Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (18)

Глава осемнадесета

В нея читателят ще види какви трудности трябва да преодолее човек, когато му се налага да пътува в лошо време

В тоя момент влезе Аркадие.

— Да търся ли каруца? — попита Аркадие.

— Разбира се! Само се пазари, нали познаваш селяните! — отвърна поп Спира. — Хитри са. Като те намерят натясно, нямат ни срам, ни очи, сякаш си казват: „Нали ми падна в ръцете!“ Забравят се и не знаят колко да поискат!

— На кого ги разправяте тия?! Нима за пръв път ми се случва да се пазаря! Знам аз да се пазаря, не се безпокойте! — похвали се Аркадие.

— Кого мислиш да наемеш, а? — попита поп Спира.

— То… сега, право да си кажем, знаете ли, не е толкова лесно. Есен е, пътищата са разкаляни до колене.

— Така си е, трудно се пътува!

— Ех, как щеше да е хубаво да имахме своя каруца и коне! — каза госпожа Сида.

— Ех, Сидо, колко пъти и аз съм си мислил за това… но какво да правиш! Да взема, много е скъпа храната; пък и ония оттатък реката, бачванците, много ни пречат! Щом се научат, че у нас, в Банат, някой има хубави коне, веднага се нахвърлят проклетите бачванци! Каква страст да крадат коне от банатци имат тия хора, чудна работа. То, че крадат, крадат, да вървят по дяволите, ама и обичат да орезилят стопанина, на когото открадват конете! Ето например Нецо, преди три месеца му задигнаха конете и не им стига, че отвели конете, ами му окачили юлар на врата. Офейкали с конете, а него го оставили вързан. Като се събудил Нецо, едва го освободили домашните му от хамутите! Такива работи! И при това човекът спал в конюшнята, да пази конете си! От срам и до ден-днешен не смее да се покаже пред хората.

— А се оправдава — подхвана Аркадие. — „Аз съм, казва, лунатик и щом захъркам, нищо не усещам. Преспокойно можеха — казва — да ме впрегнат в щирийската каруца и да ги тегля дори без камшик; нищо нямаше да усетя! Но съм доволен, че все пак се показаха хора!“

— Е, затова не съм мераклия да имам каруца и коне — каза поп Спира и се приближи към прозореца. Той дълго гледа в един стъклен буркан.

Настъпи мълчание.

Може би казаното преди малко бе една от причините, но не по-малка причина беше и това, че поп Спира, като всеки умен и пестелив човек, искаше да мине колкото може по-евтино. През лятото му беше лесно. Все му намираше колая, защото от село постоянно пътуваха по работа. И потрябваше ли на дядо поп каруца, той просто се качваше с пътуващия, защото нямаше енориаш, който да откаже на своя поп място в каруцата! Но сега, през ноември, пътуваха рядко, и при това само по сватби; затуй поповете нямаха възможност да се возят без пари и бяха се загрижили! Към когото и да се обърнеш сега, размишляваше поп Спира, ще си прихване и загдето някога те е возил безплатно, та безплатните пътувания ще ти излязат през носа.

От това се страхуваше поп Спира и като отлагаше тази неприятна работа, стигна дотам, че трябваше последния ден да наеме каруца. Измъчваше го и неговият домашен „барометър“ — зелената жаба в стъкления буркан на прозореца; от няколко дни той постоянно предсказваше дъждовно време.

— Е, какво решихте?, попита го Аркадие.

Поп Спира стоеше мълчаливо и неподвижно до прозореца, загледан разсеяно в буркана с жабата. През последните няколко дни споменатата жаба стоеше все на дъното. И денем и нощем не мърдаше оттам и създаваше големи грижи на поп Спира и на всички домашни, особено на Юла. Защото Шаца беше дал ботушите си на поправка и беше платил предварително, а обущарят Ника, един закоравял пияница, беше ги затворил в дюкяна си и трети ден киснеше при гайдарите в една кръчма до пазарището. Шаца остана по летни обувки, та не можеше да мръдне от калта. А жабата в буркана, сгушена на дъното, се спотайваше и пускаше мехури и, види се, нямаше намерение да се покачи по стълбичката, която й беше поставена, и да предскаже оправяне на времето.

Всички бяха загрижени. Поп Спира я гледаше разсеяно. Юла, щом я погледнеше, плачеше, а госпожа Сида, като я виждаше в неизменната й поза, бълваше змии и гущери.

— Черна ми се вижда — казваше госпожа Сида, когато минаваше край прозореца. — Виж я ти как се е заинатила зелената непрокопсаница, не помръдва по стълбичката, ама ме гледа нахално, като ококорена чифутка. Да пукнеш дано, непрокопсанице зелена!

Така я кълнеше госпожа Сида, но жабата не се качваше по стълбичката.

— А ти… измисли ли нещо? — попита поп Спира Аркадие след продължителното мълчание; той не можеше повече да издържи дръзкия и безсрамен поглед на жабата.

— Знаете ли, измислих. Само не знам дали ще помогне — отвърна Аркадие.

— Кажи, какво си измислил?

— Измислих, че вие трябва на всяка цена да му откраднете проклетия зъб, за да не може в никой случай да го покаже пред негово преосвещенство епископа. Освен това трябва да твърдите упорито, че не се е случило това, за което ви обвиняват в тъжбата, че с нищо не сте го замеряли. Кажете само: „Бузата спадна, а зъбът липсва“, нека тогава да докаже, ако може.

— Това и сам зная, но работата е там, че зъбът е у него. Какво да правим?

— Е, там е лошото, че и на мене като никога нищо не ми идва в главата! Все си мисля дали да подкупите каруцаря, който ще го вози, той да измъкне зъба.

— Знаеш ли поне с кого ще пътува?

— Не са кой знае колко, че да избира. С нито един от тия, които са си в къщи и могат да пътуват, не са се спазарили.

— Не знам кого да взема! Дали ще иска Пера Боцкалов?

— Оставете го по дяволите! — отхвърли го Аркадие. — Скъпчия е, пък и да се спазарите, ще си имате неприятности с него. Има лош навик: научил се е, колкото и да му плащате, да кара по прекия път. А заловят ли го, глобата плаща тоя, който пътува.

— А Прока Циканов?

— Майчиното си мляко ще прокълнете, ако го вземете. Ужасно е пипав, затуй в село му викат: „Прока, щеш не щеш!“ Все си намира с какво да се занимава — ту ще запали лулата, ту го убивал ботушът, та го събува, ту изпуска камшика, та слиза от каруцата и се връща кой знае къде назад. А вие седите в каруцата и чакате. Това, което другите свършват за половин ден, той го върши за цял ден, дори и за ден и половина! Пък и конете са му дръгливи! Сремски кранти, дребни като котки! Сякаш му служат, за да разкарва сливи из пазарищата. А най-лошото е, че никога не знаете за колко сте се пазарили. Гледаш го загубен и вързан, но да видите как се кара и как лъже, когато му плащате. Него в никой случай!

— А какво ще кажеш, да вземем Рада Карабаша, а? Той има чудесни коне!

— Хм, хич не ми споменавайте името му! Да беше добър на половината на конете си, пак щеше да е хубав. Вярно, той хубаво кара, но и него не го бива.

— Че щом кара добре, какво искаш повече?

— Бачванец е, та обича много да дърдори. Види ли някаква кръчма — а, слава богу, из пътя кръчми колкото искаш, а той спира: да напои конете и себе си, а сетне, като грабне юздите, кара като луд. Казва само: „Дръжте се, господине!“ и подкарва конете, а господинът, ако не се е хванал добре за дъските, изхвръква от каруцата, все едно че не е бил в нея! Ей това не му харесвам. Така по-лани возил от Симиклуша за Велики Бихач един евреин, че го беше изгубил още при Бочара и чак при Карлово разбрал, че кара празна каруца. „Защо не внимаваш?“ — ругаят го хората. „Ами той защо не се държи като човек!“ — защищава се Рада и изкарва виновен другия. Ако по-честичко поглеждаше назад, пак добре, а той, като нахлупи шапката над самите си очи, по два часа не се обръща, крещи и шиба конете; калта хвърчи направо в човека зад него, та не знаеш кога ще бъдеш по-изцапан: ако се изтърсиш от каруцата или ако останеш в нея!

— Ох! — завайка се поп Спира.

— И друго — продължи Аркадие характеристиката. — Рада си има и друг лош навик — да не пуща чужда каруца пред своята. Така подкарва край нея синковецът, че само да опре климия в климия, веднага обръща другата каруца! Пък и обича да пие и да се бие из пътя. Щом си пийне, започва да пее. То нищо, че пее, ами кара и пътника да пее. А ако той не иска, грабва климията и го натиря от каруцата. Казва, че бил „благородник“ и никак не очаквал да стане каруцар.

— Той е луд човек!

— Луд, напълно луд! Не знаеш кой е по-луд — той или бесните му коне. Трезвен ли е, пак се ядва, но щом е пиян, никой не може да му излезе насреща. Пие, бие се, купува коне из пътя, плаща и пие, щом го черпят; с него ще тръгнете, а някой десети ще ви закара. Не знаете какво ви очаква, ако тръгнете с него. Хубаво кара, това е така, но някак не подхожда за духовно лице, каквото сте например вие.

— Е, кого да взема, за бога? Що за човек е оня Пера Тоцилов? Какво ще кажеш, да вземем него?

— Знаете ли, като че ли той е най-подходящ. Пък има и покрита каруца. Скоро купи чергилото от една щирийска каруца, че го сложи на своята лека и хубава каруца. Та той е най-подходящ.

— Е, много добре. Ха върви сега, че се пазари. Или слушай, не е ли по-добре да отида аз, а? Какво ще кажеш?

— Така ще е най-добре! А през това време аз спокойно ще си помисля за оная работа и ще разбера дали отец Чира е пазарил каруцар и кого е пазарил; ако не е още, ще се заема да наглася работата. Ако стане, както аз мисля, ще знаете, че сме отлично. Чудесно — добави Аркадие.

— Тичай веднага — каза му поп Спира, — тичай и сериозно се заеми; все едно че за тебе се отнася​.