Стеван Сремац
Поп Чира и поп Спира (4)

Глава четвърта

Какви ли описания няма в нея! Описани са и старият Шаро, и крадецът-котарак, и младите гъсенца, и старият паток, и попската дъщеря, и посещението на учителя. С други думи, описана е една идилична привечер срещу неделя в къщата на поп Спира

Къщата на поп Спира беше съвсем близо до църквата — в съседната улица. Хубава голяма къща, без грош задължение. Към улицата гледаха пет прозореца, на които бяха поставени цветя, а между цветята — два кафеза с канарчета. Посетителите влизаха през портичката, а колите — през кафявата порта, нагъсто обкована с дълги гвоздеи с върховете нагоре — заради крадците, но повече заради прислужничката-маджарка. Пред къщата един ред акации и две големи ялови черници, под които беше пейката. На пейката, под гъстата сянка, предразполагаща към разговори и всевъзможни одумки, често и охотно седяха двете попадии.

Ето че стигнаха пред къщата. Поп Спира открехна портичката и направи път на госта, който след известни възражения влезе с едното рамо напред.

Поповите вече бяха чули за пристигането на учителя; дотича да им съобщи един хлапак, който по цял ден киснеше в църковния двор и помагаше на Аркадие — биеше камбаната и духаше в кадилницата, а в отплата редовно получаваше по половин просфора. Изпрати го Аркадие. Те, както казах, знаеха, че учителят е пристигнал, но, разбира се, никак не очакваха да ги посети веднага. Пръв на двора го забеляза Шаро — грозно и рунтаво едроглаво куче, с рунтава опашка, пълна с бодли. Отдалече, като си отваряше устата, кучето изглеждаше засмяно, но тази негова външност лъжеше, защото беше зло като същинско куче, както се казва. Щом зърна чуждия човек, то така страшно залая и задърпа синджира, че за малко щеше да изскубне кола, за който беше вързано. Чак когато зърна поп Спира, то разбра какво става и се поуспокои. И през цялото време на визитата лая по малко. Лавне, погледне подозрително към госта и от време на време изръмжи, като че иска да каже: „Хайде, от мене да мине!“ А след това се успокои, легна и продължи да спи „лентяят неден, дето напразно яде хляба“ — да си послужа с думите, с които попадията често го ругаеше; тя го мразеше и много му се сърдеше, че е станал вероломен и не лае срещу многобройните обожатели на Жужа.

В двора пред гостенина се разкри чудесна гледка. Същинска идилия, прекрасна идилия на селско имение! Ах, какво ли нямаше тук! Цял чифлик, такова богатство — че човек не знае къде по-напред да спре погледа си. Както разговаряха, домакинът и гостенинът се спряха на портата. Докато те разговарят, читателят ще има възможност да разгледа двора.

Дворът се беше проснал нашироко като поле — ако извикаш на единия му край, едва ли ще те чуят на другия. А в него такова изобилие, такова богатство, да му завидиш. Имаше разни бараки, хамбари, гълъбарници. Три купни слама, камара от тезек и царевични кочани, от които се получаваше хубава жарава за ютията, с която се гладеха белите шевичени фусти на фрайла Юлия, и купчина отрязани лозови пръчки, приготвени за печене на агнета, с които поп Спира честичко облажваше мустаците си. По-навътре в двора беше кладенецът с чудесна студена вода, в която поп Спира изстудяваше виното и любениците. Край кладенеца беше поставено новото дървено корито, около което постоянно се блъскаха и крякаха домашните птици, особено патиците и патетата, а старото, изпотрошено корито беше завързано на долния край на геранилото, та по-лесно да се изтегля грамадната кофа от кладенеца.

Както на улицата, така и на двора имаше ред акации и две големи черници, но не ялови като тия на улицата; всяка година те раждаха и стократно награждаваха някогашния труд на поп Спира. Под черниците вечно се разхождаха бъбриви патици, патета и други домашни птици, а по тях се катереха дечурлигата и си похапваха черници. Нямаше нужда попадията да излиза на улицата и да обръща глава наляво и надясно, за да открие някое дете и да го накара на работа. Достатъчно беше да се покаже от кухнята и да извика: „Ей, Нецо, Перо или Раде!“ — и от клоните веднага политаха шапки, а подир тях като маймунки по дънера се свличаха децата, тупваха пред нея по две-три и обхванати от голяма услужливост, се скарваха и надпреварваха кое първо ще изпълни желанието й. А в уредната попска къща винаги имаше работа и нужда от помощ. Трябваше или да се плеви градината, или да се тъпче някоя гъска, или да се пази от кокошки проснатата на слънцето тархана, или пък да се свърши нещо подобно в домакинството; в отплата попадията им отрязваше по парче хляб и им разрешаваше да се покатерят на черницата, за да си натръскат черници. Можеха да ядат до насита, дори да напълнят шапките си и да ги занесат в къщи на бедните си родители. Затова и детските шапки в селото бяха отвътре като калайдисани. Обикновено след туй родителите благодаряха и бог знае как ли не се извиняваха заради децата си, които, слава богу, имат какво да ядат у дома, но които, казваха те, са безсрамни като всички деца, та всеки ден досаждат на дядо поп. А попът ги извинява и им казва:

— И таз добра! За какво ще ми благодарите? Голяма работа, че си хапнали! Всичко съм спечелил, казва, благодарение на народа — та нека сега да яде тоя народ! Да не понеса, казва, черниците на оня свят?! Каквото направиш тука на земята, това си е! „Безумец — рекъл евангелистът, — още тази нощ ще взема душата ти“… „А човек, дето се казва, нищо не понася със себе си, освен скръстените си бели ръце и праведните си дела!“

„С една дума — отвръщаше селянинът, — запазвате си, така да се каже, място за душата!“

Откъм двора се виждаше хубав чардак, на който есени поп Спира, Аркадие и Жужа ронеха царевицата, а лете, по време на големите горещини, спеше домакинът, покрит с мрежа против комари. Поп Спира беше от селска, макар и чорбаджийска къща и не можеше да отвикне от тези, по израза на поп Чира, селяндурски привички лете да спи пред къщата под комарник. Впрочем това имаше своите добри страни не само за охраненото тяло на поп Спира и за удобството му, но и за сигурността и на неговата, и на съседските къщи. Колко пъти само крадецът се е спирал и не е знаел в кой двор да се вмъкне, защото е чувал някакво хъркане, но не е могъл да разбере в коя къща хъркат — и не се е решавал да прескочи нито една ограда! По такъв начин със своето спане под комарника, със страхотното си чорбаджийско селяндурско хъркане поп Спира често спасяваше и себе си, и поне още пет-шест съседски къщи.

Още на пръв поглед личеше, че къщата е богата. Нека читателят пресметне сам: колко души в селото е трябвало да се родят, да се венчеят и разведат и да умрат, за да се създаде такова домакинство! И при това само по-едрите неща, които досега споменахме, а още колко дребосъци имаше! Например домашните птици! Какви ли домашни птици нямаше по двора! Същински Ноев ковчег! Имаше така угоени гъски, че когато поп Спира ги видеше по двора, устата му се изпълваше със слюнки; имаше надути пуйки и между тях един глупав и горделив пуяк, с когото се забавляваха съседските деца. Макар че той пазеше авторитета си и се държеше величествено, съседските деца се отнасяха с него като с некадърен педагог. Много често го дразнеха по улицата, та обикновено самата госпожа Сида трябваше да се намесва и да се застъпва за него: „Не ви е срам, нехранимайковци недни! — караше им се тя. — Нямате ни душа, ни сърце! Че какво ви прави, та го дразните така? Мамичко, какво ли пък правите с другите пуяци в чуждите улици, щом сте такива харамии пред попската къща?!“

А децата се оправдаваха и си прехвърляха вината едно на друго.

Имаше и едри кокошки със своя петел — един едър гърлест ленивец, който с чудесния си гребен приличаше на якобинец с червена шапка. Сам сред толкова кокошки! Същинско мормонско^[1] семейство!

А колко много бяха патиците и патенцата! И всички бяха дамазлък, семейство на един красив, но много сладострастен паток. Този недостатък го компрометира дотам, че той стана пословичен сред местните жители: „Хашлак като попския паток“ — казваха за някой човек, който се ползува с лошо име. Това стигна до ушите на поп Спира и той, разбира се, силно се засегна, че патокът не държи никаква сметка за попската къща. Вместо да служи за пример на селото, от нещастен любовен копнеж той изсъхна като провансалски трубадур. Оттогава поп Спира не иска да го види и постоянно се разправяха заради него с госпожа Сида, която като добра домакиня и опора на къщата проявяваше само икономически съображения. Попът нареди да заколят патока, а попадията все отлагаше смъртта му.

— Ах, тежко ми! — казваше тя. — Та може ли домакинство без паток! А ако заколим тоя, ще трябва да намерим друг, че закъде сме без паток!

— Който и да е друг, само този да го не гледат очите ми повече; да не гледат този… то-то-то-то-зи ту-ту-турчин! — заеква, пламнал като люта чушка, поп Спира. — Този, този ага-га-га-гаряиин!

— Пак-пак! Пааак-пак-ак! — дере си гърлото патокът, готов за кавга: като чуваше заекването на домакина, той мислеше, че някой от пернатите му събратя е готов да се кара с него — защото поп Спира отглеждаше и луксозни птици, които не са за ядене, като например Гага — един едроглав гарван, който беше страшен кавгаджия и опасен крадливец в къщи и чието „га-га“ винаги дразнеше патока. А поп Спира най-сетне се развеселяваше, настроението му се подобряваше и той казваше: „Върви по дяволите!“ Тогава госпожа Сида засияваше от щастие, животът на нейния любимец се продължава до следващото стълкновение. Но за да не се стигне дотам, тя не жалеше труда си и от своя страна направи последен опит, с който се надяваше да спаси живота на своя скъп и полезен любимец. Направи му престилка от кожата, която отряза от един стар фотьойл; в него баба й отмаряше старите си кости, а в последните пет-шест години преди смъртта си почти не ставаше оттам. От тази кожа направи престилка и я опаса на патока, който заприлича на някакъв бъчварски калфа. Сега патокът се държи добре и в къщи всички са доволни от него, особено поп Спира. Настроението му се подобри и той не иска вече да пролива кръвта му. Нещо повече — всеки ден с удоволствие наблюдава патока и му се смее, когато той се спъне в своята въздлъжка кожена престилка и запака своето „пак-пак“.

Освен гъски имаше и гъсенца. Тъкмо в тоя момент ги хранеше една млада румена девойка — попската дъщеря фрайла Юла. Всецяло вглъбена в работата си, тя неочаквано трепна, защото зад гърба й старият гъсок засъска срещу гостенина, който, след обширния разказ на поп Спира, как е издължил всичкия си борч за къщата, се приближи към девойката, спря и като си свали шапката, й се поклони.

— Приятно ми е, госпожице! Петър Петрович, тукашният учител… тоест току-що пристигналият, новоназначеният. Господин баща ви има добрината да ме покани и доведе тук и негова е, ако смея, разбира се, така да се изразя, вината, че ви обезпокоих във вашия виртшафт — тоест в домакинствуването ви.

— О, ни най-малко — отвърна Юла, която бързо се изправи и в смущението си задържа в ръце едно хубаво жълто гъсенце, което беше най-срамежливото, и затова останалите му братя не му позволяваха да се доближи до тавата с кашата, — напротив, ако трябва някой да се извинява, то ние следва да се извиним, че посрещаме гостите си в такава неразбория.

— А, напротив, госпожице: винаги съм жадувал да се наслаждавам на подобна картина — рече смутеният гостенин и се наведе да помилва едно кривоного гъсенце, но старият гъсок връхлетя върху него и със съскането си го смути още повече.

И Юла съвсем се обърка и пусна гъсенцето на земята. Двамата стояха известно време така и с чувство, подобно на родителско умиление, наблюдаваха гъсенцата, които се блъскаха и падаха по опашка край тавата с кашата.

— А къде е майка ти? — запита поп Спира.

— При кравите е.

— Иди, дъще, извикай я; тя не знае, че имаме гостенин.

Госпожа Сида беше отишла там, където обикновено се дояха кравите. Доеше прислужничката Жужа, здрава дунда с едри бузи, за каквито хората казват: ако я удариш по едната, ще се пукне другата! Така казват, но никой досега не беше я ударил, всеки предпочиташе да я щипне или дори да я целуне по бузата и тъй като тя никога не се противеше, твърде често й се случваха подобни неща. Само госпожа Сида никога не я щипеше по бузата, нещо повече, тя често й се караше и я наричаше мързеливо момиче, което по цял ден дреме, а нощем, когато всички в къщата заспят, краде мас, скришом пече курабии и се угощава с подобните на себе си — да си послужа със собствените думи на госпожа Сида, която, щом чу за госта, тутакси си спомни оназвечерния си сън и се запъти към къщи.

Като се приближи, тя се поклони на госта, а и той й се поклони.

— Моята съпруга… Господин Петър Петрович, повият ни учител — запозна ги поп Спира.

— Приятно ми е — каза госпожа Сида. И наистина й беше приятно! Щом го видя, тя го хареса; особено беше доволна, че се случи гостенинът да свари и нея, и дъщеря й заети с работа. Знаеше тя, че той е учен човек и че му е известна поговорката: „Гледай майката, пък не питай за дъщерята!“ А той й хареса още от пръв поглед — учтив и скромен, пък и косата си сресал на път; също като нейния поп на времето, когато завърши семинарията в Карловци и беше влюбен в нея, та й пееше:

Ах, Венера, ужасна богиньо,

за смъртните свирепа княгиньо!

Ах, каква чудесна двойка щяха да бъдат, ако се вземеха! Той, хубав и висок, а тя — хубава и малко по-ниска; но жената и без това трябва да е малко по-ниска, така е много по-хубаво, отколкото и мъжът, и жената да са високи или пък, пази боже, мъжът да е къс, а жената щръкнала високо! Виж колко е грозно, когато Арсо гъркът тръгне някъде с жена си — тя дълга като камбанария, а той дребен и нисичък като паток. Хванат ли се пък под ръка, отдалеч ти се струва, че някаква жена се е натоварила от пазара с пълна торба и я влачи у дома си. Така си помисли госпожа Сида и наруши мълчанието.

— Точно вчера си говорехме с моя съпруг дали ще пристигнете. Мислехме, че няма изобщо да дойдете. „Навярно се е отказал, викахме си, да не е луд да дойде, че да се закопае в нашето кално село, когато има толкова хубави градове и толкова градски фрайли. Само това му липсва на младия и учен човек, който обича компании, пиано и разговори на немски — да дойде между нас, че да се поселянчи!“ Та щяхме ли и ние да останем тука, ако не бяхме принудени!

— О, уважаема госпожо — прекъсна я гостенинът, — вие никак не цените селото и неговите красоти, щом говорите така. О, и в село може да се живее хубаво, повярвайте ми!

— То си е така, господине — поправи се госпожа Сида, — но все пак, мисля си, друго е в града, друго на село. Всичко тук е по-друго. Че да вземем например девойките. На село са несръчни, срамежливи; с клещи не можеш да измъкнеш дума от устата им. Кажеш ли й нещо, ще пламне до ушите и ще потъне в земята, а да не говорим за унтерхалтунга^[2]. И не да кажеш, че са прости или пък вързани в езика, та не знаят, ами ей така! А в града са фини, решителни, лични, немски арии свирят на пиано; хе, а това нещо по̀ се харесва на младия човек. Признайте, не е ли така?

„Пак-пак!“ — намеси се в разговора патокът и наруши мълчанието, настъпило след въпроса на госпожа Сида. Гостенинът погледна престилката му и се усмихна.

— Е, Сидо — каза поп Спира, стига си досаждала на господина!

— О, напротив! — каза гостенинът. — Не зная как е с другите, но на мене, повярвайте, винаги ми е харесвала повече и винаги ми е импонирала една хубава, простичко наредена къщица със скромна и работлива домакиня, която знае да се грижи за домакинството и служи за пример, да кажем, на дъщеря си, та с време и тя да стане добра къщовница и домакиня и да помага на майка си в кухнята, да… да… и тям подобни — каза гостенинът, като се позаплете.

— Какво приказвате! — учуди се госпожа Сида. — Кой би могъл да допусне, че това ви харесва?!

— Да, уважаема госпожо, повярвайте. Това е моят идеал. Една къщичка с градинка. Проста кухня, скромни, обикновени, по вкусни гозби; например пилешка чорба, яхния с кнедли и една сръбска баница — аз не искам една домакиня да готви на мъжа си повече.

— Какво приказвате?! — отново се учуди госпожа Сида. — Кой би помислил такава нещо! А, да, като споменахте за обед — каза тя и се обърна към попа, — ти, Спиро, покани ли господина утре на обед? Защо да скита насам-натам? Нима ще обядва при оня шваба, за чиято готвачка казват, че била чифутка. Бива ли точно в неделя да обядва там, да яде хляб с ким и други чифутски гозби?

— Поканих го, разбира се, и господинът беше така добър да не ми откаже — не без гордост заяви поп Спира.

— О, моля, моля — поклони се гостенинът, — вие сте премного гостолюбиви.

— А точно утре се пада на Юла да готви — каза госпожа Сида. — Тя хубаво запомни всичко, което господин гостът обича. Виж, за четене и писане я няма, но за готвене, в туй отношение никоя от връстниците й не може да се мери с нея. Юцо, дете мое, върви в кухнята, че след малко трябва да вечеряме; нали знаеш, че баща ти обича да вечеря по-рано.

— Юцо, сипе, щом отиваш, донеси ни по една ракия, ако смея да ви поканя — каза поп Спира и се обърна към гостенина. — Донеси и един стол, не, два донеси. Имам чудесна сремска сливова. Как се изрази католишкият отец Иноценц, когато изцеди до капка чашата, а, Сидо? „Айн варес гетлихес гетренк, айн варер нектар, дизе слинговиц.“^[3] Изпрати ми я един приятел от Фрушка^[4]… Само една чашка.

— Не, благодаря ви.

— Ама само една.

— Не, не, повярвайте ми, не пия.

— Само чашчица.

— Ах, нито капка, нито капчица — отказа гостенинът, стана от стола, поклони се и благодари. — Никога не пия. Повярвайте…

— Ама никога ли не сте вкусвали?

— А, не, не че не съм… Пил съм, доколкото си спомням, само като противоотрова след ядене на сливи… и то, знаете ли, само за да се предпазя от треската…

— Значи, заради сливите пихте, пък заради нас не искате? — каза госпожа Сида, като побутна Юла и й подшушна: — Кажи: „А заради мене, господине?“

— А заради мене, господине, не искате, ли? — каза Юла, погледна го смутено, изчерви се до уши и му подаде подноса с ракията.

— Е, на вас вече не мога да откажа — отвърна гостът, — но, вярвайте ми, че постъпвам против принципите си! — Той взе чашата, изпи я до половина и като се поклони, постави я пак на подноса.

— Нима толкава чашка, и то до половина? — възрази госпожа Сида.

— Повярвайте, не мога повече. Веднага усещам как вредно влияе на организма и на конструкцията на тялото ми. — След това той стана и учтиво се поклони. — И така, довиждане и моля да ме извините, загдето ви попречих на работата.

— Е, щом пък толкова бързате, няма да ви спираме, но утре? Утре, значи, да се надяваме, че ще ни удостоите с посещението си — каза госпожа Сида.

— Ще бъда толкова дързък…

— Какво приказвате? Има си хас! — прекъсна го госпожа Сида. — Как дързък?! Да не сме някакви чужди хора, някакви шваби…

— Довиждане. Моите уважения, милостива госпожо, моите уважения, госпожице — господин Пера целуна ръката на майката, а на дъщерята учтиво се поклони.

— Покорна вам! — отвърна Юла и му се поклони така, както се кланят обикновено селските моми, тоест по-протегна врата си като костенурка.

Гостът си отиде. Всички останаха доволни от посещението му и по-специално от щастливия случай, че завари Юла на работа.

— Колко красив, колко фин млад човек! — каза госпожа Сида. — Как хубаво приказва само, като по книга! Има с какво да се похвали нашата семинария, такава възпитана младеж излиза от нея. Фин младеж, сякаш в институт е възпитаван, в институт — повтори госпожа Сида. — А как учтиво се извинява! Вика: „Ще ми навреди на конструкцията!“ Едва изпи половин чашка! Горкият младеж, намери се в небрано лозе.

— Разбира се! Още го съжалявам — иронично подхвърли поп Спира, — че може ли семинарист да пие ракия?! Едно време, спомням си, и аз така се докарвах, а, Сидо, помниш ли? А сега, виж сега…​

— И таз добра! Отде наде ще сравняваш себе си с него? Неговата конструкция и твоята… беше някога!

— Измисляш си ти. Конструкция! А знаеш ли ти, Сидо, че мършавите нилски крави са изяли тлъстите?! И как само се преструва! Аз ли не познавам семинаристите! Да не би да не съм бил в семинарията, да не съм учил в нея! Хайде де, Сидо, приказваш си като, като… Боя се, че тоя смуче като смок, затова е такъв сух, помни ми думата.

— Как пък не! — защищаваше го госпожа Сида и не даваше дума да се каже против него.

— Хайде, хайде! Аз пък ти казвам, че много добре познавам всички тия преструвковци. Точно такива са истинските пияници.

— Ти какво захвана пред детето! Юцо, дъще, не слушай баща си. Понякога го прихващат и мед му капе на сърцето, като ядосва човека.

— Ти слушай аз какво ти казвам — отвърна поп Спира.

И не се излъга опитният поп Спира, който никак не се смути от това, че господин Пера се оправдаваше с конструкцията си. Като всеки семинарист и господин Пера обичаше сливовата. Колко пъти само е пял с чашка в ръка добре известния на всички семинаристи тропар за сливовата: „Пресветая мъченице, препеченице“. Често си попийваше той и сам, и в компания с другари и често изпадаше в меланхолия като всеки семинарист.