Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (51)

3

— Трябват ми имената на всички, които ще бъдат обесени през следващите седмица-две — рече Локи, докато двамата с Окови на другия ден седяха на стълбите пред храма.

— Ако беше предприемчив — рече Окови, — а ти несъмнено си такъв, можеше сам да ги намериш и да оставиш на спокойствие клетия си стар и дебел господар.

— Бих, но трябва някой друг да го направи. Ако ме мярнат около Двореца на търпението преди обесванията, няма да се получи.

— Кое няма да се получи?

— Планът.

— Охо! Малко нахално джебчийче от Хълма на сенките, мислиш си, че можеш да ме държиш в неведение! Що за план е това?

— Планът за открадването на трупа.

— Кхъ-кхъ. Нещо друго да искаш да ми кажеш за него?

— Блестящ е.

Един минувач подхвърли нещо в купата. Локи се наведе, а Окови махна към мъжа, раздрънка вериги и се провикна:

— Петдесет години здрав да си и ти, и децата ти, и да те благослови Господарят на пренебрегнатите!

— Можеше и сто години да са — измърмори жрецът, щом мъжът ги отмина, — но това ми издрънча на нащърбена половинка медна монета! А сега — блестящият ти план. Знам, че си правил дръзки планове, но не съм съвсем убеден, че досега си измислял и блестящ.

— Значи точно този е. Честно. Но имената ми трябват.

— Щом е така, значи е така. — Окови се облегна назад, протегна се и засумтя от удоволствие, когато плещите му прищракаха и изпукаха. — Довечера ги имаш.

— Трябват ми и пари.

— Я виж ти! Е, очаквах го. Вземи, колкото ти трябват, от мазето и ги отбележи в счетоводната книга. Но само да си ги прахосал…

— Знам. Оловни тежести, писъци, смърт.

— Нещо такова. Падаш си малко дребничък, но предполагам, че Джесалин все пак може да понаучи това-онова и от твоя труп.