Луис Бромфийлд
Пътят към славата (47)

47

Не бе минало и седмица от пристигането на Елен и Ребека, когато и Терез Колендър дойде в Ню Йорк, изпитвайки странно чувство на облекчение. Обичайната тълпа чистачки пристигна в дома на Мърей Хил, за да го приготви за пристигането й; но тя затвори повечето стаи и прекарваше само в спалнята и библиотеката си. Изглеждаше обезпокоена и уморена. Тя бе успявала през целия си живот да се справя и с най-хитрите мъже; изигравала бе банкери, борсови играчи и дори мошеници; но сега се бе озовала пред крушение, което не можеше да овладее. Почти една трета от огромното й богатство бе изложено на опасност… всичко, което не бе успяла да спаси при избухването на войната. За щастие, тя бе успяла все пак да прехвърли известна част от него. Чрез сведения и съвети, които бе успяла да събере по време на скитанията си нагоре-надолу, тя бе разбрала, че ще има положително война, и бе намерила за благоразумно да изтегли всичките си пари от Германия, за да ги прехвърли в Англия, да продаде руските си ценни книжа и да вложи сумата в американски, да прехвърли влоговете си и от Париж. Но все пак бе оставила огромна сума, загубена засега сред общата бъркотия… част от богатството, което бе пазила през целия си живот, както някой градинар пази ценните си орхидеи.

Сред тая вихрушка тя бе прекарвала по цели часове в бюрото на своя адвокат в Париж, като пращаше телеграми ту в Лондон, ту в Триест, ту в Ню Йорк, съвещавайки се с него — съобразителен мъж с брада — и с банкери, борсови агенти и изобщо с хора, които трупаха само пари при парите. И тя дори, Терез Колендър, видя, че не ще успее да се справи с войната. Една сутрин се събуди и узна, че немците са пред вратите на Париж, а френското правителство е избягало в Бордо. Тя беше съвсем сама — Ричард, Сабин и малката Терез бяха в Англия. Тя ходеше нагоре-надолу по мозайката на чудовищния си дом на авеню Дьо Боа, докато успее да привърши това, което можеше още да се стори. Доволна най-после, че ще може да напусне Европа, наречена от Елен лудница, тя замина за пръв път в живота си с облекчение и радост за спокойния си каменен дом на Мърей Хил.

В Ню Йорк пристигна, както се казва за важните особи, инкогнито. Само банкерът и адвокатът й знаеха, че е в града — нещо необичайно за нея, живяла винаги шумно, скитайки от една столица в друга и виждайки най-малко по двадесет души на ден.

Тя не се тревожеше само за парите. Тревожеше я и въпросът за Сабин, който изглеждаше неразрешим. Седнала сама в полутъмната библиотека, три дни след пристигането си, тя го обмисляше отново.

Мислеше за разговора с Ричард, един-два дни преди убийството на ерцхерцога в Сараево… разговор, воден след обеда на авеню Дьо Боа, преди Ричард да замине с Булонския експрес, за да отиде при Сабин в Хертфордшайр. Тя пиеше кафето си и си го представи пак… красив, мургав мъж, с когото майката би могла да се гордее, ако би се грижил малко повечко за това, което беше същност на живота й. Тя изпитваше горчиво разочарование от неговото равнодушие към стопанската дейност и към парите. Един тридесет и пет годишен мъж, който не вършеше нищо и се задоволяваше само да се забавлява. Играеше понякога на комар, купуваше от време на време по някоя картина, имаше истинска страст към музиката, фехтуваше, плуваше и яздеше великолепно. Но в живота му нямаше никакъв смисъл, някаква основа, освен ако сметнем, че задоволяването на жаждата за развлечения може да се нарече основна черта в характера му. Той задоволяваше наистина, но никога не насищаше това свое желание. Ако беше слаб, разсеян или разсипник, би могло да бъде укорен; но той нямаше нито едно от тия качества. В това отношение приличаше, за щастие, на нейния род. Не бе се самозабравил като мнозина млади американци. Той се пазеше. Нямаше привички, които биха могли да се превърнат в порок. Имаше всичката странна сила, която се наследява от един старинен род.

Докато си пиеше кафето тя си го представи отново как слуша приказките й с вечната насмешлива усмивка над прекалено червените устни. Застанал пред нея, полюлявайки се леко на петите си с леката грациозност на своята силна снага, той я гледаше отвисоко с насмешливия поглед на сините си очи.

— Но аз не желая да се оженя изобщо за никоя жена, дори ако Сабин би се съгласила да се разведем.

— Жените те интересуват достатъчно и ще е много лесно да направиш избор — възрази ядосано майка му.

— Противна и неприятна история. Сабин не е лоша съпруга. Бих могъл да налетя на нещо много по-лошо. Жалко, че не може да има вече деца, но няма какво да се прави. Аз не искам да я огорча. А може и да не намеря друга толкова подходяща съпруга.

— Но тя е нещастна — отвърна Терез. — Зная, че е нещастна. Тя не може да понася завинаги равнодушието ти, дори да е природно студена жена. А тя е влюбена в теб. Не може да продължава вечно така… да живее и да не живее с теб. Би била по-щастлива да си възвърне свободата… и да се омъжи за другиго.

Той й се надсмя, защитен от своята недостъпност към подобно чувство:

— Да не мислиш, че любовта е нещо, което може да се разлива, накъдето пожелаеш, като вода от кранче?

(Тя знаеше, че за него любовта е именно такава… нещо, което може да се разлива, накъдето пожелаеш — като вода от кранче.)

— Освен това ти именно ме накара да се оженя за нея. Аз имах други намерения.

— Имаш предвид Елен Толивър ли? — попита тя и добави: — Ти не би се оженил за нея, ако би могло да мине и без това…, ако би могъл да я обладаваш другояче.

Тя забеляза, че насмешката бе изчезнала от погледа му при споменаването на тази жена (която беше вече прочута и тридесетгодишна).

— Не зная… — каза той. Не зная какво бих сторил. Предполагам само, че ако се бях оженил за нея, сега щяха да тичат около теб доста голям брой наследници.

Тя се бе предала сама в ръцете му. Знаеше много добре, като всяка умна жена, че е безсмислено да се спори за това, което би могло да стане; а за станалото беше наистина виновна самата тя. Той беше прав в това отношение.

— Би ли се оженил сега за нея?

— Как бих могъл да отговоря на такъв въпрос? Тя не би се съгласила навярно. И защо би се омъжила за мен наистина? И двамата сме съвършено променени… Години минаха оттогава… Тя е сега богата… известна… Положението не е същото.

— Хората не се променят толкова много… особено, ако не са се виждали. Такива спомени остават винаги свежи. И обикновено се засилват, вместо да отслабнат.

— Аз съм я виждал неведнъж оттогава… на концертите й.

Тя видя с проницателния си поглед, че е открила слабо място в бронята му… единствена възможност да закрепи всичките си надежди.

— Разговаряли ли сте?

— Не.

Тя знаеше, че той е в известен смисъл непобедим. Сабин беше наистина отлична съпруга. Беше изискана, умна, светска жена. Не му създаваше никакви неприятности. Не му правеше сцени, не проявяваше никаква наклонност към ревниви избухвания. Не говореше дори за любовта, която той търсеше извън брака… за постоянните връзки, срещу които тя беше сега съвсем безсилна. Тя се държеше в сянка и чакаше, както винаги. Само че някога бе очаквала брак и бе спечелила борбата. Сега очакваше любов, а това беше съвсем друго.

— Ако желаеш да имаш наследник, мога да ти кажа, че имам син — той се усмихна. — Трябва да е дванадесетгодишен вече. Внук на някакъв портиер, разбира се, и син на една певица от мюзикхол… но е все пак наследник. Бихме могли да го признаем.

Той спечели борбата с този удар, защото успя да я ядоса — нещо, към което се стремеше откакто бяха заговорили.

— Получавам вест за него два пъти в годината… когато адвокатът ми изпраща пари на майка му.

— Би направил по-добре да забравиш съществуването му! — извика гневно тя.

Продължиха да разговарят, без да стигнат до нийде.

Ричард бе победил, както винаги. Заминал бе при Сабин, сякаш че не се е случило нищо.

* * *

Терез доизпи кафето си и легна на дивана в полутъмната библиотека. За пръв път в живота си се чувстваше изморена, като че нямаше сили да продължи борбата. Оставаха й може би само няколко години живот. Трябваше да бърза с уреждането на този въпрос. Трябваше да има наследник, комуто да остави богатството си… не някакво копеле или някакво болнаво девойче като малката Терез, а мъж, който би могъл да се справи с такава огромна отговорност.

При все че бе изморена тялом, духом беше съвсем бодра. Тя разбра в припадащия мрак, че има още две възможности за победа… надеждата, че Елен Толивър обича все още Ричард така, както го бе обичала преди години, когато бяха разговаряли в същата тази стая; и надеждата, че Лили Бар е все така почтена, искрена и скромна, както Елен Толивър.

Тя стана и отиде в тъмнината до звънеца. Когато домоуправителят се яви и завъртя електрическия ключ, тя каза:

— Вземете ми една ложа за концерта на Лили Бар, който ще бъде след една седмица — като добави при излизането му: — След концерта ще дам вечеря. Погрижете се и останалата част на къщата да се приготви за тази вечер.

Това беше първата стъпка.