Фред Варгас
Човекът със сините кръгове (29)

На другата сутрин Адамсберг пожела още веднъж да види Льо Нермор. Данглар се намръщи. Щеше му се повече да не закачат човека. При това Адамсберг нареди да го извикат в последната минута, макар предишните дни почти да не се бе намесвал в разпитите.

Така че отново извикаха Льо Нермор. Той плахо влезе в управлението, все още леко залиташе, беше бледен. Данглар го наблюдаваше.

— Променен е — пошушна той на Адамсберг.

— Не съм сигурен — отвърна Адамсберг.

Льо Нермор седна на ръба на стола и поиска разрешение да запали лулата си.

— През нощта много размишлявах — каза той, докато търсеше из джобовете си кибрит. — Дори цяла нощ размишлявах. Вече ми е все тая. Ако ще всички да узнаят за мен. Приемам такъв, какъвто е, жалкия си облик — нека да съм „човекът с кръговете“, както ме определят във вестниците. В началото, когато започнах, имах чувството, че съм се сдобил с огромна власт. Всъщност най-вероятно съм бил суетен и смешен. После всичко се провали. Двете убийства. И моята Делфи. Защо да крия от себе си всичко това? Защо да го крия от другите, опитвайки се да закърпя едно бъдеще, което тъй или инак съм провалил? Не. Аз бях човекът с кръговете. Толкова по-зле за мен. Заради това, заради моите „фрустрации“, както се изразява Веркор-Лори, бяха извършени три убийства. Убиха и Делфи.

Обхвана глава с ръце. Данглар и Адамсберг мълчаливо зачакаха, без да се поглеждат. Тогава старият Льо Нермор потърка очи с ръкава на шлифера си като някой клошар, сякаш се отказваше от целия си граден с години престиж.

— Така че няма нужда да ви моля да лъжете пресата — подхвана той с усилие. — Струва ми се, че е по-добре да преглътна това, което съм и което съм направил, вместо да размахвам тази тъпа преподавателска чанта, зад която се опитвам да се приютя. Но тъй като все пак съм малодушен, предпочитам да напусна Париж сега, когато всичко ще се разчуе. Разбирате ли, срещам твърде много познати лица по улиците. Ако ми разрешите, ще се оттегля на село. Бях купил една къща за Делфи, там ще отида.

Льо Нермор зачака отговора им, поглаждайки бузата си с лулата. Имаше неспокоен и нещастен вид.

— Имате пълното право да го сторите — каза Адамсберг. — Само ми оставете адреса си.

— Благодаря. Мисля, че ще се преместя след петнайсетина дни. Зарязвам всичко. Край с Византия.

Адамсберг изчака малко, преди да попита:

— Нали нямате диабет?

— Странен въпрос, господин комисар. Не, нямам диабет. Това… важно ли е за вас?

— Доста. Още веднъж ще ви досадя, и то за една глупост. Но тази глупост си търси обяснение и се надявам да ми помогнете. Всички свидетели, които са ви забелязали, говорят за оставена от вас миризма. Едни за миризма на гнила ябълка, други за мирис на оцет или алкохол. Отначало помислих, че страдате от диабет, който придава на болните лека миризма на нещо ферментирало. Но случаят не е такъв. За мен вие миришете само на мек тютюн. Тогава си помислих, че миризмата може би идва от дрехите ви или от някакъв дрешник. Вчера у вас си позволих да подуша всички гардероби, шкафове, ракли, чекмеджета и всички дрехи. Нищо. Мирис на старо дърво, на боя, на лула, на книги, дори на тебешир, но нищо кисело, нищо ферментирало. Разочарован съм.

— Какво искате да ви кажа? — леко смаяно попита Льо Нермор. — Какъв е точно въпросът ви?

— Как си обяснявате това вие?

— Ами не знам! Никога не съм долавял подобна миризма. Дори ми е малко унизително да го чуя.

— Може би аз имам обяснение. Вероятно миризмата идва от другаде, от някой шкаф, който не е у вас и в който оставяте дрехите на човека с кръговете.

— Дрехите на човека с кръговете! Но аз нямах специално облекло! Не съм докарал нещата до подобна нелепост — да обличам подобаващ костюм! Не, господин комисар. Впрочем вашите свидетели би трябвало да са ви казали, че съм бил облечен най-обикновено, като днес. Почти винаги ходя с едни и същи дрехи — памучен панталон, бяла риза, пепитено сако и шлифер. Почти никога не се обличам другояче. Какъв смисъл би имало да изляза от къщи с пепитено сако и да отида „другаде“, за да облека подобно пепитено сако, което при това мирише лошо?

— Точно това се питам.

Льо Нермор отново придоби покрусено изражение и Данглар отново го доядя на Адамсберг. Като помислиш, комисарят си го биваше да тормози хората.

— Бих искал да ви бъда от помощ — почти изблея Льо Нермор. — Но искате от мен прекалено много. Не я разбирам тази история с миризмата. Не разбирам и защо е толкова важна.

— Е, може и да не е важна.

— В края на краищата възможно е в разгара на действието, тъй като тези кръгове ми струваха много емоции, да съм излъчил нещо като „миризма на страх“. В края на краищата не е изключено. Изглежда, че подобна миризма съществува. Когато след това се озовавах в метрото, целият бях в пот.

— Както и да е — каза Адамсберг, драскайки направо по бюрото. — Забравете това. Понякога ми идват смешни фикс идеи. Можете да си вървите, господин Льо Нермор. Надявам се да намерите покой във вашето село. Понякога и това се случва.

Покой на село! Раздразнен, Данглар шумно въздъхна. Всичко го дразнеше тази сутрин у комисаря — безсмислените отклонения на мисълта му, ненужните му въпроси. Прииска му се тутакси да обърне чаша бяло. Но беше рано. Прекалено рано, въздържай се, за бога.

Льо Нермор им отправи трагична усмивка и Данглар се опита да го поуспокои, като силно му стисна ръката. Но ръката на Льо Нермор не откликна. Изгубен е, помисли Данглар.

Адамсберг се изправи, за да види как Льо Нермор се отдалечава по коридора с черната си чанта, привел гръб, по-кльощав от всякога.

— Горкият — съжали го Данглар. — Свършено е с него.

— Бих предпочел да имаше диабет — каза Адамсберг.