Скот Линч
Лъжите на Локи Ламора (47)

8

— Е, Назка, ако бях на хиляда години и вече бях видял всичко, каквото има да се види, по шест пъти, това пак щеше да е последното, което някога съм очаквал, по дяволите…

Тя го очакваше в коридора, водещ към приемната зала. Щом механизмите заключиха вратата към главната зала зад гърба им, тя го погледна начумерено и извинително.

— Но не разбираш ли, че ако ти го бях обяснила предварително, щеше да е още по-странно?

— Много трудно би било цялата тази бъркотия да стане още по-смахната, Назка. Виж, моля те, не го разбирай погрешно, но…

— Не го разбирам погрешно, Локи…

— Ти си ми добра приятелка, и…

— И аз изпитвам същото към теб, и все пак…

— Трудно е да се изкаже правилно…

— Не, не е. Виж. — Тя го хвана за раменете, приведе се и го погледна право в очите. — Ти си ми добър приятел, Локи. Може би най-добрият. Мой верен пезон. Аз съм изключително привързана към теб, но не като… като към възможен съпруг. И знам, че ти също…

— Аз… ами…

— Локи — каза Назка, — знам, че единствената жена, която притежава ключа за това твое странно сърце, е на хиляди мили далеч оттук. И зная, че ти по-скоро би бил нещастен заради нея, отколкото щастлив с някоя друга.

— Наистина ли? — Локи сви юмруци. — Това като че всички го знаят, мамка му! Бас държа, че и на Херцога редовно му докладват! Като че баща ти е единственият, който не знае!

— Или не го е грижа. — Назка вдигна вежди. — Локи, това е между Капа и пезон. Нищо лично. Той дава заповедите, ти ги изпълняваш. В повечето случаи.

— Но не и в този? Мислех, че ще се зарадваш. Той поне отново крои планове за бъдещето.

— Казах разумни планове — усмихна се Назка, този път искрено. — Хайде, пезон. Поиграй няколко дни по свирката му. Можем да си играем ролите и да си понапънем заедно мозъците, за да измислим някакъв изход. Говорим за теб и за мен, нали? Старият не може да победи, но няма и да разбере, че е загубил.

— Точно така. Щом казваш.

— Да, казвам го. Ела пак вдругиден. Ще скроим нещо. Ще се измъкнем от тази примка. А сега върви да се погрижиш за момчетата си. И внимавай.

Локи излезе в коридора и Назка затвори след него. Той я гледаше в пролуката между затварящите се врати, които постепенно я скриваха от погледа му, докато не се затръшнаха и ключалките им не изщракаха. Можеше да се закълне, че точно преди да се захлопнат, тя му намигна.

— … това е картата, която избра. Шестица шпилове. — Кало вдигна една карта и я показа на стражите.

— Майната ми! — възкликна един от тях. — Това е магия!

— Не, това са само старите номера на Санца. — Кало разбърка колодата с една ръка и я подаде на Локи. — Ще се пробваш ли, шефе?

— Не, благодаря, Кало. Момчета, стягайте се. Нямаме повече работа тук за днес, така че стига сме тормозили хората с арбалетите. — Той подчерта думите си с жест: „Тежки усложнения, да ги обсъдим другаде“.

— По дяволите, колко съм огладнял! — Джийн схвана намека. — Защо не отидем да вземем нещо от „Последна грешка“ и да си го занесем вкъщи?

— Да — подкрепи го Дървеницата. — Бира и сладкиш с кайсии!

— Толкова отвратително съчетание, че се чувствам странно задължен да го пробвам. — Джийн потупа най-малкия Джентълмен копеле по тила и поведе бандата към тънкия дървен мост, който свързваше Плаващия гроб с останалия свят.