Фред Варгас
Човекът със сините кръгове (26)

Тази нощ Адамсберг не се реши да напусне управлението. Данглар остана с него. Комисарят мълчаливо драскаше на листче върху коленете си, с опънати крака, подпрени на кошчето за хартиени отпадъци. Данглар дъвчеше карамелените бонбони, които бе намерил в чекмеджето на Флоранс — така се опитваше да не пие.

 

 

Един полицай патрулираше на булевард „Пор Роял“, между малката гара и ъгъла на улица „Бертоле“. Негов колега правеше същото от „Гоблен“ нататък.

От десет часа вечерта бе изминал единайсет пъти разстоянието в двете посоки и се нервираше, че не може да спре да брои. Ама какво друго да прави? От един час насам вече не срещаше почти никого на булеварда. Юли месец. Париж бе поопустял.

Размина се с млада жена с кожено яке и нестабилна походка. Беше хубава и вероятно се прибираше. Наближаваше един и четвърт сутринта и полицаят изпита желание да й каже да побърза. Изглеждаше му уязвима и се уплаши да не й се случи нещо. Затича се и я настигна.

— Госпожице, далеч ли отивате?

— Не — отвърна младата жена. — Към метростанцията „Распай“.

— „Распай“ ли? Това не ми харесва особено — каза полицаят. — Ще ви изпратя малко. Следващият ми колега патрулира чак към „Вавен“.

Девойката имаше късо подстригана коса. Челюстта й бе ясно и нежно очертана. Не, не биваше да развалят тази хубост. Но момичето изглеждаше спокойно в нощта. Сякаш се познаваха с градските нощи.

Запали цигара. Явно не се чувстваше добре в неговата компания.

— Защо? Какво става? — попита тя.

— Нощта не е много здравословна. Ще повървя с вас петдесетина метра.

— Както искате — каза девойката.

Но беше ясно, че предпочита да е сама. Закрачиха мълчаливо.

След няколко минути сержантът я остави на ъгъла на улицата и тръгна обратно към малката гара на „Пор Роял“. Още веднъж мина по булеварда до кръстовището с улица „Бертоле“. За дванайсети път. Докато разговаряше с жената и я придружаваше, бе изгубил най-малко десет минути. Но това си беше част от работата му.

Десет минути. Бяха се оказали достатъчни. Когато хвърли поглед на дългата и права улица „Бертоле“, видя формата на тротоара.

Ето на, помисли си отчаяно, на мен ми се падна.

Приближи тичешком. Дано да е само навит килим, на какъвто прилича. Но кръвта се стичаше чак до него. Постави длан върху отпуснатата на земята ръка. Беше хладна. Беше женска.

Свърза се по радиостанцията с колегите си, патрулиращи около спирките „Гоблен“, „Вавен“, „Сен Жак“, „Кошен“, „Распай“ и „Данфер“, и ги помоли да предадат новината, да не напускат поста си и да проверяват всички пешеходци, които срещнат. Но ако убиецът си бе тръгнал с кола например, със сигурност щеше да им се измъкне. Не се чувстваше виновен за това, че е придружил девойката с красивата челюст. Може би я беше спасил.

Тази жена обаче не бе спасил. Колко малко му трябва на човек. Впрочем от челюстта на мъртвата не бе останало нищо. Сам, отвратен, полицаят отклони лъча на фенера си, обади се на началството и зачака с ръка на пистолета. Нощта отдавна не го беше впечатлявала толкова.

 

 

Когато телефонът иззвъня, Адамсберг погледна към Данглар, но не показа изненада.

— Случило се е — каза той.

И вдигна, като прехапа устните си.

— Къде? Повторете — изрече след миг. — „Бертоле“? Но Пети район трябва да е натъпкан с полицаи! Би трябвало да има четирима само по „Пор Роял“! Какво е станало, за бога?

Адамсберг бе повишил тон. Включи микрофона, за да може Данглар да чува отговорите на полицая.

— Бяхме само двама на „Пор Роял“, господин комисар. Два влака се бяха сблъскали на спирка „Бон Нувел“ към двайсет и три и петнайсет. Нямаше тежко ранени, но доста от хората ни отидоха там.

— Но трябвало е да оголите периферните сектори, а не Пети район! Казал ви бях да охранявате улиците на Пети район! Казал ви бях!

— Нищо не можех да направя, господин комисар. Такива бяха инструкциите.

Данглар за първи път виждаше Адамсберг почти излязъл от кожата си. Вярно, знаеха за инцидента на „Бон Нувел“, но и двамата си мислеха, че патрулиращите полицаи от Пети и Четиринайсети район ще останат по местата си. Явно е имало противоречиви заповеди или пък горе не бяха сметнали за чак толкова необходима мрежата, изискана от Адамсберг.

— Всъщност — каза Адамсберг — той така или иначе щеше да го направи. На тази улица или на друга, в този час или в друг час, накрая все пак щеше да го направи. Той е чудовище. Нищо не бихме могли да сторим, няма смисъл да се ядосваме. Хайде елате, Данглар. Да вървим там.

 

 

Там имаше полицейски коли с буркани, прожектори, носилка, там беше и патологът — за трети път до заклано тяло, добре оградено със син кръг.

— Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час? — прошепна Адамсберг.

Огледа новата жертва.

— Тялото е нарязано по същия ужасяващ начин като предишното — каза лекарят. — Многобройни удари с нож по гръбначните прешлени. Инструментът не е бил достатъчно здрав, за да ги насече, но желание не е липсвало, уверявам ви.

— Добре, докторе, ще ни го напишете всичко това — прекъсна го Адамсберг, като забеляза, че Данглар е плувнал в пот. — Престъплението е извършено съвсем скоро, нали така?

— Да, между един и пет и един и трийсет и пет, ако полицаят е точен.

— Вашият маршрут — обърна се Адамсберг към полицая — беше оттук до площад „Пор Роял“, нали така?

— Да, господин комисар.

— Какво ви се случи? Двайсет минути са ви предостатъчни за отиване и връщане.

— Така е. Но когато за единайсети път стигнах до малката гара, мина едно момиче… Не знам, наречете го предчувствие, но реших да я придружа до ъгъла. Не беше далеч. През целия път виждах площада. Не че се оправдавам, господин комисар. Поемам отговорността за това отклонение.

— Няма значение — каза Адамсберг. — Той и без това щеше да го извърши. Не видяхте ли някой, който да отговаря на това, което търсим?

— Не.

— А колегите ви?

— Никой нищо не е съобщил.

Адамсберг въздъхна.

— Забелязахте ли кръга, господин комисар? — обади се Данглар. — Не е кръгъл. Невероятно, но не е кръгъл. Тротоарът на тази улица е прекалено тесен, затова е начертал овал.

— Да, и това трябва да го е подразнило.

— Но защо не го е начертал на булеварда, където има достатъчно място?

— Но и достатъчно ченгета, Данглар. Коя е дамата?

Отново прочетоха документите и преровиха чантата на светлината на фенерите.

— Делфин льо Нермор, по баща Витрюел, на петдесет и четири години. Това, струва ми се, е нейна снимка — продължи Данглар, като внимателно изсипа съдържанието на ръчната чанта върху един найлон. — Изглежда хубава, малко прекалено гримирана. Мъжът, който я е прегърнал през раменете, трябва да е съпругът й.

— Не — каза Адамсберг, — не е възможно. Няма халка, а тя има. Този може би е любовникът й, по-млад е от нея. Това би обяснило защо носи снимката със себе си.

— Вярно, не бях забелязал.

— Тъмно е. Елате, Данглар, да идем при камионетката.

Адамсберг знаеше, че Данглар не понася прерязани вратове.

Седнаха един срещу друг на пейките в задната част на фургона. Адамсберг запрелиства модното списание, което бе намерил в чантата на госпожа Льо Нермор.

— Нещо ми говори това име Льо Нермор — каза той. — Но паметта ми никаква я няма. Вижте в бележника й малкото име на съпруга и адреса им.

Данглар измъкна стара визитна картичка.

— Огюстен-Луи льо Нермор. Има два адреса, единият в Колеж дьо Франс, другият на улица „Омал“ в Девети район.

— Все още ми говори нещо, но не се сещам какво.

— Ами да — рече Данглар. — Наскоро споменаваха този Льо Нермор като кандидат за място в Академията за надписите и изящната словесност. Византолог е — заяви той след малко. — Специалист по епохата на император Юстиниан.

— Откъде знаете това, Данглар? — попита Адамсберг и вдигна глава от списанието си, искрено зачуден.

— Е, да кажем, че знам някои неща за Византия.

— Но защо?

— Обичам да знам, затова.

— И за император Юстиниан ли обичате да знаете?

— Така изглежда — въздъхна Данглар.

— Кога е било това с Юстиниан?

Адамсберг не се смущаваше да пита, когато не знае, дори когато би трябвало да знае.

— През VI век.

— След Христа или преди?

— След.

— Този човек ме интересува. Елате, Данглар, хайде да го уведомим за смъртта на жена му. Този път жертвата ни има близки. Да се възползваме от случая и да го видим как ще реагира.

 

 

Реакцията на Огюстен-Луи льо Нермор беше проста. След като ги изслуша още сънен, човечецът затвори очи, постави ръце на корема си, а кожата около устните му побеля. Тичешком излезе от стаята и Данглар и Адамсберг го чуха да повръща някъде из къщата.

— Това поне е ясно — каза Данглар. — Разстрои се.

— Или е взел хапче за повръщане, след като му се обадихме по домофона.

Човекът се върна, като пристъпваше предпазливо. Носеше сив халат върху пижамата си и бе пъхнал главата си под водна струя.

— Съжаляваме — каза Адамсберг. — Ако предпочитате да отговорите на въпросите ни утре…

— Не… не… Слушам ви, господа.

Дребният човек искаше да се държи достойно и успяваше, отбеляза Данглар. Стоеше изправен, с вдигнато чело, воднистосините му очи упорито се взираха в очите на Адамсберг. Запали лула, като заяви, че има нужда от нея, и ги попита дали не им пречи.

Светлината беше слаба, пушекът тежък, стаята претъпкана с книги.

— Върху Византия ли работите? — попита Адамсберг, като хвърли поглед на Данглар.

— Да — отвърна Льо Нермор леко учудено. — Откъде знаете?

— Аз не знаех. Но колегата ми ви знае по име.

— Благодаря. Много мило. Но кажете ми за нея, моля ви. Тя… Какво се е случило, как?

— Ще ви съобщим подробности, когато сте в състояние да ги чуете. Достатъчно мъчително е да знаете, че е била убита. Намерили са я в кръг, очертан със син тебешир. На улица „Бертоле“, в Пети район. Доста далеч оттук.

Льо Нермор поклати глава. Чертите на лицето му се изопнаха. Изглеждаше много състарен. Не беше приятен за гледане.

— Виктор, Виктор, какъв позор, защо излязъл си от вас във този късен час? Това ли е? — попита той тихо.

— Приблизително, не съвсем — каза Адамсберг. — Значи знаете за човека с кръговете?

— Кой не знае? Професията на историк не ви изолира от света, господине, дори ако желаете това. Невероятно, но миналата седмица си говорихме с Делфи — Делфин, жена ми — за този маниак.

— Какво си говорихте за него?

— Делфи го защитаваше, докато мен този тип ме отвращава. Обича да се самоизтъква. Надут пуяк.

— Улица „Бертоле“ е далече. Жена ви у приятели ли е била? — подхвана Адамсберг.

Човекът се замисли. Минаха пет-шест минути. Данглар дори са запита дали е чул въпроса, или е на път да заспи. Но Адамсберг му направи знак да изчака.

Льо Нермор драсна клечка кибрит, за да запали угасналата си лула.

— Далече от какво? — попита той най-после.

— Далеч от дома й — каза Адамсберг.

— Не, напротив. Делфи живееше на булевард „Монпарнас“, близо до „Пор Роял“. Да разказвам ли нататък?

— Ако обичате.

— Делфи ме напусна преди близо две години и отиде да живее у любовника си. Незначителен, глуповат тип, но на мен няма да повярвате. Сами ще се убедите, като го видите. Жалко, само това мога да кажа. Аз… аз живея тук, в този голям хамбар… сам. Като кукувица — додаде той, като направи кръгов жест с ръка.

Гласът му някак се пречупи или поне така се стори на ухото на Данглар.

— Но вие продължавахте да я виждате въпреки всичко?

— Трудно бих се лишил от това — отвърна Льо Нермор.

— Ревнувахте ли я? — попита Данглар безтактно.

Льо Нермор сви рамене.

— Какво да ви кажа, господине, човек свиква. От дванайсет години Делфин непрекъснато ми изневерява. Човек се ядосва, но се примирява. Накрая вече не знае заради какво се вбесява — заради любовта или заради самолюбието, после пристъпите на гняв отминават и после започвате да обядвате заедно, много възпитано и много тъжно. Вие ги знаете наизуст тези неща, господа, няма нужда да ви ги описвам, нали така? Делфи не беше по-добра от всяка друга, а аз не съм по-смел от всеки друг. Не исках да я изгубя съвсем. Затова я приех такава, каквато беше станала. Признавам, че трудно преглътнах последния любовник, глупчото. Тя се побърка точно по този най-блудкавия и реши да ме напусне.

Той вдигна ръце и ги отпусна върху бедрата си.

— Това е — каза. — Достатъчно. А и сега вече всичко свърши.

Стисна клепачи и отново натъпка лулата си с тютюн.

— Ще трябва да ни кажете как сте прекарали времето си снощи. Налага се — все така направо каза Данглар.

Льо Нермор ги изгледа.

— Не разбирам. Не е ли онзи побърканият, който…?

— Нямаме представа — рече Данглар.

— Не, не, господа, грешите. От смъртта на жена ми аз печеля само празнота и отчаяние. Освен това, понеже сигурно ще се заинтересувате, по-голямата част от парите й, а тя имаше много, и дори тази къща ще останат за сестра й. Такова беше решението на Делфи. Сестра й винаги е била притеснена.

— Все едно — продължи Данглар, — трябва да знаем как сте прекарали времето си снощи. Кажете ни, ако обичате.

— Както сами сте видели, вратата на сградата е с домофон. Нямаме портиерка. Кой може да удостовери дали не лъжа? Както и да е. Докъм единайсет подготвях програмата на лекциите си за догодина. Ето я там, на масата. После си легнах, четох и спах, докато не дойдохте вие. Това е. Не може да се провери.

— Жалко — каза Данглар.

Адамсберг го оставяше да води разговора. Данглар си го биваше за класическите неприятни въпроси. През това време комисарят не изпускаше из очи седналия срещу него Льо Нермор.

— Разбирам — каза Льо Нермор, като покрусено галеше челото си с изстиналата лула. — Разбирам. Измаменият и унизен съпруг, новият любовник, който ми отнема жената… Разбирам как ви текат мислите. Боже мой… Може ли да сте толкова елементарни? Не можете ли да се сетите за нещо друго? За нещо по-сложно?

— Можем — каза Данглар. — Случва ни се. Но е вярно, че положението ви е деликатно.

— Така е — призна Льо Нермор. — Но се надявам, че няма да сбъркате в преценката си. Предполагам, че пак ще трябва да се видим?

— В понеделник? — предложи Адамсберг.

— Нека е понеделник. Предполагам също, че нищо не мога да направя за Делфин. Тя е на ваше разположение, нали?

— Да, господине. Съжаляваме.

— Ще я аутопсирате ли?

— Съжаляваме.

Данглар изчака малко. Винаги изчакваше малко, след като бе говорил за аутопсия.

— За разговора в понеделник — подзе той — помислете как сте прекарали вечерите на 19 юни, сряда, и на 27 юни, четвъртък. Това са нощите на двете предишни убийства. Ще ви питаме за това. Освен ако не можете още сега да ни отговорите.

— Няма нужда да мисля — отвърна Льо Нермор. — Всичко е толкова просто и тъжно. Аз не ходя никъде. Прекарвам вечерите в писане. Вече никой не живее в дома ми, за да потвърди, а със съседите си поддържам малко контакти.

Всички захванаха да клатят глава неизвестно защо. Има такива моменти, когато всички клатят глава.

Това беше за тази нощ. Адамсберг, който виждаше умората да тежи на клепачите на византолога, даде знак за тръгване, като полека се изправи.