винаги много те е харесвал.

— Знам. — Тя си пое въздух да се овладее. — Защо не си ми казала, че имаш връзка с него?

Лорета вдигна ръка и нервно подръпна перлената огърлица.

— Предполагам, защото не бях сигурна как да ти го кажа, как да ти го обясня. Мислех, че може да бъдеш… Може да се почувстваш неловко, когато се срещнеш с него, ако знаеш, че ние… — Тя замълча, защото бе сигурна, че думата „ходим“ би била не на място при нейната възраст.

Ванеса само вдигна вежди:

— Може би си мислила, че не е моя работа.

— Не. — Ръката й падна. — Ох, Ван…

— Е, в края на краищата, наистина не е моя работа. — Ванеса бавно и съзнателно закърпи пробойните в защитата си. — Вие с баща ми бяхте разведени години преди той да умре. Ти си свободна сама да си избираш приятелите.

Лорета се изпъна от укора в гласа на дъщеря си. Имаше много неща, много, за които съжаляваше и които я караха да се срамува. Отношенията й с Ейбрахам Тъкър не бяха едно от тях.

— Ти си абсолютно права — каза тя студено. — Аз не се срамувам и определено не се чувствам виновна, задето се срещам с Хам. И двамата сме възрастни хора, и двамата сме свободни. — Докато говореше, наклони глава съвсем като дъщеря си. — Може би се чувствах странно от това, което става между нас, заради Емили. Тя беше моята най-стара и най-близка приятелка. Ала Емили я няма и ние и двамата с Хам сме сами. И може би това, че и двамата обичахме Емили, ни сближи. Аз съм много горда, че той държи на мен — заяви Лорета и по страните й изби руменина. — През последните няколко години Хам ми даде нещо, което никога не съм получавала от друг мъж. Разбиране.

Обърна се и бързо тръгна по стълбите. Когато Ванеса влезе в стаята й, тя стоеше пред тоалетката и сваляше бижутата си.

— Извинявай, ако ти е прозвучало като критика.

Лорета с трясък остави перлите върху масичката.

— Не искам да ми се извиняваш като някоя възпитана непозната. Ти си моя дъщеря, Ванеса. Бих предпочела да ми се развикаш. Бих предпочела да затръшнеш вратата или да изфучиш в стаята си, както на времето.

— Едва не го направих. — Тя влезе по-навътре в стаята и прокара ръка по облегалката на малкия тапициран стол. Дори това бе ново, помисли Ванеса — малкият син дамски фотьойл, който толкова подхождаше на жената, която бе нейна майка. Вече поуспокоена и засрамена, внимателно подбра следващите си думи: — Аз не се възмущавам от твоите отношения с доктор Тъкър. Наистина. Определено ме изненадват. И, както казах по-рано, това не е моя работа.

— Ван…

— Не, моля те — вдигна ръка Ванеса. — Когато се върнах и за пръв път карах из града, мислех, че нищо не се е променило. Но не съм била права. Трудно ми е да го приема. Трудно ми е да приема, че ти си продължила да живееш толкова лесно.

— Продължих да живея, да — съгласи се Лорета. — Ала не лесно.

Ванеса вдигна поглед. Очите й горяха.

— Защо ме пусна да замина?

— Нямах избор — отвърна майка й простичко. — И по онова време се опитвах да вярвам, че това е най-доброто за теб. Че най-много това искаш.

— Най-много това искам? — Гневът, който толкова искаше да овладее, се просмука като горчивина. — Питал ли ме е някой какво искам аз?

— Опитвах се. Във всяко писмо, което ти пишех, те молех да ми кажеш дали си щастлива, дали искаш да се върнеш у дома. Когато ми ги връщаше, без да ги отвориш, разбирах, че съм получила твоя отговор.

Ванеса се вторачи в майка си и всичкият цвят се оттече от лицето й.

— Ти никога не си ми писала.

— Писах ти години наред с надеждата, че ще проявиш състрадание и ще отвориш поне едно писмо.

— Нямаше никакви писма — решително заяви Ванеса, като свиваше и разтваряше юмруци.

Без да каже дума, Лорета измъкна изпод леглото един куфар, извади от него една дълбока кутия и вдигна капака.

— Запазила съм ги.

Ванеса видя вътре десетки писма, адресирани до нея в хотели из цяла Европа и Америка. Стомахът й конвулсивно се сви. Тя предпазливо пое въздух и приседна на ръба на леглото.

— Никога не си ги виждала, така ли? — прошепна Лорета. Ванеса успя само да поклати глава. — Значи ми е отказал и такова малко нещо като едно писмо. — Тя с въздишка прибра кутията обратно в куфара.

— Защо? — Гърлото на Ванеса бе пресъхнало. — Защо не ми е давал да видя писмата ти?

— Може би е мислел, че ще попреча на кариерата ти. — След моментно колебание Лорета я докосна по рамото. — Не е бил прав. Никога не бих те спряла да постигнеш нещо, което искаш и заслужаваш толкова много. Той по свой си начин е предпазвал теб и наказвал мен.

— За какво? — Лорета се обърна и отиде до прозореца. — По дяволите, имам право да знам. — Ядосано скочи на крака и пристъпи напред, неволно ахна и притисна ръка към стомаха си.

— Ван? — Лорета я хвана за раменете и внимателно я върна до леглото. — Какво има?

— Нищо. — Тя стисна зъби срещу разяждащата болка. Вбесяваше я, че можеше да я изкара от равновесие, дори за момент, пред други хора. — Просто ме заболя.

— Ще се обадя на Хам.

— Не. — Ванеса я сграбчи за ръката. Дългите й музикални пръсти бяха силни и твърди. — Не ми трябва доктор. Това е само стрес. — Продължаваше да притиска стиснатата в юмрук ръка към корема си и се мъчеше да преодолее болката. — Освен това се изправих прекалено бързо. — Много внимателно отпусна ръка.

— Значи няма да навреди той да те погледне. — Лорета обви ръка около раменете й. — Ван, толкова си слаба.

— През последната година трябваше да се справя с доста неща. — Ванеса внимателно мереше думите си. — Много напрежение. Затова реших да си взема няколко месеца почивка.

— Да, но…

— Знам как се чувствам. Аз съм съвсем добре.

Като чу безкомпромисния й тон, Лорета отдръпна ръката си и стана.

— Добре тогава. Вече не си дете.

— Да, не съм. — Ванеса скръсти ръце в скута си. — И искам отговор. За какво те е наказвал баща ми?

Лорета сякаш се сви, ала когато заговори, гласът й бе спокоен и силен:

— Затова че му измених с друг мъж.

За момент Ванеса само се вторачи в нея. Пред нея бе майка й, пребледняла, но твърда, и й признаваше своята изневяра.

— Имала си любовна връзка? — попита накрая.

— Да. — Заля я вълна от срам. Ала тя знаеше, че може да се справи с нея. Години наред бе живяла със срама. — Имаше един мъж… Сега едва ли има значение кой е бил той. Имах връзка с него почти една година, преди вие да заминете за Европа.

— Разбирам.

Лорета се изсмя треперливо.

— О, сигурна съм, че разбираш. Затова няма да си правя труда да се обяснявам или извинявам. Аз наруших клетвите си и дванадесет години плащам за това.

Ванеса вдигна глава, разкъсвана между желанието да разбере и желанието да осъди.

— Обичаше ли го?

— Имах нужда от него. Разликата е огромна.

— Не си се омъжила за втори път.

— Не съм. — Лорета не изпитваше съжаление за това, просто тъпа болка като от стара рана, която прекалено често се човърка. — По онова време бракът не бе нещото, което и двамата искахме.

— Значи е било просто заради секса. — Ванеса притисна длани към очите си. — Ти си изменила на съпруга си просто заради секса.

Вихрушка от емоции премина през лицето на Лорета, преди тя да се овладее.

— Това е най-малкият общ знаменател. Може би сега, когато си вече жена, ще разбереш, дори ако не можеш да простиш.

— Нищо не разбирам. — Ванеса се изправи. Бе глупаво да й се плаче заради нещо минало и заминало. — Трябва да помисля. Излизам с колата.

Когато остана сама, Лорета седна на леглото и остави сълзите си да капят на воля.

 

 

Часове наред кара без посока. През повечето време се провираше по извиващи се черни пътища, обрамчени от цъфтящи диви цветя и надвиснали дървета. Откак за последен път бе идвала по тези места, някои от старите ферми бяха разпродадени или разделени на части. По някогашните царевични и ечемични ниви пъстрееха къщи и дворове. Като ги гледаше, я пробождаше болка — същата болка, която чувстваше, когато мислеше за своето семейство.

Чудеше се дали би могла да разбере липсата на вярност, ако ставаше дума за друга жена. Би ли могла изискано да свие рамене и да се съгласи, че това е просто част от живота? И не ставаше дума за друга жена. Ставаше дума за майка й.

Когато се усети, че завива по пътя към Брейди, бе станало късно. Не знаеше защо бе дошла тук, при него. Но имаше нужда от човек, който да я изслуша. От човек, на когото не му е безразлично.

Лампите бяха запалени. Чу как при звука на колата кучето залая в къщата. Бавно измина отново стъпалата, по които бе слязла тази вечер, когато бе избягала от него и от собствените си чувства. Преди да почука, видя Брейди до вратата да я гледа през стъклото, преди да отвори.

— Здрасти.

— Излязох да покарам. — Чувстваше се толкова глупаво, че направи крачка назад. — Извинявай. Късно е.

— Влез, Ван. — Той я хвана за ръката. Кучето подуши краката й и завъртя опашка. — Искаш ли нещо за пиене?

— Не. — Нямаше представа какво иска. Огледа се и разбра, че го бе прекъснала. До стената бе подпряна стълба, а преносимият касетофон гърмеше. Рокът отекваше от тавана. Забеляза, че ръцете и раменете му бяха покрити с фин бял прах и едва се пребори със смешното желание да го изтупа. — Ти си зает.

— Просто шпакловах стените. — Брейди отиде да спре музиката. Внезапната тишина опъна нервите й. — Оказва се изненадващо лечебно. — Взе парче шкурка. — Искаш ли да опиташ?

Тя успя да се усмихне.

— Може би по-късно.

Той спря до хладилника, извади една бира и й я протегна:

— Сигурна ли си?

— Да. С кола съм, а и не мога да остана дълго.

Брейди отвори шишето и отпи голяма глътка. Студената течност отми праха от гърлото му и разхлаби възела, който се бе свил в стомаха му, когато я видя да се приближава към вратата.

— Предполагам, че си решила вече да не ми се сърдиш.

— Не знам. — Ванеса обви ръце около себе си и се приближи до прозореца. Искаше й се да види луната, ала тя се криеше зад облаците. — Не знам какво съм решила за каквото и да било.

Той познаваше този поглед, тази стойка, този тон. Бе същото и преди години, когато Ванеса бягаше от някой от отвратителните скандали между родителите си.

— Защо не ми разкажеш?

Разбира се, че Брейди щеше да каже точно това, помисли тя. Нали бе сигурна, че ще го каже? И че ще я изслуша. Винаги я бе изслушвал.

— Не биваше да идвам тук — въздъхна Ванеса. — Сякаш пропадам в стария коловоз.

— Или обуваш удобни стари обувки. — Брейди трепна от собствените си думи. — Не мисля, че това ми харесва много повече. Слушай, искаш ли да седнеш? Мога да позабърша от праха и да обърна някоя кутия от боя.

— Не, не мога да седя. — Тя продължаваше да се взира през прозореца. Всичко, което виждаше, бе призрачното си бледо отражение в стъклото. — Майка ми ми каза, че е имала любовна връзка, преди баща ми да ме отведе в Европа. — Брейди не отговори и Ванеса се обърна към него. — Ти си знаел.

— Не по онова време. — Видя обидата и объркването й и се приближи да я погали по главата. — Разчу се много след като ти замина. — Сви рамене. — Така е в малките градчета.

— Баща ми е знаел — започна тя предпазливо. — Майка ми поне това ми каза. Сигурно затова ме е отвел. И затова тя не е дошла с нас.

— Не мога да обсъждам какво се е случило между твоите родители. Ако има нещо, което искаш да знаеш, трябва да го чуеш от Лорета.

— Не знам какво да й кажа. Не знам какво да я попитам. — Ванеса отново се извърна. — През всичките тези години баща ми никога нищо не ми е казвал.

Това не го изненадваше, но се съмняваше, че мотивите на Джулиъс са били алтруистични.

— Какво друго ти каза тя?

— Какво друго има за казване?

Брейди за момент замълча.

— Ти попита ли я защо?

— Нямаше нужда да я питам. — Ванеса разтърка изтръпналите си рамене. — Тя ми каза, че дори не е обичала онзи мъж. Било е само физическо. Само секс.

Той се загледа в бирата си.

— Е, доколкото разбирам, трябва да я измъкнем на улицата и да я застреляме.

— Това не е шега! — Ванеса се извъртя рязко към него. — Тя е мамила съпруга си. Лъгала го е, докато са живеели заедно, докато се е преструвала, че са едно семейство.

— Всичко това е вярно. Като знам какъв човек е Лорета, струва ми се, че трябва да е имала много сериозни причини. — Очите му бяха приковани към нейните, спокойни и изпитателни. — Изненадвам се, че не ти е дошло наум.

— Как можеш да оправдаваш изневярата?

— Не я оправдавам. Ала има много малко ситуации, които са само бяло или черно. Мисля, че когато преодолееш шока и гнева си, ще я попиташ за тези сиви области.

— Как би се чувствал ти, ако ставаше дума за твоите родители?

— Гадно. — Брейди остави бирата. — Искаш ли да те прегърна?

Тя усети как сълзите се надигат и изгарят очите й.

— Да — успя да промълви и потъна с благодарност в ръцете му.

Той я държеше леко и нежно я галеше по гърба. Ванеса имаше нужда от него сега. Имаше нужда от неговото приятелство. Колкото и объркани да бяха чувствата му, никога не можеше да й откаже това. Докосна с устни косите й, омагьосан от мекотата им, от аромата, от топлия наситен цвят. Ръцете й бяха обвити здраво около него. Главата й бе сгушена в рамото му.

Все още му пасваше, помисли Брейди. Все още идеално му пасваше.

Той изглеждаше толкова стабилен. Ванеса се чудеше как такова буйно момче е могло да се превърне в такъв сериозен и стабилен мъж. Без дори да го бе молила, Брейди й даваше точно това, от което имаше нужда. Нито повече, нито по-малко.

Затвори очи и помисли колко лесно, колко ужасно лесно би било отново да се влюби в него.

— По-добре ли се чувстваш?

Не знаеше дали по-добре, но определено чувстваше. Хипнотичните движения на ръцете му по гърба й, равномерния ритъм на сърцето му срещу нейното.

Вдигна глава, само колкото да види очите му. В тях имаше разбиране и сила, развила се през времето, когато бе била без него.

— Още не мога да реша дали си се променил, или си същият.

— По малко и от двете. — Ароматът й танцуваше в него. — Радвам се, че се върна.

— Нямах намерение. — Тя отново въздъхна. — Изобщо нямаше да се доближавам отново до теб. Когато бях тук преди, се ядосах, защото ти ме накара да си спомня… А това, което си спомних, беше, че всъщност никога не съм забравяла.

Ако продължеше да го гледа така още пет секунди, щеше да забрави, че бе дошла като при приятел.

— Ван… Сигурно трябва да изясниш това с майка си. Хайде да те закарам у вас.

— Не искам тази вечер да ходя у нас. — Думите отекнаха в главата й. Трябваше да стисне устни, преди да успее да оформи следващите думи. — Нека остана при теб.

Тази донякъде приятна болка, която го бе обзела, докато я прегръщаше, стана остра и смъртоносна. Бавно сложи ръце на раменете й и отстъпи назад.

— Не е добра идея. — Тя се нацупи и Брейди едва не изпъшка.

— Преди няколко часа идеята май ти се струваше много добра. — Отърси се от ръцете му и се обърна. — Явно още много говориш и нищо не вършиш.

Той я извъртя бързо към себе си, готов за заплахи, ала огненият гняв в очите му постепенно изтля.

— Още знаеш как да ме работиш.

Ванеса наклони глава.

— А ти не знаеш.

Хвана я за шията.

— Много си проклета. — Когато тя отметна глава назад, му се прииска бързо да я стисне, но си напомни, че е лекар. — Заслужаваш да те замъкна горе и да правя с теб любов, докато ослепееш, оглушееш и онемееш.

Ванеса почувства възбуда, примесена с тревога. Какво ли би било? Не се ли бе чудила от първия момент, когато го видя? Може би беше време да е безразсъдна.

— Искам да видя как ще го направиш.

Докато я гледаше, отметнала глава, с премрежени очи и полуразтворени устни, желанието започна да го изгаря. Брейди знаеше какво би било. Да я вземат дяволите. Часове наред се бе мъчил да не си представя това, което сега изплува ясно в съзнанието му. В самоотбрана отстъпи крачка назад.

— Не си играй с огъня, Ван.

— Ако не ме искаш, защо…

— Знаеш, че те искам! — изкрещя той и се извърна. — По дяволите, знаеш, че винаги съм те искал. Караш ме да се чувствам отново осемнадесетгодишен. — Когато тя пристъпи напред, протегна предупредително ръка. — Стой далеч от мен. — Грабна бирата и жадно отпи. — Можеш да спиш в леглото — каза по-спокойно. — Аз имам долу спален чувал.

— Защо?

— Не е сега моментът. — Пресуши бирата и хвърли празната бутилка в голяма тенекиена кутия. Тя издрънча. — За Бога, ако ще го правим, ще го правим както трябва. Тази вечер ти си разстроена, объркана и нещастна. Ядосана си на майка си и ще ме намразиш, задето съм се възползвал от всичко това.

Ванеса сведе поглед към ръцете си и ги разпери. Брейди бе прав. По дяволите.

— Моментът никога не е бил подходящ за нас, нали?

— Ще бъде. — Той обхвана с длани лицето й. — Можеш да разчиташ на това. По-добре се качвай горе. — Отпусна ръце. — Когато съм благороден, ставам раздразнителен.

Тя кимна и тръгна към стълбите. Преди да започне да ги изкачва, спря и се обърна.

— Брейди, наистина съжалявам, че си толкова добър.

Той разтърка схванатия си врат.

— Аз също.

Ванеса се поусмихна:

— Не, не заради тази вечер. Съжалявам, защото това ми напомня колко бях луда по теб. И защо.

Брейди притисна ръка към болката в сърцето си.

— Много благодаря — измърмори на себе си. — Точно това ми трябваше да чуя, за да не спя изобщо тази нощ.

 

 

Ванеса лежеше в леглото на Брейди, увита с одеялото на Брейди. Кучето го бе изоставило и спеше в краката й. Тя го слушаше как тихо сумти насън и се взираше в непрогледната селска тъмнина.

Трябваше ли… Можеше ли да настоява и да дойде в леглото му с него? Част от нея копнееше за това. Част от нея, която през всичките изминали години бе чакала да чувства онова, което само той можеше да я накара да чувства.

И въпреки това, когато му предложи себе си, го стори безразсъдно, необмислено и в пряко противоречие с инстинкта си за самосъхранение.

Бе си тръгнала от него същата тази вечер сърдита, дори обидена от самоувереното му предложение отново да станат любовници. Какъв смисъл имаше да се връща при него в емоционален смут и необмислено да иска от него точно същото?

Нямаше изобщо никакъв смисъл.

Винаги я бе обърквал, мислеше Ванеса и се въртеше неспокойно в леглото. Винаги бе успявал да я накара да пренебрегне здравия разум. Сега, когато спеше — или поне се опитваше — сама, гневът й бе смекчен от благодарността, че той я разбираше по-добре, отколкото тя разбираше самата себе си.

През всичките години, когато я нямаше, във всичките градове, които бе пропътувала, никой мъж не я бе изкушил да отключи емоциите, които така решително бе заключила.

Само Брейди. И какво, за Бога, щеше да прави?

Бе сигурна… Почти сигурна, че ако нещата си останеха каквито бяха, щеше да може да си тръгне безболезнено, когато му дойдеше времето. Ако можеше да мисли за него като за приятел, понякога подлудяващ приятел, щеше да може да отлети, за да продължи с кариерата си, когато бе готова. Ала ако той станеше неин любовник, нейният пръв и единствен любовник, споменът цял живот щеше да я преследва като неспокоен призрак.

Имаше и още нещо, призна Ванеса с въздишка. Не искаше да го нарани. Независимо колко можеше да я ядоса, независимо колко дълбоко можеше Брейди да я нарани и вече го бе правил, тя не искаше да му причини болка.

Знаеше какво бе да се живее с такава болка, която се разпространява и пулсира, която идва, когато знаеш, че някой не държи достатъчно на теб. Някой не те иска достатъчно.

Ванеса нямаше да причини на Брейди това, което той бе причинил на нея.

Ако бе достатъчно добър, за да й позволи да се скрие за няколко часа в неговия дом, тя щеше да е достатъчно добра, за да му върне услугата, като се погрижи да запази разумно разстояние между тях.

Не, помисли мрачно, нямаше да стане негова любовница. Нито на който и да било мъж. Имаше пред себе си примера на майка си. Когато майка й си бе намерила любовник, това бе разбило три живота. Ванеса знаеше, че баща й никога не е бил щастлив. Упорит — да, обсебен от кариерата на дъщеря си и ожесточен, о, колко ожесточен. Той никога не бе простил на жена си нейната изневяра. Защо иначе щеше да крие писмата, които бе изпращала на дъщеря си? Защо иначе никога, никога нямаше да произнесе името й?

Ванеса затвори очи и се заслуша във вика на бухала в гората, в далечните гръмотевици в планината.

Събуди се с първия лъч светлина от ромоленето на дъжда върху покрива. Размърда се и в главата й зазвуча музика. Макар да се чувстваше натежала от умора, тя седна в леглото, обгърна коленете си с ръце и премигна в полумрака.

Кучето си бе отишло, но завивките в краката й още бяха топли от него. И за нея бе време да тръгва.

Голямата вана бе изкусителна, ала Ванеса си напомни да бъде практична и се насочи към душкабината в ъгъла. След десет минути слезе тихо долу.

Брейди спеше по корем върху спалния чувал, заровил глава в смешно малка възглавничка, а кучето търпеливо седеше до него. Изглеждаха толкова трогателно, че сърцето й направо се преобърна.

Конг се ухили и затупа с опашка. Тя предупредително притисна пръст към устните си, но Конг очевидно не бе запознат с езика на жестовете, защото залая щастливо и се обърна да оближе лицето на Брейди навсякъде, докъдето можеше да достигне.

Брейди изруга и го избута.

— Махай се, да те вземат дяволите. Не разбираш ли кога един човек е умрял?

Конг невъзмутимо се покатери върху него.

— Ела, момчето ми. — Ванеса отиде до вратата и я отвори. Доволен, че потребностите му са били разбрани, Конг се втурна навън под барабанящия дъжд.

Когато Ванеса се обърна, Брейди бе седнал, оплетен в спалния чувал, и й се мръщеше.

— Как така изглеждаш толкова добре?

Същото можеше да се каже и за него, помисли тя. Както бе казал, малко се бе поналял. Голите му гърди изглеждаха твърди като скала, раменете му бяха жилести и мускулести. Нервите й започваха да се опъват, затова се съсредоточи върху лицето му.

Защо изглеждаше още по-привлекателен, както бе намусен и неизбръснат?

— Взех си един душ в твоята баня. Надявам се, че нямаш нищо против. — Той само изръмжа и Ванеса се насили да изобрази усмивка. Ако сега се чувстваше толкова неловко, чудеше се тя, как ли би се чувствала, ако бе дошъл с нея в леглото? — Благодаря ти за подслона, Брейди. Наистина. Мога ли да ти се отблагодаря, като направя кафе?

— Колко бързо можеш да го направиш?

— По-бързо от румсървиса. — Ванеса мина покрай него и влезе в кухнята. — Научих се в хотелите да си нося кафениче. — Намери една стъклена кана и пластмасов филтър. — Ала мисля, че това надвишава моя опит.

— Сложи вода в чайника. Ще ти кажа какво да направиш по-нататък.

Благодарна, че има с какво да се занимава, тя се обърна към умивалника.

— Извинявай за всичко това. Знам, че снощи ти се натресох, а ти беше много… — Обърна се и гласът й угасна. Брейди се бе изправил и обуваше джинсите си. Устата и пресъхна.

— Глупав — довърши той вместо нея и вдигна ципа. — Ненормален?

— Отзивчив — успя да произнесе Ванеса.

Брейди се вторачи в нея и тя припряно отстъпи назад. Кракът й се блъсна в недовършения плот.

— Не го споменавай. Говоря сериозно. Прекарах цяла безсънна нощ в съжаления.

Ванеса вдигна ръка към лицето му и бързо я отдръпна, като видя, че очите му потъмняват.

— Трябваше да ми кажеш да си отида вкъщи. Беше детинско да не си отида. Сигурна съм, че майка ми се е тревожила.

— Аз й се обадих, след като ти се качи горе.

Тя сведе поглед към пода.

— Ти си много по-добър от мен.

Не му трябваше нейната благодарност, помисли той. Нито нейното смущение. Раздразнено й подаде хартиения филтър.

— Сложи това в конуса, а конуса в стъклената кана. Шест лъжички кафе във филтъра, после наливаш горещата вода. Разбра ли?

— Да. — Нямаше нужда да е гаден, когато се опитваше да му благодари.

— Браво. Ще се върна след минутка.

Ванеса опря ръце на кръста си и го проследи с поглед нагоре по стълбите. Непоносим мъж. В един момент сладък и мил, в следващия начумерен и груб. Но не бе ли това комбинацията, която винаги я бе очаровала? Поне вече не бе наивното момиченце, което да вярва, че той ще се превърне в принц.

Твърдо решена да довърши каквото бе започнала, тя отмери кафето. Обичаше силния му утринен аромат и съжаляваше, че се бе наложило да престане да го пие. Кофеин, помисли с копнеж и въздъхна. Вече изглежда не й понасяше.

Когато Брейди се върна, Ванеса наливаше врялата вода. Косата му бе влажна и миришеше на сапун. Бе настроена дружелюбно, затова му се усмихна:

— Това трябва да е най-бързият душ в историята.

— Научих се да бъда бърз, когато бях стажант. — Той бързо вдъхна аромата на кафето. За лош късмет долови и шампоана от косите й. — Ще отида да нахраня Конг — заяви неочаквано и отново я остави сама.

Когато се върна, тя се усмихваше към кафето, което почти бе изтекло.

— Помня, че във вашата кухня на главната улица имаше такава кафеварка.

— Майка ми винаги правеше такова кафе. Най-хубавото.

— Брейди, не съм ти казала колко съжалявам. Знам колко бяхте близки.

— Тя никога не се отрече от мен. Имаше много поводи, ала никога не го стори. — Очите му срещнаха нейните. — Предполагам, че всички майки са такива.

Ванеса притеснено се обърна.

— Мисля, че е готово. — Той й протегна две чаши и тя поклати глава: — Не, аз няма да пия, благодаря. Отказах го.

— Като лекар мога да ти кажа, че това е похвално. — Брейди си наля пълна чаша. — Като човек трябва да те питам как се съживяваш сутрин.

Ванеса се усмихна:

— Просто започвам деня малко по-бавно. Трябва да тръгвам.

Той просто сложи ръка на плота и й препречи пътя. В косите му имаше дъжд, а очите му бяха много ясни.

— Не си спала добре.

— Бих казала, че не съм единствената.

Брейди отпи нехайно от кафето и внимателно се взря в лицето й. Умората, която видя, се дължеше на повече от една безсънна нощ.

— Искам да направиш нещо за мен.

— Стига да мога.

— Иди си у дома, завий се през глава и спи до обед.

Устните й трепнаха.

— Може и така да постъпя.

— Ако след четиридесет и осем часа тези сенки под очите ти не изчезнат, ще насъскам баща ми.

— Голяма приказка.

— А-ха. — Той остави чашата, опря и другата си ръка на плота и й препречи пътя и от двете страни. — Май си спомням някакъв коментар от снощи, че нищо не правя.

Тя не можеше да се отдръпне, затова просто трябваше да не отстъпва.

— Опитвах се да те ядосам.

— Успя. — Брейди се наведе по-близо, докато бедрата им се докоснаха.

— Брейди, нямам нито време, нито търпение за такива неща. Трябва да вървя.

— Добре. Целуни ме за довиждане.

Ванеса вдигна глава.

— Не искам.

— Разбира се, че искаш — прошепна в устните й, преди да бе успяла да се отдръпне. — Просто те е страх.

— Никога не ме е било страх от теб.

— Вярно е. — Той се усмихна вбесяващо. — Но си се научила да се страхуваш от себе си.

— Това е глупаво.

— Докажи го.

Кипяща от гняв, тя се наведе напред с намерението да го удостои с кратка безплътна целувка. Ала почти мигновено сърцето й изпърха. Брейди не я притискаше, само леко, нежно я подмамваше. Устните му бяха меки и подвижни, езикът му описваше контура на нейните устни.

Ванеса изохка беззвучно и вдигна ръце по голите му гърди към раменете. Кожата му бе влажна и прохладна.

Той леко захапа устните й, опиянен от вкуса й. Призова на помощ цялото си самообладание, за да задържи ръцете си върху плота. Знаеше, че ако сега я докоснеше, дори само веднъж, нямаше да може да се спре.

Ванеса щеше да дойде при него. Бе си го обещал, докато се потеше през нощта. Щеше да дойде при него, и не заради спомените, не от мъка. От желание.

Бавно, докато все още можеше да се владее, вдигна глава и се отдръпна.

— Искам да се срещнем довечера, Ван.

— Не знам. — Тя подпря с ръка замаяната си глава.

— Тогава помисли. — Брейди взе отново чашата си и се изненада, че дръжката не се разпадна в ръката му. — Можеш да ми се обадиш, когато решиш.

Объркването й отстъпи място на гнева.

— Аз не играя игри.

— Тогава какво, по дяволите, правиш?

— Просто се опитвам да оцелея. — Ванеса грабна чантичката си и се втурна под дъжда.