Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Unfinished Business, 1992 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Курчатова, 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 41гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Слава(2010)
- Начална корекция
- Крискаа(2010)
- Допълнителна корекция и форматиране
- aradeva(2016)
Издание:
Автор: Нора Робъртс
Заглавие: Незавършена соната
Преводач: Галина Курчатова
Година на превод: 2001
Език, от който е преведено: Английски
Издател: ИК „Коломбина прес“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2001
Тип: Роман
Националност: Американска
Печатница: „Балкан прес“ АД
Редактор: Людмила Харманджиева
ISBN: 954-706-087-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2004
История
- —Добавяне
Единадесета глава
Хубаво, много хубаво, мислеше Ванеса, докато Ани свиреше една от любимите си композиции на Мадона. Трябваше да признае, че мелодията бе завладяваща, дръзка и закачлива. Трябваше да я опрости за неопитните пръсти на Ани, но духът си оставаше. А само това имаше значение.
Може би подобрението в техниката на Ани не бе радикално, ала бе подобрение. А колкото до ентусиазма, Ани Кремптън бе най-добрата й ученичка.
Собственото й мислене също се бе променило, трябваше да си го признае. Никога не си бе представяла, че може да й бъде толкова приятно да влияе на младите сърца и души чрез музиката. Сега това имаше значение — може би малко, но имаше.
Допълнително предимство бе, че уроците й помагаха да не мисли за Брейди. Поне за един или два часа всеки ден.
— Добре, Ани.
— Изсвирих го цялото. — Изненадата, изписана на лицето на момичето, компенсираше няколкото грешни ноти, които бе изсвирила. — Мога да го повторя.
— Следващата седмица. — Ванеса взе книгата й и в този момент чу, че се отваря предната врата. — Искам да подготвиш следващия урок. Здравей, Джоани.
— Чух музиката. — Джоани премести Лара в другата си ръка. — Ани Кремптън, ти ли свиреше?
Шините проблеснаха.
— Изсвирих го цялото. Госпожица Секстън каза, че е добре.
— Наистина беше добре. Впечатлена съм… Особено защото тя мен не можа да ме научи на нищо повече от „Сърце и душа“.
Ванеса сложи ръка на главата на Ани.
— Госпожа Найт не се упражняваше.
— Аз се упражнявам. Мама казва, че за три седмици съм научила повече, отколкото за три месеца в музикалната школа. — Ослепи ги с една последна усмивка и събра книгите си. — И е по-забавно. Довиждане, госпожице Секстън.
— Наистина съм впечатлена — каза Джоани, когато момичето излезе от къщата.
— Тя има добри ръце. Здравей, Лара.
— Може би някой ден ще даваш уроци и на нея.
— Може би. — Ванеса прегърна бебето.
— А освен с Ани, как вървят уроците? До колко ученика стигна?
— Дванадесет. И това е абсолютната ми граница. — Тя притисна нос към нослето на Лара и детето прихна. — Абсолютната. Ала като цяло вървят доста добре. Научих се да им проверявам ръцете, преди да седнат на пианото. Така и не разбрах с какво изпоцапа клавишите Скот Снукс.
— Как изглеждаше?
— Беше зелено — засмя се Ванеса и подхвърли Лара. — Сега се проверяваме преди всеки урок.
— Ако можеш да научиш Скот Снукс на нещо друго, освен убийство и тежки телесни повреди, ти си вълшебница.
— Това е предизвикателството. — И започваше да й доставя удоволствие. — Ако имаш време, мога да размразя една кутийка лимонада.
— Ама и ти си една домакиня! — засмя се Джоани. — Не, наистина, имам само две минути. Чакаш ли друг ученик?
— Спасена съм заради варицелата. — Ванеса тръгна с Лара към хола. — Закъде бързаш?
— Минах само да те питам дали ти трябва нещо от града. Татко и Лорета се връщат след няколко часа и искам да ги посрещна. Междувременно трябва да свърша хиляда дреболии. Да мина през железарията, през дърводелския магазин, през хранителните стоки. Още не мога да повярвам, че Джек ме подлъга. — Отпусна се на един фотьойл. — Цяла сутрин прибирам след Лара, докато тя разсипва къщата. И само като си помисля в какъв възторг бях, когато проходи.
— Трябват ми някои партитури. — Ванеса внимателно махна пръстите на Лара от колието си. — Знаеш ли какво, ще ти напиша заглавията и в замяна ще я погледам.
Джоани тръсна глава и разтърка ухото си.
— Извинявай, правилно ли те чух?
— Да. Казах, че можеш да я оставиш при мен за два часа.
— Два часа — повтори Джоани бавно. — Имаш предвид, че ще мога да отида до магазина сама?
— Е, ако предпочиташ да не…
Джоани нададе боен вик и скочи да целуне Ванеса и Лара.
— Лара, бебче, много те обичам. Довиждане.
— Чакай — засмя се Ванеса и успя да я хване за ръката. — Не съм ти написала заглавията.
— О, да, вярно. Сигурно много съм се развълнувала. — Тя издуха косата от очите си. — Не съм пазарувала сама от… Не помня от кога. — Усмивката й угасна. — Аз съм ужасна майка. Зарадвах се, че ще я оставя. Не, не се зарадвах. Бях във възторг. В екстаз. Извън себе си. Аз съм ужасна майка.
— Не, ти си луда, но си прекрасна майка.
Джоани се овладя.
— Права си, просто се зарадвах, че ще отида в железарията, без да мисля за проходилки и памперси. Сигурна ли си, че ще се справиш?
— Ще си прекараме чудесно.
— Разбира се. — Тя огледа внимателно хола. — Може би трябва да вдигнеш всичко нависоко. И да го заковеш.
— Ще се оправим. — Ванеса остави Лара на пода и й даде едно модно списание да го разглежда и къса. — Виждаш ли?
— Добре… Нахраних я, преди да излезем. В чантата с памперсите за всеки случай има едно шише с ябълков сок. Можеш ли да сменяш памперси?
— Виждала съм как. Какво трудно има?
— Е, ако си сигурна, че нямаш какво друго да правиш…
— Тази вечер съм свободна. Когато младоженците се върнат, трябва да се разходя само две преки, за да ги видя.
— Предполагам, че Брейди ще мине.
— Не знам.
Джоани държеше под око Лара, която се изправи и затопурка към масичката за кафе.
— Значи не си въобразявам.
— Какво?
— Че между вас двамата от около една седмица има доста напрежение.
— Преувеличаваш.
— Може би. Ала ми е интересно. Напоследък два пъти срещнах Брейди и той или сумтеше, или беше разсеян. Не ми казвай, че се надявам вие да се съберете, само защото ми се иска.
— Той ми предложи да се омъжа за него.
— Той… Леле! О, това е чудесно! Страхотно! — Джоани се хвърли да прегръща Ванеса и Лара започна да тропа по масата и да пищи. — Виждаш ли, дори тя се радва.
— Аз му отказах.
— Какво? — Джоани бавно отстъпи назад. — Ти си му отказала?
Ванеса се отвърна от потресеното разочарование, изписано на лицето на приятелката й.
— Много е рано за всичко това, Джоани. Върнах се само преди няколко седмици, а толкова много неща се случиха. Майка ми, баща ти… — Отиде да вдигне една ваза извън досега на Лара. — Когато дойдох тук, дори не бях сигурна колко ще остана, две седмици, може би месец. Мислех за турне следващата пролет.
— Но това не означава, че не можеш да имаш личен живот. Ако искаш.
— Не знам какво искам. — Ванеса безпомощно погледна към Джоани. — Бракът е… Дори не знам какво означава, така че как мога да мисля да се омъжа за Брейди?
— Но го обичаш.
— Да, мисля, че го обичам. — Тя вдигна ръце. — Не искам да направя същата грешка, каквато направиха моите родители. Трябва да съм сигурна, че ние двамата искаме едни и същи неща.
— Какво искаш ти?
— Още мисля.
— По-добре го измисли бързо. Доколкото познавам брат си, той няма да ти даде много време.
— Този път ще си дам толкова време, колкото ми трябва. — Поклати глава, преди Джоани да бе успяла да възрази. — Ако искаш да се върнеш, преди майка ми и Хам да си дойдат, по-добре тръгвай.
— О, да, права си. Ще отида да ти донеса чантата с памперсите. — Джоани спря на вратата. — Знам, че вече си ми доведена сестра, ала още се надявам да ми станеш и снаха.
Брейди знаеше, че само си търси неприятности, когато тръгна по алеята към къщата на Ванеса. През последната седмица се бе опитвал да се държи далеч от нея. Когато жената, която обичаш, ти откаже да се омъжи за теб, това не вдига особено самочувствието ти.
Искаше му се да вярва, че тя просто е инат и че ако той не я тормози, ще размисли. Но го бе страх, че нещата са много по-дълбоки. Ванеса бе твърда. Брейди можеше да се отдръпне или да почука на вратата й. Нямаше да има никакво значение.
Във всеки случай, имаше нужда да я види.
Почука на дървената рамка на стъклената врата, ала не получи отговор. Нищо чудно, реши той, след като тропането вътре би заглушило всеки друг звук. Може би беше ядосана, помисли с надежда. Бясна на себе си, задето бе обърнала гръб на шанса си да бъде щастлива.
Това му хареса. Когато отвори вратата и тръгна по коридора, почти си подсвиркваше.
Каквото и да бе очаквал, не бе това, което видя — племенницата му, седнала на пода, щастливо тропаше с тенджери и тигани, докато Ванеса стоеше до масата, покрита с брашно. Лара го видя, вдигна един капак от неръждаема стомана и доволно го стовари върху пода.
— Здрасти.
Ванеса се обърна, хванала в ръка глава целина.
Очакваше сърцето й да прескочи, когато го види. Винаги прескачаше. Но не се усмихна. Брейди също.
— О… Не те чух да влизаш.
— Не съм изненадан. — Той се наведе и взе Лара. — Какво правиш?
— Гледам я. — Тя размаза още брашно по носа си. — Джоани трябваше да отиде до града и аз й предложих да я остави при мен за два часа.
— Доста е буйна, а?
Ванеса въздъхна измъчено. Не й се мислеше какъв хаос бяха оставили в хола.
— Тук й харесва.
Брейди остави детето на пода, тупна го леко по дупето и го прати да си играе с купчината от консерви.
— Чакай да се научи да им къса етикетите. Имаш ли нещо за пиене?
— Лара има шише с ябълков сок.
— Не искам да я ощетявам.
— Във фризера има една кутийка лимонада. — Отново се зае с рязането на целината. — Ако я искаш, ще трябва сам да си я приготвиш. На мен ръцете ми са заети.
— Виждам. — Той отвори фризера. — Какво правиш?
— Буламач. — Тя грабна ножа. — Реших, че след като майка ми и Хам скоро ще дойдат, би било хубаво да сготвя нещо. Джоани вече направи толкова неща, исках да се опитам да… — С отвращение остави ножа. — Не ме бива. Просто не ме бива. През живота си не съм сготвила едно ядене. — Брейди се приближи до умивалника да си сипе студена вода и Ванеса се извъртя към него. — Аз съм голяма жена, а ако не бяха румсървисът и готовите храни, досега да съм умряла от глад.
— Ти правиш страхотни сандвичи с шунка.
— Не се шегувам, Брейди.
Той започна да бърка лимонадата с една дървена лъжица.
— А може би трябва.
— Дойдох тук с мисълта да се опитам да се вживея в тази малка фантазия. Ами ако бях съпруга на лекар?
Брейди спря да бърка и я погледна.
— Какво ако беше съпруга на лекар?
— Ами ако той се връщаше вкъщи след цял ден прегледи и посещения? Нямаше ли да искам да му сготвя нещо, което да седнем да изядем заедно, докато си говорим? Нямаше ли той да го иска? Да го очаква?
— Защо не го попиташ?
— По дяволите, Брейди, не виждаш ли? Не мога да го направя.
— Всичко, което виждам, е, че ти е трудно да направиш… — Той огледа хаоса по масата. — Какво е това?
Тя се нацупи.
— Предполага се да е риба тон със зеленчуци.
— Трудно ти е да направиш риба тон със зеленчуци. Честно казано, аз лично бих предпочел никога да не се научиш да го правиш.
— Не е това въпросът.
В него се надигна нежност и Брейди избърса брашното от бузата й.
— А какъв е въпросът?
— Това е дреболия, може би глупост. Ала ако не мога да направя дори такова нещо… — Ванеса запрати една глава лук върху масата. — Как мога да направя нещо по-голямо?
— Мислиш ли, че искам да се оженя за теб, за да имам топла храна всяка вечер?
— Не. Мислиш ли, че аз искам да се омъжа за теб и да се чувствам непохватна и безполезна?
Загубил търпение, той посочи към масата:
— Защото не знаеш какво да правиш с една консерва риба тон?
— Защото не умея да бъда съпруга — повиши тя глас и се опита да се овладее. Може би Лара бе много малка и прекалено заета с нейните тенджери и консервни кутии, за да разбере кога двама души се карат, но самата Ванеса бе преживяла прекалено много скандали. — И колкото и да държа на теб, не знам дали искам да бъда съпруга. Има само едно нещо, което мога да правя добре, и то е моята музика.
— Никой не те кара да се отказваш от него.
— А когато замина на турне? Когато ме няма седмици наред, когато трябва да отделям безкрайни часове за упражнения и репетиции? Какъв живот бихме живели между концертите?
— Не знам. — Брейди погледна племенницата си, която щастливо подреждаше консервните кутии в тенджерите. — Не знаех, че сериозно мислиш отново да ходиш на турнета.
— Трябва да мисля. Това е било част от моя живот прекалено дълго, за да не го мисля. — Вече по-спокойна, тя отново започна да реже зеленчуците. — Аз съм музикант, Брейди, както ти си лекар. Това, което правя аз, не спасява живота, ала го обогатява.
Той нетърпеливо прокара ръка през косата си. Работата му бе не само да лекува телата, а и да успокоява съмненията и страховете. Защо сега не можеше да успокои Ванеса?
— Знам, че това, което правиш, е важно. Възхищавам се от него. Възхищавам се от теб. Но не виждам защо твоят талант трябва да е пречка да бъдем заедно.
— Той е само една от пречките.
Брейди я хвана за ръката и бавно я обърна към себе си.
— Аз искам да се оженя за теб. Искам да имам деца от теб и да създам дом за тях. Ако ми вярваш, можем да направим това тук, където и на двама ни е мястото.
— Първо трябва да повярвам на себе си. — Тя пое въздух. — Следващата седмица заминавам за Кордина.
Той пусна ръката й.
— Кордина?
— Ежегодният бенефис на принцеса Габриела.
— Чувал съм.
— Съгласих се да изнеса един концерт.
— Разбирам. — Имаше нужда да прави нещо, затова отвори бюфета и извади една чаша. — И кога се съгласи?
— Подписах договора преди почти две седмици.
Пръстите му стиснаха чашата.
— И нищо не си споменала.
— Да, не споменах. — Ванеса изтри ръце в джинсите си. — При всичко, което се случваше между нас, не бях сигурна как ще реагираш.
— Щеше да чакаш, докато тръгнеш за летището, или просто щеше да ми изпратиш картичка, като стигнеш там? По дяволите, Ван. — Едва се сдържаше да не запрати чашата към стената. — Какви игри си играеш с мен? Просто си убиваше времето, разпалваше стария огън?
Тя побледня, ала гласът й бе силен.
— Ти много добре знаеш.
— Всичко, което знам, е, че заминаваш.
— Това е само един концерт, за няколко дни.
— И после?
Ванеса погледна през прозореца.
— Не знам. Франк, моят менажер, иска да организира турне. Като допълнение към няколко отделни концерта, които ме помолиха да изнеса.
— Като допълнение — повтори Брейди. — Ти си дойде тук с язва, защото едва се насилваше да излезеш на сцената, защото прекалено често се преуморяваше. И вече говориш да се върнеш и отново да го правиш.
— Това е нещо, с което сама трябва да се справя.
— Баща ти…
— Умря — прекъсна го тя. — Той не може повече да ме кара да изнасям концерти. Надявам се, че ти няма да се опитваш да ме караш да не изнасям. — Пое въздух, но не успя да се успокои. — Не мисля, че съм се преуморявала. Направих това, което трябваше да направя. Всичко, което искам, е да имам възможност да реша какво е то.
Докато войната в него продължаваше, Брейди се чудеше дали може да има победител. Или щеше да има само жертви.
— Мислила си да се върнеш към концертна дейност, като започнеш от Кордина, ала никога не си говорила с мен за това.
— Да. Колкото и егоистично да ти звучи, Брейди, това беше нещо, което трябваше да реша сама. Разбирам, че не е честно да искам от теб да ме чакаш. Затова няма да го искам. — Стисна очи, после отново ги отвори. — Каквото и да стане, искам да знаеш, че тези последни няколко седмици с теб означаваха много за мен.
— По дяволите! — Звучеше прекалено много като прощаване. Той я дръпна към себе си. — Можеш да отидеш в Кордина, можеш да отидеш навсякъде, но няма да ме забравиш. Няма да забравиш това.
В целувката му имаше гняв. И отчаяние. Тя не се бореше нито с едното, нито с другото. Как би могла, когато същите чувства бушуваха и в нея? Мислеше, че ако в този момент животът й свършеше, нямаше да е преживяла нищо, освен това диво желание.
— Брейди… — Вдигна ръце към лицето му, опря чело на неговото и въздъхна дълбоко. — Трябва да има нещо повече от това. И за двама ни.
— Има повече. — Той вдигна главата й. — Знаеш, че има.
— Днес си обещах нещо. Че ще си дам време да премисля живота си, всяка година, всеки момент, който ми се е струвал важен. И когато направя това, ще взема правилното решение. Повече никакви колебания, извинения или съмнения. Ала засега просто трябва да ме пуснеш да замина.
— Веднъж вече те пуснах. — Стисна я по-здраво, преди да бе успяла да поклати глава. — Чуй ме. Ако си отидеш така, аз няма да прекарам остатъка от живота си в мечти по теб. Дяволите да ме вземат, ако за втори път разбия сърцето си.
Джоани влезе в стаята и ги завари, застанали близо и впили поглед един в друг.
— Ама и вие сте едни бавачки! — засмя се тя, грабна Лара и я прегърна. — Не мога да повярвам, че това чудовище наистина ми липсваше. Извинявайте, че толкова се забавих. — Усмихна се на Лара и продължи да бъбри, докато се опитваше да се ориентира през пластовете от напрежение. — В бакалията имаше километрична опашка. — Погледна към разпилените тенджери и консерви. — Изглежда ви е забавлявала.
— Много беше добре — успя да каже Ванеса. — Изяде около половин кутия бисквити.
— Струва ми се, че е качила едно кило. Здрасти, Брейди. Съвсем навреме. — Отговорът му я накара да завърти очи. — Исках да кажа, че се радвам, че си тук. Виж кого срещнах отвън. — Обърна се в момента, в който влязоха Лорета и Хам, хванати за ръце. — Не изглеждат ли страхотно? Толкова са почернели. Знам, че не е здравословно, но са толкова хубави.
— Добре дошли — усмихна се Ванеса, ала остана, където си беше. — Добре ли прекарахте?
— Чудесно. — Лорета остави на масата огромната си сламена чанта. По лицето й, по голите й рамене имаше топъл загар. И, забеляза Ванеса, същото спокойно щастие в очите й. — Това трябва да е най-красивото място на света, само бял пясък и чиста вода. Дори се гмуркахме с шнорхели.
— Никога не съм виждал толкова много риби — додаде Хам и остави на масата още една сламена чанта.
— Ха! — Лорета го изгледа многозначително. — Той гледаше под водата всичките онези красиви бедра. Някои от жените там почти не бяха облечени. — Засмя се. — Някои от мъжете също. След първите един-два дни престанах да гледам на другата страна.
— След първите един-два часа — поправи я Хам.
Тя само се засмя и отвори чантата си.
— Виж, Лара, донесли сме ти кукла на конци.
— Освен още десетина други неща — вметна Хам. — Чакайте да видите снимките. Дори наех подводна камера и снимах… ъ-ъ-ъ… рибите.
— Седмици ще ни трябват, докато разопаковаме всичко. Направо не ми се мисли — въздъхна Лорета и седна до масата. — О, и сребърните бижута. Струва ми се, че малко прекалих.
— Доста прекали — намигна Хам.
— Искам да си изберете нещата, които най-много ви харесват — каза тя на Ванеса и Джоани. — Брейди, това лимонада ли е?
— От пръв опит позна. — Той й наля една чаша. — Добре дошла у дома.
— Чакай да си видиш сомбрерото.
— Моето сомбреро?
— С червено и златно… Около три метра. — Тя се усмихна на Хам. — Не можах да го разубедя. — Погледна към масата. — Какво е всичко това?
— Аз… — Ванеса огледа безпомощно хаоса, който бе създала. — Опитвах се да приготвя вечеря… Помислих, че първата вечер, като се върнете, може да не ви се занимава с готвене.
— Добрата стара американска храна. — Хам разклати куклата на конци и Лара прихна. — Нищо по-добро в момента.
— Аз не съм съвсем…
Джоани се приближи до масата.
— Май тъкмо започваш. Може ли да ти помогна?
Ванеса отстъпи назад, блъсна се в Брейди и отново се дръпна.
— След минутка се връщам.
Излезе бързо и се втурна нагоре по стълбите. В стаята си седна на леглото и се запита дали не си губи ума. Сигурно, след като една консерва риба тон я бе докарала почти до сълзи.
— Ван… — Лорета стоеше с ръка на дръжката на вратата. — Може ли да вляза за минутка?
— Щях веднага да се върна. Аз просто… — Понечи да стане, после отново седна. — Извинявай, не исках да развалям връщането ви.
— Не си. Не би могла. — След моментно колебание, Лорета рискува, затвори вратата зад гърба си и седна до дъщеря си. — Почувствах, че когато влязохме, ти беше разстроена. Помислих, че е заради… Ами, заради мен.
— Не, съвсем не.
— Искаш ли да поприказваме?
Ванеса се колеба доста дълго и Лорета реши, че тя така и няма да проговори.
— Заради Брейди е. Не, заради мен — поправи се Ванеса нетърпеливо. — Той иска да се омъжа за него, а аз не мога. Има толкова много причини, а Брейди не може да разбере. Не иска да разбере! Аз не мога да сготвя едно ядене, нито да изпера едно пране, нито да направя, което и да било от нещата, за които Джоани дори не се замисля.
— Джоани е чудесна — рече Лорета внимателно. — Но тя е различна от теб.
— Аз съм тази, която е различна, и от Джоани, и от теб, и от всички.
Предпазливо, страхувайки се да не отиде прекалено далеч, Лорета я докосна по косата.
— Не е престъпление, нито ненормално да не умееш да готвиш.
— Знам. — Ала това я караше да се чувства само още по-глупаво. — Просто исках да се чувствам самостоятелна, а накрая се чувствам непълноценна.
— Никога не съм те учила да готвиш или да въртиш къща. Донякъде причината е, че ти беше толкова погълната от своята музика, и всъщност наистина нямаше време. Но другата причина, може би истинската, беше, че аз не исках. Опитвах се да запазя всичко това за себе си. Къщата, нейното поддържане беше всичко, което имах. — Въздъхна и докосна схванатото рамо на Ванеса. — Ала всъщност не говорим за чинии и пране, нали?
— Не. Чувствам се притисната от това, което иска Брейди. Може би от жената, която той иска. Брак, това звучи прекрасно, обаче…
— Обаче ти израсна в къща, където не беше прекрасно — кимна Лорета и я хвана за ръката. — Странно е колко слепи можем да бъдем. Докато ти растеше, аз никога не съм мислила, че това, което ставаше между мен и баща ти, може да ти повлияе. А то, разбира се, ти е повлияло.
— Това си е бил твоят живот.
— Това беше нашият живот. Ван, докато бяхме там, ние с Хам много говорихме за това. Той иска да ти обясня всичко. Допреди малко не бях съгласна с него.
— Всички са долу.
— Достатъчно сме отлагали. — Тя не можеше да седи, затова отиде до прозореца. Невените цъфтяха и ярките им оранжеви цветове грееха на фона на срамежливите теменужки. — Когато се омъжих за баща ти, бях много млада. Осемнадесетгодишна. — Поклати глава. — Господи, струва ми се, че е било толкова отдавна. И определено имам чувството, че съм била друг човек. Колко бях влюбена в него! Той тогава беше на почти тридесет години и току-що се бе върнал от Париж, Лондон, Ню Йорк, всичките тези вълнуващи места.
— Кариерата му не е вървяла — обади се Ванеса тихо. — Той никога не говореше за това, но аз съм чела… И, разбира се, имаше други, които с удоволствие говореха за неговите провали.
— Баща ти беше блестящ музикант. Това никой не може да му го отнеме. — Лорета се обърна. В очите й имаше тъга. — Ала той сам го отне от себе си. Когато кариерата му не стигна дотам, докъдето очакваше, баща ти просто й обърна гръб. Върна се у дома разтревожен, мрачен, нетърпелив. — Замълча за момент, за да събере кураж. Надяваше се, че постъпва правилно. — Аз бях едно съвсем обикновено момиче, Ван. Може би точно това отначало го привлече. Мен пък ме привлече неговата изисканост, това, че бе обикалял по цял свят. Бях заслепена. Ние направихме грешка, и аз, и той. Бях завладяна от него, поласкана, влюбена. Забременях.
Ванеса се вторачи в майка си, загубила ума и дума. С усилие се изправи.
— Аз? Оженили сте се заради мен?
— Оженихме се, защото когато се гледахме виждахме само това, което искахме да видим. Ти беше резултатът от това. Искам да знаеш, че когато те зачевахме, отчаяно вярвахме, че е от любов. Може би защото го вярвахме, наистина беше любов. Определено беше симпатия, привличане и желание.
— Ти си била бременна — обади се Ванеса тихо. — Не си имала избор.
— Винаги има избор. — Лорета пристъпи напред и привлече погледа й. — Ти не беше грешка, усложнение или извинение. Ти беше най-добрата част от нас и ние и двамата го знаехме. Нямаше сцени или обвинения. Аз бях във възторг, че нося неговото дете, а той бе също толкова щастлив. Първата година, през която бяхме женени, беше добре. По много начини беше дори красиво.
— Не знам какво да кажа. Не знам какво да чувствам.
— Ти беше най-хубавото нещо, което някога се е случвало и на мен, и на баща ти. Трагедията е, че всеки от нас беше най-лошото нещо, което някога се е случвало на другия. Ти не беше виновна за това. Ние бяхме виновни. Каквото и да се е случило след това, ние бяхме щастливи, че те имахме.
— А какво се случи?
— Родителите ми починаха и ние се преместихме в тази къща. Къщата, в която съм израснала, къщата, която принадлежеше на мен. Тогава не разбирах колко му е неприятно това. Не съм сигурна, че и баща ти го е разбирал. Ти тогава беше тригодишна. Баща ти беше неспокоен, не можеше да понася да стои тук, а не можеше да приеме възможността да се провали, ако отново се върне към кариерата си. Започна да те учи и ми се струваше, че всичката страст, всичката енергия, която имаше, той хвърли да те направи музиканта, изпълнителя, звездата, която чувстваше, че никога няма отново да бъде. — Обърна се невиждащо към прозореца. — Не го спирах. Не се и опитвах. Ти изглеждаше толкова щастлива на пианото. Колкото по-обещаващи бяха успехите ти, толкова повече се озлобяваше той. Не към теб, никога към теб. А към ситуацията и разбира се, към мен. И аз към него. Ти беше единственото хубаво нещо, което бяхме направили заедно, единственото нещо, което и двамата можехме да обичаме безусловно. Но то не можеше да ни накара да се обичаме един друг.
— Защо останахте заедно?
— Не съм съвсем сигурна. Навик. Страх. Малката надежда, че кой знае как ще открием, че наистина се обичаме. Имаше прекалено много битки. О, аз знам колко те разстройваха те. Когато порасна, ти просто бягаше от къщи, за да се махнеш от нашите скандали. Ние ти изменихме, Ван. И двамата. И макар да знаех, че баща ти прави неща, които са егоистични, дори непростими, аз ти измених повече, защото си затварях очите за тях. Вместо да направя каквото трябва, аз потърсих спасение. И го намерих с друг мъж. — Събра смелост отново да се обърне към дъщеря си. — Няма извинения. Ние с баща ти вече не бяхме интимни, едва ли се държахме дори възпитано един с друг, ала пред мен имаше и други алтернативи. Бях мислила за развод, но това изисква смелост, а аз бях малодушна. Изведнъж се появи човек, който беше мил с мен, някой, за когото бях привлекателна и желана. Понеже беше забранено, понеже беше грешно, беше вълнуващо.
Ванеса почувства как сълзите изгарят очите й. Трябваше да знае, да разбере.
— Била си самотна.
— О, Господи, да. — Гласът на Лорета прекъсна. — Това не е извинение…
— Аз не искам извинения. Искам да знам как си се чувствала.
— Изгубена — прошепна тя. — Изпразнена. Имах чувството, че животът ми е свършил. Исках някой отново да има нужда от мен, да ме прегърне. Да ми казва красиви неща, дори да са лъжи. — Поклати глава и когато заговори отново, гласът й бе по-силен. — Това беше неправилно, Ванеса, както беше неправилно ние с баща ти да се втурнем един към друг, без да се замислим. — Върна се на леглото и хвана ръката на дъщеря си. — Искам за теб да бъде различно. Ще бъде различно. Да се откажеш от нещо, което е добро за теб, е също толкова глупаво, както да се хвърлиш в нещо, което не е добро.
— И как ще разбера разликата?
— Ще я разбереш — усмихна се Лорета. — Отне ми почти цял живот, за да я разбера. С Хам знаех.
— Не е бил той. — Страхуваше се да попита. — Не е бил Хам онзи, с който ти… Не е бил Хам.
— Преди всичките тези години? О, не. Той никога не би изменил на Емили. Хам я обичаше. Беше друг. Остана в града само няколко месеца. Предполагам, че затова ми е било по-лесно. Не беше тукашен, човек, който не ме познаваше, не го интересувах. Когато скъсах с него, той си замина.
— Ти си скъсала с него? Защо?
Лорета знаеше, че това бе най-трудното от всичко досега.
— Това беше вечерта на твоя абитуриентски бал. Бях горе с теб. Помниш ли, ти беше много разстроена.
— Той е уредил да арестуват Брейди.
— Знам. — Лорета стисна по-силно ръката й. — Кълна ти се, тогава не го знаех. Накрая те оставих сама, защото… Ами, ти имаше нужда да останеш сама. Мислех си как ще му дам на Брейди Тъкър да се разбере, когато ми падне. Още бях ядосана, когато баща ти се върна. Беше бесен, абсолютно бесен. Тогава всичко се разбра. Ядосваше се, че шерифът пуснал Брейди да си отиде, защото Хам дошъл и вдигнал ужасен скандал. — Пусна ръката на дъщеря си и притисна очите си. — Бях ужасена. Той никога не беше одобрявал Брейди, знаех го. Но баща ти не би одобрил всеки, който би му объркал плановете за теб. И все пак това… Това надминаваше всичко, което можех да си представя. Тъкърови бяха наши приятели и всеки, който имаше очи, можеше да види, че вие с Брейди сте влюбени. Признавам, че се безпокоях дали не правите любов, ала ние с теб говорихме и ти ми се стори много разумна. Във всеки случай, баща ти беснееше, а аз бях толкова ядосана, толкова разярена от неговата безчувственост, че загубих самообладание. Казах му това, което от няколко седмици се опитвах да скрия. Че съм бременна.
— Бременна — повтори Ванеса. — Ти… О, Господи.
Лорета скочи и закрачи из стаята.
— Мислех, че ще полудее, но вместо това той стана съвсем спокоен. Смъртоносно спокоен. — Нямаше смисъл да казва на дъщеря си с какви имена я бе наричал със своя спокоен, овладян глас. — Каза ми, че и дума не може да става да останем заедно. Че ще подаде молба за развод. И че ще вземе теб. Колкото повече аз крещях, молех, заплашвах, толкова по-спокоен ставаше баща ти. Щял да те вземе, защото само той можел да се грижи както трябва за теб. Аз съм била… Е, очевидно е каква бях. Вече беше купил билети за Париж. Два билета. Не знаех за това, ала баща ти във всички случаи беше планирал да те отведе. Аз трябваше нищо да не кажа, нищо да не направя, за да го спра, иначе щеше да ме съди за родителски права и да спечели делото, когато се разбереше, че нося детето на друг мъж. — Тихо заплака. — Ако не се съгласях, щеше да изчака детето да се роди и да заведе дело срещу мен като лоша майка. Кълнеше се, че ще посвети живота си да вземе и това дете. И аз да нямам нищо.
— Но ти… Той не е можел…
— Почти не бях излизала от този окръг, да не говорим за този щат. Не знаех какво може да направи. Всичко, което знаех, беше, че ще загубя едно дете, а може би и две. Ти щеше да отидеш в Париж, да видиш всички тези прекрасни неща, да свириш на всички тези прочути сцени. Щеше да станеш известна, да имаш нещо. — По бузите й се затъркаляха сълзи и тя се извърна. — Господ ми е свидетел, Ванеса, не знам дали се съгласих, защото мислех, че ти точно това искаш, или защото се страхувах да направя нещо друго.
— Няма значение. — Ванеса стана и отиде при майка си. — Вече няма значение.
— Знам, че ме мразиш…
— Не, не те мразя. — Тя я прегърна. — Не бих могла. Бебето… — прошепна. — Ще ми кажеш ли какво направи с него?
Заля я скръб, жива и неувяхваща.
— Пометнах, само три месеца преди раждането. Нали разбираш, загубих и теб, и него. Така и не успях да родя всичките тези деца, за които мечтаех.
— О, мамо… — Ванеса я залюля и остави собствените си сълзи да капят на воля. — Съжалявам, толкова съжалявам. Трябва да е било ужасно за теб. Ужасно трудно.
Майка й притисна лице към нейното.
— Нямаше ден, в който да не мислех за теб, в който да не ми липсваше. Ако трябваше отново да го направя…
Ала Ванеса поклати глава:
— Не, ние не можем да върнем миналото. Ще започнем от сега.