Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (80)

1

Започна с бавния отмерен ритъм на траурните барабани и бавния ход на шествието на север от Плаващия ковчег — в ръцете тлееха червени факли и двойната линия от кървавочервена светлина се нижеше под ниските черни облаци.

В средата — Венкарло Барсави, Капа на Камор, с двамата си синове от двете му страни. Пред него — затворен ковчег, покрит с черна коприна и златоткано покривало и носен от двете страни от шестима носачи в черни наметала и черни маски: по един за всеки от дванайсетте терински богове. Зад него — голяма дървена бъчва, качена на каруца, теглена от други шестима мъже, а подир нея — увитата в черен саван жрица на Безименния тринайсети.

Барабаните отекваха в каменните стени, по каменните улици, мостове и канали, факлите хвърляха отражения на огъня във всеки прозорец и всяка частица елдерглас, край които шествието минаваше. Хората гледаха с уплаха, ако изобщо гледаха — някои, щом погребалното шествие наближеше, залостваха вратите и затваряха кепенците. Така е в Камор за богатите и могъщите — бавното погребално шествие към Хълма на шепота, полагането в земята, обредът и безумното празненство на плача след това. Наздравица за споминалия се; горчиво-сладък пир за тези, които все още не са се явили на съд пред Аза Гуила, Господарката на дългото мълчание. Погребалната бъчва е това, което крепи традицията.

Редиците от опечалени излязоха от Дървените отпадъци точно след като удари десетият час на вечерта и навлязоха в Казана, където нито едно хлапе и нито един пияница не посмя да им се изпречи на пътя, а бандите от главорези и пристрастени към газа мълчаливо заставаха мирно, когато техният господар и свитата му минаваха покрай тях.

Преминаха през Саждите, а после на север към Покоя, а от каналите наоколо се надигаше сребриста мъгла, топла и лепкава. Нито един жълтодрешко не им пресече път. Нито един полицай дори не мярна шествието, защото тази вечер се бяха погрижили да им намерят работа другаде и да насочат вниманието им изцяло към западния край на града. Изтокът принадлежеше на Барсави и на дългите му редици от факли и колкото по на север отиваха, толкова повече честни семейства залостваха вратите си, гасяха лампите и се молеха делата на опечалените да не ги засягат.

Ако имаше повече наблюдаващи очи, можеха да забележат, че шествието е подминало завоя към Хълма на шепота и е продължило на север и сега се виеше съм западния край на квартала Ръждива вода, където огромната изоставена сграда, наречена Дупката на ехото, се извисяваше в мрака сред мъглата.

Любопитният наблюдател би се учудил и на многолюдното присъствие — повече от сто мъже и жени, и на тяхното облекло. Само носачите на ковчега бяха облечени като за погребение, факлоносците бяха облечени като за война — с доспехи от варена кожа с черни шипове, с нашийници, шлемове, предпазители на ръцете и ръкавици, с ножове, боздугани, брадви и букаи на поясите. Те бяха каймакът на бандите на Барсави, най-коравите Точни хора — мъже и жени с ледени погледи и с убийства зад гърба. Бяха от целия му квартал и от всичките му банди — Червените ръце и Ромовите псета, Сивите лица и Момчетата от арсенала, Прескачащите канали и Черните свитки, Бароните от Пожарището и десетина други.

Най-интересното в това шествие обаче беше нещо, което случайният наблюдател нямаше как да знае.

Работата беше там, че тялото на Назка Барсави все още лежеше в старите покои в Плаващия гроб, увито в копринени чаршафи, обработени по алхимичен начин така, че да му пречат да загние бързо. Локи Ламора и още дузина други жреци на Безименния тринайсети, Уродливия страж, предната нощ четоха молитви за нея и я положиха в кръг от обредни свещи, за да лежи там, докато баща й приключи с работата си тази вечер — а тази работа нямаше нищо общо с Хълма на шепота. Ковчегът, покрит с погребална коприна, бе празен.