Фред Варгас
Човекът със сините кръгове (33)

Данглар дебаркира в кабинета на Адамсберг в девет часа сутринта с притиснат до челото пръст и в превъзбудено състояние. Отпусна дългото си тяло във фотьойла и тежко задиша.

— Извинявайте — каза той, — задъхан съм, защото тичах. Взех първия влак от Марсийи. Не можах да се свържа с вас, не си бяхте у дома.

Адамсберг разтвори ръце, все едно казваше: „Какво да се прави, човек невинаги избира леглото, в което прекарва нощта“.

— Забележителната старица, у която преспах — каза Данглар и пак си пое дъх, — добре е познавала вашия доктор. Толкова добре, че му е била нещо като довереница. Нищо чудно впрочем, тази жена е наистина велика. Жерар Понтийо се бил обвързал, както се изрази тя, с дъщерята на аптекаря, която била по-скоро грозна и по-скоро богата. А той имал нужда от пари, за да си отвори кабинет. Обаче в последния момент се отвратил от себе си. Казал си, че ако започва така с измама, не може да се надява, че ще направи добра медицинска кариера. Така че зарязал девойката веднага след годежа, като й изпратил едно малодушно писъмце. Общо взето, нищо сериозно, нали така? Освен името на девойката.

— Клеманс Валмон — каза Адамсберг.

— Именно — потвърди Данглар.

— Хайде да й идем на гости — предложи Адамсберг и изгаси в пепелника току-що запалената си цигара.

 

 

След двайсет минути бяха пред вратата на номер 44 на улица „Патриарш“. Беше събота и цареше тишина. Никой не се обади по домофона на Клеманс.

— Опитайте у Матилд Форестие — каза Адамсберг, като никога потръпващ от нетърпение.

— Жан-Батист Адамсберг — каза той по домофона. — Отворете ми, госпожо Форестие. По-бързо.

Изтича до „Морската лястовица“ на втория етаж и Матилд му отвори вратата.

— Трябва ми ключ от горния апартамент, госпожо Форестие. От жилището на Клеманс. Имате ли дубликат?

Без да задава въпроси, Матилд измъкна отнякъде връзка ключове с етикет, на който пишеше „Бодливката“.

— Идвам с вас — каза тя и додаде: — Побърквам се от притеснение, Адамсберг.

Сутрин гласът й бе по-дрезгав и от вечер.

Тримата влязоха у Клеманс. Вътре вече нямаше нищо. Никаква следа от живот, нито дреха, нито закачалка, нито книжа по масите.

— Омела се е гадината — каза Данглар.

Адамсберг закрачи из стаята по-бавно от всякога, като гледаше в краката си, после отвори един празен шкаф, едно празно чекмедже, отново закрачи. „Ама че човек“, каза си Данглар, бесен от неуспеха им. Искаше му се Адамсберг да се разгневи, да избухне, да реагира, да се задейства, да даде нареждания и по някакъв начин да оправи нещата, но знаеше, че не може да се надява на нищо подобно. Затова с усмивка прие кафето, което им предложи сащисаната Матилд.

Адамсберг се обади от телефона й в управлението и описа Клеманс Валмон колкото можа.

— Предайте описанието й на всички гари, летища, граници и жандармерии. Рутинното търсене. И изпратете човек тук, апартаментът трябва да се постави под наблюдение.

Безшумно затвори телефона и изпи кафето си така, сякаш нищо особено не се бе случило.

— Успокойте се, не изглеждате добре — каза той на Матилд. — Данглар, опитайте се да обясните на госпожа Форестие какво става, без да я плашите. Извинете ме, че не го правя аз. Не обяснявам добре.

— Сигурно сте прочели във вестниците, че Льо Нермор е човекът с кръговете, но не и убиецът — започна Данглар.

— Прочетох — каза Матилд. — Дори видях снимката му. Точно този човек следях и точно той се хранеше в ресторантчето на площад „Пигал“ преди осем години. Съвършено безобиден! Скъсах се да го повтарям на Адамсберг! Унижен, онеправдан, всичко, което искате, но безобиден! Казах ви го, господин комисар!

— Да, казахте го. А аз не — рече Адамсберг.

— Именно — продължи Матилд. — А къде е земеровката? Защо я търсите? Снощи се върна от село отпочинала, весела. Не разбирам защо отново е хукнала нанякъде.

— Споделяла ли е с вас, че е имала годеник, който я е зарязал?

— В общи линии. Не беше толкова засегната, колкото би могло да се предположи. Да не вземете сега да се занимавате с такава тъпа психоанализа?

— Няма как иначе — каза Данглар. — Жерар Понтийо, втората жертва. Той й е бил годеник преди петдесет години.

— Да не сте луд?

— Не съм — каза Данглар. — Връщам се от родното им място. Тя не е от Ньойи, Матилд.

Адамсберг си отбеляза пътьом, че Данглар нарича госпожа Форестие „Матилд“.

— За петдесет години яростта и лудостта са се развили — продължи Данглар. — Към края на живота си, който е смятала за провален, тя се е ориентирала към убийството. Удобният случай се е представил с човека с кръговете. Това е бил моментът, в който да осъществи плана си. Тя никога не е губила следите на Жерар Понтийо, който е обсебвал съзнанието й. Знаела е къде живее. Напуснала е Ньойи, а за да открие човека с кръговете, се е обърнала към вас, Матилд. Само вие сте можели да я заведете при него. И при кръговете. Първо е убила дебелата жена, която не е познавала, за да започне „серията“. После е заклала Понтийо. И толкова й е харесало, че го е обезобразила. Накрая, за да не би следствието да открие кой е човекът с кръговете и да се насочи към нея, вижда сметката на жената на човека с кръговете, Делфин льо Нермор. И за да бъде всичко точно, я нарязва също като доктора, та нищо да не го свързва с нея. Освен факта, че е мъж.

Данглар хвърли поглед към Адамсберг, който не каза нищо, само му даде знак да продължи.

— Последното й убийство ни отведе право при човека с кръговете, точно както го е била предвидила. Но макар и извратен, умът на Клеманс Валмон е просто устроен. Да си човекът с кръговете и убиецът на жена си е прекалено. Невъзможно дори, освен ако не си луд. И Льо Нермор беше освободен. Чула го е снощи по радиото. Сега вече всичко може да се промени. Идеалният й план е на път да се провали. Но все още е имала време да избяга. И е избягала.

Матилд смаяно ги гледаше. Адамсберг я остави да осъзнае за какво става дума. Знаеше, че това ще отнеме известно време, че тя няма да се предаде веднага.

— Не — каза Матилд. — Тя не би имала сила! Да не сте забравили каква кльощава женица е?

— Има хиляди начини да се справи — обясни Данглар. — Може да се престори, че й е прилошало, да се просне на тротоара, да изчака някой обезпокоен минувач да се наведе над нея и да го прасне по главата. Спомнете си, Матилд, че всички жертви първо са били зашеметени.

— Спомням си — каза Матилд и за двайсети път отметна черните си коси, които падаха на кичури на челото й. — А с доктора как се е справила?

— По много прост начин. Накарала го е да дойде на избрано от нея място.

— И защо е дошъл?

— Хайде сега! Вика ви приятелка от младите години, която има нужда от вас! Забравяте всичко и се притичвате на помощ.

— Естествено — каза Матилд. — Сигурно сте прав.

— А през нощите на убийствата тя беше ли си у дома? Спомняте ли си?

— Всъщност нея я нямаше почти всяка вечер, ходеше на срещи, така разправяше, като онази вечер. Ама че комедия ми разигра! Защо не казвате нищо, господин комисар?

— Опитвам се да мисля.

— И какъв е резултатът?

— Никакъв. Но аз съм свикнал.

Матилд и Данглар се спогледаха. Леко разочаровани. Но Данглар не беше в настроение да критикува Адамсберг. Вярно, че Клеманс бе изчезнала. Обаче Адамсберг се беше досетил и го бе изпратил в Марсийи.

Адамсберг стана, без да предупреди, направи някакъв ненужен и небрежен жест, благодари на Матилд за кафето и каза на Данглар да изпрати момчетата от лабораторията в апартамента на Клеманс Валмон.

— Аз ще походя — добави той, за да не си тръгне, без да каже нищо, за да им даде някакво обяснение, за да не ги обиди.

Данглар и Матилд още дълго останаха заедно. Не можеха да спрат да говорят за Клеманс, да се опитват да разберат. Изгубеният годеник, неуспешната серия от обяви, неврозата, острите зъби, двусмислията. От време на време Данглар се качваше на горния етаж да види докъде са стигнали момчетата от лабораторията, връщаше се и казваше: „Сега са в банята“. Матилд доливаше от разреденото с хладка вода кафе. Добре му беше на Данглар. Охотно би останал там цял живот, облакътен на масата, в която плуваха риби, на светлината на матовото лице на кралица Матилд. Тя заговори за Адамсберг, попита как се е сетил.

— Нямам представа — каза Данглар. — А уж го гледах какво прави, тоест гледах, че нищо не прави. Понякога се държеше безгрижно и лекомислено, сякаш през живота си не е бил ченге, друг път ходеше с мрачно и напрегнато изражение, толкова съсредоточено, че не чуваше нищо около себе си. Но съсредоточено в какво? Това е въпросът.

— Нямаше доволен вид — каза Матилд.

— Вярно. Нали Клеманс избяга.

— Не, Данглар. Друго тревожи Адамсберг.

В стаята влезе Льоклер, един от криминолозите.

— За отпечатъците, инспекторе. Няма никакви. Всичко е изтрила или през цялото време е носела ръкавици. Никога не съм виждал такова нещо. Но в банята открих засъхнала капка кръв зад сифона на мивката.

Данглар бързо се качи с него на горния етаж.

— Нещо е прала — каза той, като се изправи. — Може би ръкавиците, преди да ги изхвърли. Не ги открихме до Делфин. Спешно изследвайте кръвта, Льоклер. Ако е на госпожа Льо Нермор, край с Клеманс.

 

 

Няколко часа по-късно изследването показа, че кръвта е на Делфин льо Нермор. Започваше преследването на Клеманс.

Когато чу новината, Адамсберг помрачня. Данглар се размисли за трите неща, които тревожеха комисаря. Доктор Понтийо. Но това вече се изясни. Оставаше списанието за мода. И гнилата ябълка. Със сигурност се тревожеше за гнилата ябълка. Но какво значение имаше тя сега? Данглар си рече, че Адамсберг си има свой начин да си трови живота, различен от неговия. Струваше му се, че въпреки завеяния си вид Адамсберг добре умее да не намира покой.